Джой Филдинг
Вече я виждаш (19)

19.

Сади Дойл я чакаше в тясното пространство пред рецепцията с ръце на широките си хълбоци.

— Вашият гост ще струва допълнителни петдесет евро — съобщи тя, преди още Марси да е затворила вратата.

— Той тук ли е още? — с надежда попита тя и погледът й пробяга по стъпалата нагоре към стаята й.

Сади поклати глава и силно фиксираните къдрици на прошарената й червеникаворуса коса едва помръднаха.

— Не. Тръгна си преди часове. Уморил се е да чака, предполагам.

Марси се опита да прикрие разочарованието си с усмивка. Какво очаквах, запита се тя.

— Оставил ли е съобщение? — попита с надежда.

Още едно енергично поклащане на глава от страна на Сади от което се разнесе застоял мирис на прекалено много лак за коса.

— Просто ще прибавя допълнителната сума към сметката ви, нали?

— Да. — Марси тръгна към стълбите.

— Къде все пак изхвърчахте толкова спешно? — попита Сади, мъчейки се да замаскира като небрежен въпроса, който явно умираше да зададе. — Намерихте ли дъщеря си?

Този път бе ред на Марси да поклати глава. Тя се заизкачва мълчаливо, решила да позвъни на Вик веднага щом се прибере в стаята си. Лиъм бе споменал, че той е отседнал в луксозния хотел „Хейфилд Мейнър“, който се намираше сравнително близо. Щеше да позвъни в стаята му, да се извини искрено задето отново бе избягала от него и да му разкаже какво се бе случило в Югал. Той щеше да разбере и да й прости без секунда колебание. Щяха да се уговорят да се срещнат за вечеря. Той щеше да остане през нощта, а може би този път тя щеше да остане при него и да спи в топлината на прегръдката му, заобиколена от лукс. И този път нямаше да пропусне малките часове на утринта, нито да го изостави, без дори да се сбогува. Не беше права да се отнася с него толкова пренебрежително и да го изключва, когато той искаше само да й помогне. Тази нощ ще му се реванширам, мислеше си, докато решително крачеше по коридора с ключ в ръка. Пресегна се към вратата.

Наложи се няколко пъти да превърти ключа, докато отключи, после вратата се отвори рязко, сякаш бе блъсната. Марси замръзна и за миг си помисли, че е объркала стаята. Не можеше да е нейната.

— О, боже мой — ахна тя, бавно пристъпи прага, въртейки поглед от единия до другия край в усилие да проумее какво вижда. — О, боже мой — повтори по-силно. После: — Не. Не.

Стаята изглеждаше така, сякаш през нея бе преминала ужасна буря. Всичко бе жестоко разбъркано. Чаршафите бяха събрани от леглото, матракът измъкнат и оставен да се крепи напречно на рамката. Той бе разпран през средата, пълнежът му бе изскочил и се бе пръснал отгоре като избуял плевел. Всяко чекмедже беше измъкнато и преобърнато. Гардеробът бе изпразнен, дрехите й — свалени от закачалките и скупчени на пода. Дори тоалетните й принадлежности не бяха пощадени, забеляза тя, когато погледна в банята, шишенцата бяха счупени, тубичките изпразнени, четката й за зъби счупена на две.

— Какво, мамк… — Думите замръзнаха в гърлото й, докато приближаваше до леглото. Протегна трепереща ръка към чифт бикини, чието дъно бе неколкократно раздрано с нож или ножица. — О, господи — възкликна с нарастващ ужас, осъзнавайки, че всяка една дреха бе съсипана по същия начин: бельото, нощницата, блузите, пуловерите, черния панталон, дори шлиферът. Нищо не бе оцеляло. Всичко бе нарязано, разкъсано, унищожено. — Не! — изкрещя тя към стените на цветя. — Не, не, не, не!

По стълбите се разнесоха тежки стъпки, последвани от остър писък. После още стъпки, по-бързи и чевръсти от предишните. Вихрушка зад гърба й. Рязко поемане на въздух.

— Боже мой. Какво сте направила?

Марси се обърна и видя Сади и Колин Дойл, застанали на прага, в очите им се отразяваше ужаса, разкрил се пред тях, лицата им — зачервени от негодувание и отвращение.

— Какво съм направила аз ли? — изломоти Марси. — Мислите, че аз съм направила това? Аз току-що се върнах, за бога. Видяхте ме да влизам преди не повече от минута. Мислите ли, че съм имала време да направя това?

Сади Дойл не каза нищо, продължаваше да поглъща с очи щетите в стаята.

— Бих ли постъпила така със собствените си неща? — Марси размаха разкъсаното си бельо пред лицето й.

Сади стоеше непоклатимо, упорито скръстила ръце пред гърдите си.

— Въпреки това вие сте отговорна.

— Аз съм отговорна? Как да разбирам това?

— Май че на вашия приятел не му е харесало как хукнахте тази сутрин — отговори Сади.

Очите на Марси се напълниха със сълзи.

— Той не го е направил — с треперещ глас произнесе тя. Не би могъл, помисли си.

— Кой тогава?

— Вие ми кажете.

— Мен ли обвинявате за нещо?

Марси погледна от Сади към сина й.

— Да не мислите, че Колин го е направил?

— Кой друг е имал достъп до стаята? — попита Марси.

— Освен вашия приятел джентълмена ли? Онзи, от когото избягахте тази сутрин, който остана тук половин ден да ви чака да се върнете, онзи, дето се измъкна, когато мислеше, че никой не го вижда?

— За какво говорите?

— Говоря за това, че вашият приятел още седеше тук и чакаше, когато сутринта влязох да ви оправя леглото, попита дали възразявам да остане още малко, докато се върнете. Казах, че не ми влиза в работата, но ще трябва да го таксувам допълнително. Той каза, няма проблем, щял да се погрижи по-късно. После го видях да се измъква около час по-късно, без дори да каже довиждане. Предполагам, че сега вече знаем защо.

— Това е невъзможно — безсилно промърмори Марси. — Той никога не би…

Сади се изсмя, грубият звук изсвистя като метла през въздуха.

— Къде държите ключовете? — попита внезапно Марси.

— Какво?

— Ключовете на стаите. Сигурно имате свой комплект…

— На сигурно място са.

— Къде? Зад рецепцията?

Изражението, което премина през очите на Сади подсказа на Марси, че бе права.

— А вие не сте постоянно там, нали, госпожо Дойл?

— Там съм или аз, или Колин.

— Но понякога и двамата сте заети с други неща. Възможно е някой да е влязъл, да е взел ключовете и…

— И какво? Решил е да претършува вашата стая? Защо някой ще иска да направи това?

— Не зная. — Марси почувства как коленете й се подгъват и с мъка се задържа права. — Не зная.

— Нима? Е, ето какво зная аз. Зная, че стаята ми е била съсипана. Това зная. Зная също, че някой ще трябва да плати за щетите. Вижте, не ми е ясно колко добре познавате този, с когото прекарахте нощта, но честно казано, на мен ми се видя малко съмнителен. Може да е търсил нещо, може да си е мислил, че там някъде имате пари. Липсват ли някакви бижута?

Марси погледна през сълзи към празното чекмедже, където бе сложила обеците си.

— Златните ми обеци ги няма — заяви мрачно и отново погледна към Колин.

— Защо ме гледате? Не съм ги взел аз.

— В нищо не ви обвинявам. Просто се мъча да разбера какво се е случило.

— Случило се е това, че моята собственост е разбита и вие сте отговорна за щетите — отсече отново Сади Дойл.

— Дайте да се разберем — гневно изрече Марси. Търпението й се бе изчерпало, главата й щеше да се пръсне. — Моята стая е била похитена, моите вещи са унищожени, моите обеци липсват, това е вашият хотел, и все пак очаквате аз да ви възмездя? Вие, приятели, сте откачени! — добави накрая.

— Обади се в полицията — заповяда Сади на сина си.

 

 

— Е, здравейте, госпожо Тагарт — поздрави я Кристофър Мърфи и прокара ръка по ниско подстриганата си руса коса. Той затвори вратата след себе си и отиде до стола й. — Радвам се да ви видя отново.

— Мислите ли, че бихме могли да минем и без сарказъм? — попита Марси и съсредоточи вниманието си към разбърканата купчина книжа на бюрото. Изглеждаше значително нараснала, откакто си бе тръгнала оттук предишния ден.

— Как е окото ви?

— По-добре, благодаря.

— Дайте да погледна. — Той внимателно наклони брадичката й към лицето си. — Предполагам, че този път ще ми кажете какво се е случило — каза Мърфи, когато вратата се отвори отново и вътре влезе Колийн Донъли, последвана тутакси от Джон Суини с провисналото му шкембе. Марси усети как пулсът й се ускорява при вида на спретнатите им тъмносини униформи и незабавно сведе поглед към скута си. — Проблем ли има, госпожо Тагарт? — попита Кристофър Мърфи.

— Проблемът е, че не съм направила нищо нередно и все пак, ето ме тук.

— Отново — додаде Мърфи.

— Да. Отново.

— Имате ли нещо против да ме погледнете, госпожо Тагарт?

Марси неохотно вдигна глава.

— Ако не сте направила нищо нередно, защо ви е толкова трудно да ме гледате в очите?

— Не ми е трудно да ви гледам в очите.

— Но все пак се взирате в пода, в бюрото ми, в стената, във всичко друго, освен в мен, откакто сте влезли.

— Не е заради вас — каза след малко Марси. И понеже това очевидно не го удовлетвори, добави: — Просто униформите винаги ме правят малко нервна. — Не трябваше да му казвам това, помисли тутакси, уловила озадачените изражения по лицата и на тримата полицаи. — Няма разумна причина за това. Просто винаги съм си била такава. Сестра ми казва, че съм по-зле от пудела й — опита се да се засмее тя, за да им покаже, че напълно разбира колко бе глупаво.

— Сестра ви? — попита Суини. — Тя тук в Корк ли е?

— Не. Тя е в Торонто.

— Искате ли да й се обадим? — предложи Колийн Донъли.

— Защо да искам?

— Мислех, че ще се зарадвате на малко подкрепа.

— Не всеки турист го мъкнат в полицейското управление два дни поред — обясни Мърфи.

— Повярвайте, не беше моя идея.

— Вие сте жертвата — изтъкна Суини, но тонът му твърдеше обратното.

— Да. Точно така.

— Кажете ни какво се случи, госпожо Тагарт — каза Мърфи.

Марси въздъхна. Опитът й от предишния ден показваше, че няма да я пуснат да си върви, докато не им предостави някаква задоволителна версия за събитията. По-добре да се свършва с това, реши тя.

— Върнах се в пансиона…

— Били сте навън цял ден? — прекъсна я Мърфи.

— Да.

— Мога ли да попитам къде?

— Ходих в Югал.

— Югал? Разглеждали сте забележителности?

— Търсех дъщеря си.

Тримата си размениха погледи.

— Намерихте ли я? — попита Суини.

— Не.

— И кое ви накара да си мислите, че е в Югал?

— Какво е значението? — раздразнено попита Марси. — Мислех, че искате да знаете какво се е случило, след като се върнах.

— Хрумвало ли ви е, че нещата може и да са свързани?

— Какво? — Възможно ли е, зачуди се тя. — Какво искате да кажете?

— Продължете тогава — не отговори на въпроса й Мърфи. — Върнала сте се в пансиона…

— Качих се в моята стая и открих, че някой я бе разпердушинил. Всичко, което притежавам, бе смачкано или унищожено.

— Звучи като работа на пренебрегнат любовник — констатира Суини.

— Госпожа Дойл каза, че снощи сте имали компания — добави Мърфи.

— Мъжът, който дойде тук вчера, ли беше? — попита Колийн Донъли.

— Той никога не би направил подобно нещо — настоя Марси.

— Познавате го добре, така ли?

— Достатъчно, за да зная, че не го е направил той. — Дали, запита се тя. Истината бе, че едва познаваше Вик Сорвино.

— Госпожа Дойл каза, че рано тази сутрин сте изхвърчала като прилеп от ада.

— Едва ли бих го описала по този начин.

— Но сте бързала?

— Да, предполагам.

— Имали сте среща с някого, така ли?

— Да.

— Имате ли нещо против да ни кажете с кого, госпожо Тагарт?

— Да, имам.

— Госпожо Тагарт — умолително произнесе Мърфи.

— Казва се Лиъм. Аз… не зная фамилното му име — призна и се изчерви от неудобство. Най-малкото, трябваше да попита Лиъм за фамилията му, помисли си. — Работи в „Гроганс хаус“. — С ъгълчето на окото си Марси видя Колийн Донъли да си записва тази информация.

— Сцената на вчерашната кавга — отбеляза Суини, като едва прикриваше ехидната си усмивка.

— Да.

— Добре, значи сте избягали от един мъж, за да се срещнете с друг — обобщи Мърфи.

— Не е така, както искате да прозвучи.

— На мен ми звучи като мотив — каза Суини. — Как се казва този другият? С когото сте прекарали нощта — поясни ненужно.

Това е нелепо, помисли си Марси. Нямаше начин Вик да има нещо общо с нахлуването в стаята й. Може и да не го познаваше добре, но със сигурност умееше да преценява човешките характери, за да е убедена. Внезапно се сети за Питър, внимателно конструираната му усмивка се отрази в стъклото на дипломата в рамка на отсрещната стена. Нямаше никаква догадка за авантюрата му със Сара, никога не би заподозряла, че е способен да я предаде по такъв безцеремонен начин. Толкова по въпроса с преценяването на характери.

— Казва се Вик Сорвино — каза тя. — Отседнал е в хотел „Хейфилд Мейнър“.

Кристофър Мърфи кимна към Колийн Донъли, която едва забележимо кимна в отговор и излезе от стаята.

— Вик Сорвино знаеше ли, че ще се срещате с Лиъм?

— Не.

— Знаеше ли за плановете ви да идете в Югал?

— Не.

— Разбрах, че след като сте хукнали, той ви е последвал в коридора.

— Да.

— Почти гол, както разбрах.

— Това е леко преувеличено.

— А после ви е последвал на улицата.

— На този етап беше напълно облечен.

— И се е върнал в стаята ви, след като сте тръгнала.

— Според госпожа Дойл.

— Която твърди, че ви е чакал в стаята ви, когато тя е влязла да оправя леглото — продължи Мърфи.

— Да, така твърди.

— Не й ли вярвате?

— Не зная на какво да вярвам. Зная само, че може да е била и госпожа Дойл, която е унищожила нещата ми.

— Разрушавайки и своята собственост? Защо ще прави това?

— Ще трябва да попитате нея.

— Вече го направихме. Честно казано, звучи твърде слабо вероятно.

— Ами сина й?

— Изглежда, че Колин го е нямало почти цялата сутрин.

— Което означава, че рецепцията е била оставена без наблюдение — натърти Марси. — Което още означава, че всеки би могъл да влезе от улицата, да вземе резервните ключове, да се качи в стаята ми…

— Но защо, госпожо Тагарт? — зададе логичния въпрос Мърфи. — Защо някой ще прави това?

— Не зная.

— Това би означавало, че някой е наблюдавал пансиона, видял ви е да излизате, изчакал е господин Сорвино да напусне часове по-късно, забелязал е, че рецепцията е оставена без наблюдение и нищо от това няма смисъл, освен ако…

— Освен ако? — хвана се за думата Марси.

— Освен ако няма нещо общо с дъщеря ви — заяви Мърфи.

Марси се опита да смели чутото.

— Смятате, че има връзка между това, че издирвам Девън и нахлуването в стаята ми? — попита тя.

— Вчера казахте, че дъщеря ви е имала проблеми — обясни Мърфи. — Че сте имали проблеми помежду си, че тя може и да не иска да я намерите…

— Мислите, че Девън е направила това?

— Просто предположение, възможност.

— Но защо?

— Може да е търсела нещо.

Марси притисна чантата до гърдите си. Възможно ли беше?

— А може и това да е нейният начин да ви каже да си идете вкъщи и да я оставите на мира.

— А може и да е бил някой друг — възрази Марси. — Някой, който не иска да я намеря.

Мърфи сви рамене. В стаята отново влезе Колийн Донъли.

— Току-що проверихме в „Хейфилд Мейнър“. Изглежда, че господин Сорвино е напуснал хотела следобед.

В гърдите на Марси заседна разочарование.

— Мога ли да си вървя вече? — попита тя.

— И къде точно възнамерявате да отидете, госпожо Тагарт? — попита Мърфи.

Той е прав, осъзна Марси. Нямаше как да се върне в „Дойл Корк Ин“. Тя се усмихна.

— Изглежда, че в „Хейфилд Мейнър“ неочаквано се е освободила стая — каза им Марси.