Джой Филдинг
Вече я виждаш (10)

10.

— Чакай да видим, съпруг номер едно беше музикант — говореше Марси, докато един тъничък гласец някъде в главата й подсказваше, че може би не бе редно да обсъжда сестра си по този начин.

— Не е нужно да ми разказваш — сякаш усети скрупулите й Лиъм. — Наистина не е моя работа. Не трябваше да питам.

— Не е кой знае какво. На Джудит не би й пукало. — Хиляди пъти бе чувала сестра си да се хвали колко „ужасно недискретна“ била. Пък и, можеше ли жена, която се е женила пет пъти, наистина да очаква да не я одумват?

— Само се опитвах да отвлека вниманието ти от нещата.

— Зная.

Под „неща“ той имаше пред вид факта, че макар да я бе завел в едно от най-популярните младежки заведения, все още не бяха открили Девън. Въпреки че бяха показали снимката на дъщеря й буквално на всеки от присъстващите в шумното помещение, така и не бяха открили нито един, който да я познава.

— Е, нищо. Още е рано — бе казал той, щом се настаниха в ъгловото сепаре на евтиния ресторант на улица „Гратан“. — Може да се появи след малко — предположи, след като поръчаха на розовокосата сервитьорка да им донесе вечеря. — Тук е оживено през цялата нощ — отбеляза, когато приключиха първото от ирландските си кафета. — Ако не тази нощ — изрече окуражително, след като си поръчаха по още едно, — то утре. Ще се появи. Ще видиш. Ще я намерим.

Марси се засмя. Приятно бе да се чувства като част от „ние“.

Едно цяло, помисли си тя и тутакси долови неодобрението на Питър.

— Намръщи се — забеляза веднага Лиъм. — Съжаляваш ли, че те накарах да излезем тази нощ?

Той всичко забелязва, помисли си Марси и огледа ярко осветеното помещение.

— Не, радвам се, че дойдох. А ти защо ме покани? — попита веднага. — Сигурна съм, че десетки млади жени само чакат да им се обадиш.

— Може и да съм им се обадил. Може всички да са ми отказали — засмя се Лиъм. — А може и младите жени да не ми се струват чак толкова интересни.

— А аз ти се струвам?

— Мисля, че може и да си. — Усмивката достигна до очите му.

Марси се изчерви и се извърна.

Точно тогава той я попита за семейството й.

— Имам по-голяма сестра — каза му тя, доволна да измести фокуса от себе си. — Джудит. Беше женена пет пъти.

Той се разсмя.

— Явно е оптимистка.

— Добър начин да го формулираш.

Дългите тънки пръсти се заиграха с яката на черната му риза, после се разпериха около лицето и накрая обхванаха брадичката.

— А ти как би го формулирала?

Марси обмисли въпроса за момент.

— Мисля, че тя просто се страхува да остава сама.

— Майка ми казваше, че няма нищо по-самотно от един нещастен брак.

Марси кимна.

— Майка ти е много мъдра жена.

— Не съм толкова сигурен. — Лиъм отпи от ирландското си кафе. — И така… относно тези пет съпрузи…

Марси започна:

— Чакай да видим, съпруг номер едно беше музикант.

— Не е нужно да ми разказваш. Наистина не е моя работа. Не трябваше да питам.

— Не е кой знае какво. На Джудит не би й пукало.

— Само се опитвах да отвлека вниманието ти от нещата.

— Зная.

— В такъв случай, какъв вид музикант? — попита той.

— Барабанист.

— О, не. Най-лошият.

Лиъм се засмя, Марси също, решавайки да върви по течението.

— Наистина беше ужасен. Тя обаче беше само на деветнайсет и според мен фактът, че той вдигаше толкова шум, я привлече към него. Това някак блокираше всичко останало.

— Което беше?

— Малко сложно, за да навлизаме в него сега — отговори Марси. — Както и да е, за абсолютно ничия изненада, бракът не продължи и година.

— Какво стана?

— Групата се разпадна.

— А-ха. Разбирам. Никакъв шум повече.

Марси потвърди.

— Никакъв шум.

— А съпруг номер две?

— Един фотограф, с когото се запозна, докато се опитваше да пробие като манекенка.

— Сестра ти е била манекенка?

— За около десет минути. Джудит не може да се съсредоточава за дълго.

— И бракът продължи…?

— Две седмици.

— Сега разбирам какво значи, че не може да се съсредоточава за дълго.

— Всъщност, не това бе причината да се разделят — обясни Марси. — Оказа се, че той е гей.

Лиъм кимна.

— Мога ли да попитам за съпруг номер три?

— Директор на рекламна агенция. Продължи четири години.

— Е, това вече е напредък.

— Той отсъстваше много.

— И скъсаха, защото…?

— Той почна да си стои вкъщи.

Лиъм отново се разсмя.

— Номер четири?

— Борсов брокер, с когото се запознаха във фитнеса. Доста приятен човек, докато не почна да взима стероиди.

— И продължиха…?

— Осем години.

— Абсолютно прилично — отбеляза Лиъм. — Което ни довежда до съпруг номер пет.

— Адвокат. Специалист по медицински злоупотреби. Наистина много добре се справя. Женени са от петнайсет години вече.

— Значи това е човекът, така ли?

— Ами, остава да разберем.

— Деца?

— Не. Джудит никога не е искала деца.

— За разлика от теб — по-скоро констатира, отколкото попита Лиъм.

— За разлика от мен.

— А ти колко пъти си била омъжена?

Марси си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Само веднъж.

Лиъм наклони глава на една страна, видимо заинтригуван.

— Значи… вдовица, разведена, щастливо омъжена?

— Разделена — каза Марси. — Разводът ми ще приключи след месец и нещо.

— И как се чувстваш по този повод?

— Как трябва да се чувствам? — Марси сама долови неочакваната киселост в гласа си.

— Извинявай. Мисля, че това определено не беше моя работа.

Тя отпи голяма глътка от своето ирландско кафе, не защото искаше, а за да има време да помисли.

— Не, няма нищо. Просто с никого не съм говорила още за това.

— Искаш ли да говориш сега?

— Не — каза тя. И добави: — Може би. — После: — Всъщност, да, мисля, че искам.

Лиъм я погледна очаквателно.

— Наистина няма нищо за разказване — заяви Марси след малко. — В смисъл, какво да ти кажа? Съпругът ми ме заряза заради друга жена. Толкова банално. — Отново въздъхна дълбоко, вдигна чашата с кафето до устните си, но тутакси я остави пак. — Попита ме как се чувствам. Ще ти кажа. Ядосана съм. Не, бясна съм. Чувствам се предадена. Изоставена. Засрамена. Искам да кажа, той ме остави заради една от треньорките в местния голф клуб. От години не е имало подобен скандал. И всичките ми приятели… — Тя се изсмя, остър лай, който изскърца във въздуха. — Моите приятели. Какви приятели? Първо на първо, ние изобщо нямахме чак толкова много приятели, и второ, след случилото се с Девън… — Тя млъкна. — Не мога всъщност да ги обвинявам. На хората им е трудно след някоя трагедия. Не знаят какво да кажат. Не знаят какво да направят. Така че, вместо да казват или правят погрешното нещо, те не казват и не правят нищо. А после, много скоро, престават да се обаждат, престават и да се отбиват. Тогава оставате само двамата. Но също не знаете какво да си кажете, понеже всяко казано нещо е потенциална пехотна мина, която само чака да бъде настъпена и тогава е трудно, наистина трудно за един брак да оцелее. Не че не сме имали проблеми и преди това — продължи Марси, неспособна да спре потока от думи, изливащ се от устата й като вода от отворен кран. — От няколко години си имахме проблеми — откакто стана ясно, че Девън, че Девън, че Девън… — Гласът й заяде на името на дъщеря и сякаш беше развалена плоча.

— Разкажи ми за дъщеря си — помоли тихо Лиъм.

Марси се поколеба, мъчейки се да прецени кои факти да разкрие, и кои да премълчи. Не искаше да разруши малкото останало неприкосновено кътче на дъщеря й. За разлика от Джудит, Девън никога не се бе предлагала доброволно за публична консумация. Тя криеше всичко в себе си, което само бе утежнило проблемите й.

— Дъщеря ми страда от биполярна депресия — започна Марси, ала думите неохотно и накъсано се ронеха от устата й. — Знаеш ли какво е това?

— Същото като шизофрения ли е?

— Не. Девън не чува гласове. Не е параноичка. Просто има химичен дисбаланс — продължи тя, стараейки се да си припомни точните думи, използвани от доктора да опише състоянието на дъщеря й, но се отказа раздразнено. — По-известно е като маниакална депресия.

— В един миг си щастлив, в следващия ще си изплачеш очите — каза Лиъм.

— Това май обобщава нещата, да.

Той незабавно се извини:

— Съжалявам. Не исках да прозвучи грубо.

Марси го спря с поклащане на глава.

— Изглежда, че се предава по наследство. Майка ми страдаше от същото. Самоуби се, когато бях на петнайсет.

Дори и да беше шокиран, Лиъм не го показа.

— Затова ли сестра ти е предпочела да няма деца?

— Тя се опита и мен да откаже. Каза, че винаги съм щяла да чакам, да се взирам за знаци. Беше права.

— Кога разбра за първи път?

— Скоро, след като навърши седемнайсет. — Мислите на Марси се върнаха към онази ужасна нощ, когато бе намерила Девън в кухнята, със счупената ваза в краката и пълни шепи със сол в устата. Виждаше я така ясно, сякаш беше вчера. — Подозирах от известно време — призна тя. — Настроенията й ставаха все по-мрачни. Поведението й — все по-безотговорно. Понякога почваше да говори толкова бързо, че почти не разбирах какво ми казва. Но след онзи инцидент, повече не можех да го отричам.

— Ти какво направи?

— Не достатъчно. О, заведох я на лекар, имах грижата да започне терапия, да взима лекарства, опитвах се да я предразполагам колкото се може повече…

— И нищо ли не помогна?

— На нея не й хареса начина, по който лекарствата я караха да се чувства. — Като пеперуда, която се мъчи да размаха криле в казан с мармалад, бе казала майка й. — Мразеше терапевта си. — Марси млъкна и преглътна буцата в гърлото си. — Мен мразеше още повече.

— Сигурен съм, че не те е мразила.

— Как може да не мразиш някого, който те гледа право в очите и пак не те вижда?

— Струва ми се, че си много сурова към себе си.

— Лъжех я. Ден след ден.

— Лъгала си я? Как?

— Уверявах я, че всичко ще бъде наред. Казах й, че ако оказва съдействие и си взима лекарствата, всичко ще се нареди, трябва само да бъде търпелива, да даде шанс на халоперидола…

— Което всеки в твоето положение, би казал.

— Не, не разбираш. — По страните на Марси почнаха да се стичат сълзи, две от тях проникнаха между устните й и попиха в езика й. — Самата аз не проявих никакво търпение, нито към плачливите моменти, нита към налудничавите, нито към момчетата, които мъкнеше вкъщи, нито към неприятностите, в които се забъркваше. Човек би казал, че след всичко, което понесох с майка ми, би трябвало да проявя повече разбиране. Истината обаче бе точно обратната. Нямах воля за нищо от това. И през цялото време се чувствах толкова виновна, и безпомощна, и яростна. Мразех я задето ме принуждава да минавам през всичко това още веднъж.

— Какви неприятности? — попита Лиъм.

Що за майка ще мрази собственото си дете, мислеше си Марси.

— Какво?

— Каза, че Девън се забърквала в неприятности. Какви неприятности? — повтори той.

— Имаше няколко инцидента. — Марси въздъхна при спомена. — Веднъж се скара със съседката, която се оплакала от силно пуснатото радио в задния ни двор. Девън я псуваше, замеряше я с обувки, едва не я уцели по главата. После пък открадна скъпа гривна от майката на една своя приятелка. Жената заплаши, че ще отиде в полицията. След това се замеси с едно момче. Опитах се да я предупредя, че той е беля…

— Но тя не искаше да слуша.

— А и Питър не беше от никаква полза. Не знаеше нито какво да прави, нито как да се справя. Девън винаги е била момичето на татко, а сега — ето я, неговото малко ангелче, детето, което го бе боготворило цял живот, а той дори не може да стигне до ума й. Не можеше да й помогне. Това го накара да се чувства като импотентен. Което, предполагам, обяснява Сара. Другата жена — обясни Марси и Лиъм кимна, сякаш не бяха нужни обяснения. — Както и да е, той обвини мен. Отрича го, но аз зная, че ме обвинява. И е прав. Всичко бе по моя вина.

— И как така?

Марси сви рамене.

— Това бяха моите гени.

В моето семейство няма душевноболни, спомни си думите на Питър тя, макар да й се бе извинил по-късно.

Марси разказа на Лиъм случката с „инцидента“ на Девън, как бе имитирала собствената си смърт и бе изчезнала.

— И ти си я смятала за мъртва, докато…

— Никога не повярвах, че е мъртва. Не и в действителност — заяви Марси. — А после я видях да минава покрай твоята кръчма.

Бе ред на Лиъм да поклати глава.

— А аз те взех за ченге.

— Какво?

— Когато се върна в „Гроганс“ и ми показа снимката, когато ме пита дали не я познавам, реших, че си някакво ченге или частен детектив. Дори и след като ми каза, че ти е дъщеря, аз не ти повярвах наистина. Просто реших, че миналото на Одри я преследва.

— Миналото й?

— Ами, както ти казах, говорил съм с нея само няколко пъти. Не зная много за живота й. Чух обаче клюки. Знаеш как е.

— Не зная. Кажи ми.

— Само това, че в Лондон се била забъркала в нещо и за да избяга, дошла в Ирландия. Такива работи. Нищо конкретно. Както казах, само клюки. Затова, когато ти дойде и заразпитва за нея, реших, че си от Скотланд ярд или от Интерпол.

— А сега?

— Сега вече зная, че ми казваш истината. — Той се усмихна, пресегна се през масата и хвана ръката й. — Никой не може да си измисли подобна история.

Марси също се усмихна.

— Съпругът ми смята, че аз си измислям. Мисли, че съм луда.

— Бивш съпруг в скоро време — поправи я Лиъм. — А аз мисля, че той е луд, да изпусне жена като теб.

Марси бавно измъкна ръка изпод неговата и я положи в скута си.

— Трябва да внимаваш, като казваш такива неща. Могат да се възприемат погрешно.

Зелените очи на Лиъм проблеснаха палаво.

— Как по-точно?

— Някои жени биха решили, че ги сваляш.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че просто си любезен.

Той се засмя.

— За първи път ме обвиняват в подобно нещо.

— Сваляш ли ме? — попита Марси, удивена, че наистина го изрича на глас.

— Не зная. Още не съм решил напълно.

Марси се засмя и поклати глава.

— На колко години си, Лиъм?

— На следващия си рожден ден ще стана на трийсет и четири.

— Аз съм на петдесет.

— На петдесет не си стара.

— Не е трийсет и четири.

— Това е само число. И както вече казах, никога не съм си падал особено по момичета на моята възраст. Изгубих девствеността си, когато бях на дванайсет, от една курва, шестнайсет години по-голяма от мен. Оттогава си падам по по-възрастни жени.

Марси потърка главата си, за да я спре да се върти. Със сигурност целият този разговор бе само във въображението й. Може би, в крайна сметка, бе получила мозъчно сътресение.

— За какво си мислиш? — попита Лиъм.

— Мисля си, че за двайсет и пет години съм правила секс само с един мъж. Моят съпруг — честно призна Марси, решила, че какво толкова, по дяволите, няма смисъл да се преструва. — А в интерес на истината, през последните няколко години изобщо не сме и правили. Поне аз не съм. Оказа се, че той е правил доста често. Както и да е, това всъщност няма значение. По-важното е, че през всичките тези години никой мъж не е проявявал и най-малък интерес към мен, а сега, като станах на петдесет, получавам горещи погледи, а косата ми е такава каша…

— Косата ти е прекрасна.

— Идвам в Ирландия — продължи Марси, без да обръща внимание на думите му, — и изведнъж ставам някаква фатална жена. Отвсякъде ми се натискат мъже. Не зная, може да е от нещо, което слагат в бирата тук, а може би просто излъчвам сигнали, че не съм толкова примирено отчаяна…

— А може би просто си много красива жена.

— Ти можеш да имаш всяка жена, която поискаш — отбеляза Марси, полагайки максимални усилия да не обръща внимание на комплимента му.

— Ами ако ти си жената, която искам?

Марси поклати глава.

— Не ме искаш.

— Така ли?

— Просто изпитваш съжаление към мен.

— И защо ще изпитвам съжаление? — попита той. — Ти си красива жена с прекрасни къдрици, която е намерила дъщеря си, смятана за мъртва. Бих казал, че това е повод за празнуване, не за съжаление.

— Не съм я намерила все още.

— Но ще я намериш.

— Може би тогава ще имам желание да празнувам.

— Добре тогава — каза Лиъм, а в зелените му очи играеха неизречени възможности. — По всичко личи, че ще трябва да се навъртам наоколо и да ти помогна да я намериш.