Джой Филдинг
Вече я виждаш (12)

12.

През следващите три дни Марси неотлъчно следеше появяванията на Шанън. Бе прекалено рисковано да дръзне да се появи отново на „Адълейд роуд“, в случай че любопитната съседка на семейство О’Конър слухтеше наоколо, затова Марси седеше в малкия парк, докато не видеше Шанън да се показва с количката, обикновено около единайсет часа предобед, а после към два следобед. На силните писъци на Кейтлин неизменно предзнаменуващи появяването им, можеше да се разчита, както на камбаните на църквата „Св. Ана“.

Сутрин тя следваше Шанън нагоре-надолу по извиващите се пътища на новото предградие, като внимаваше да спазва безопасна дистанция помежду им и само от време на време й се налагаше да се крие в някой вход, за да не бъде забелязана. Следобедната разходка винаги бе по-дълга. Предния ден Шанън дори се осмели да измине целия път до центъра, като покорно буташе количката по неравния паваж и крадешком хвърляше по някой завистлив поглед към витрините на околните магазини. В три часа тя спря да пие чай на открито пред едно малко заведение. От отсрещната страна на улицата Марси наблюдаваше как Шанън се мъчи с неголям успех да крепи горещия чай, докато в същото време подрусва плачещото бебе в ръцете си. Подвоуми се дали да не й се притече на помощ, но в крайна сметка се отказа. Дори наивно момиче като Шанън можеше да се усъмни от една нова случайна среща. Не, по-добре бе да я държи под око отдалеч, да види къде ходи, с кого говори.

Само че тя никога с никого не говореше.

— Почвам доста да се обезкуражавам — призна Марси на Лиъм по телефона предната нощ.

— Недей. Градът не е чак толкова голям. Рано или късно трябва да те отведе до Одри.

— Имам нужда да е по-рано.

— С какво мога да ти помогна?

— Ти вече направи повече от достатъчно.

— Искаш ли утре да дойда с теб? Мога да си издействам свободен ден…

— Не, не мога да те моля да направиш това.

— Не е нужно да ме молиш.

— Не — настоя Марси. — По-добре да стоиш в „Гроганс“. В случай че Одри отново мине оттам.

— Добре. Както кажеш — съгласи се той. После: — Мога да дойда при теб сега…

— Не — бързо му отказа Марси. Колкото и да й се искаше да го види, колкото и да я привличаше, колкото и да й се искаше да вярва, че и той е привлечен от нея, не можеше да си позволи да се разсейва. Не и когато бе толкова близо до намирането на дъщеря си. — Ще се чуем утре — каза тя.

— Ще съм тук.

Сега Марси гледаше как Шанън бута количката на Кейтлин по пешеходния надлез над Южния канал и продължава по улица „Мери“ към оживената улица „Св. Патрик“. Макар да беше мрачно и познатите облаци да се събираха на хоризонта, всъщност беше топло, осъзна Марси. Шлиферът, който носеше в ръка почти от един час, бе почнал да й натежава. Утре може би ще мога да го оставя в пансиона, каза си тя и погледна към ветропоказателя на върха на „Св. Ана“.

— Нека позная — промърмори в яката на синята си блуза тя. — Прогнозата е за дъжд.

Точно в този момент разбра, че Шанън е изчезнала.

Марси се завъртя и заобръща глава в няколко посоки едновременно. Видя само витрини и пешеходци. Шанън я нямаше никъде.

Къде ли може да е отишла?

— Добре, успокой се — каза си тя. — Ще се появи. — В края на краищата, Шанън и по-рано бе изчезвала в тълпата, само за да се покаже след няколко секунди, полюшвайки ритмично вързаната си на опашка коса. Показва се, скрива се.

А и какво ако Марси не успее да я открие? Не е като да не знаеше къде живее момичето. Нито пък Шанън можеше да се нарече непредвидима, тя се придържаше към строго определена програма. Не че не можеше да започне отначало на следващия ден.

Да започна от нулата, помисли си Марси, едва сдържайки сълзите си.

— Мислила ли си да идеш в полицията? — бе я попитал Лиъм предната нощ.

Но Марси не искаше да намесва полицията. Ами ако Девън се бе забъркала в някаква неприятност? Ако, привличайки вниманието към нея, я принудеше да потъне в още по-голяма неизвестност? Ако отчаяните й опити да се съберат отново, пратеха дъщеря й зад решетките? Не можеше да поеме този риск.

— Бих могла да наема частен детектив — разсъди тя в отговор.

Лиъм се бе съгласил, макар и без особен ентусиазъм.

— Би могла, предполагам. Но то не става като във филмите. Поне не тук, в Корк. Наоколо няма кой знае какво търсене на услугите им. Вероятно ще се справиш по-добре сама. Поне засега.

Само че в играта на детектив тя се проваляше също толкова, колкото и в повечето неща в живота си. Така почна да мисли Марси и се зае да отмята всеки свой неуспех, сякаш бе точка от списък за покупки. Провал като дъщеря — отметка. Провал като сестра — отметка. Провал като съпруга — отметка. Провал като майка — двойна, тройна отметка.

Никога не бе правила дори и опит за кариера. Да, работеше в търговския отдел на малка рекламна агенция, веднага след като завърши колежа, но винаги бе смятала тази работа за временна и тя наистина изчезна няколко години по-късно, заедно с компанията. Дотогава Марси вече бе омъжена и двамата с Питър правеха планове за своето семейство. Доста скоро забременя с Девън, а после и с Дарън, така че за какво й трябваше работа? И бездруго бе изцяло заета у дома.

Гласът на Девън достигна до нея от миналото, довеян от смеха на група тийнейджърки наблизо.

— И за какво трябва да завършвам колеж? — питаше Девън. Току-що бе информирала Марси, че ще напусне университета само един семестър преди дипломирането си.

Марси спори с нея, въпреки тънкото гласче в главата й, което я предупреждаваше да отстъпи.

— Защото образованието е важно.

— И защо да е толкова дяволски важно?

— Защото така. И внимавай как говориш.

— Разстройваш се, понеже казах „дяволски“? Че какъв му е проблемът на „дяволското“, ебати?

— Девън…

Тя почна да сипе цинизми:

— Мамка му, шибан хуй, путка, копелдак.

— Това е нелепо.

— Кур, шибаняк, минетчия, шунда, чекиджия…

— Няма да участвам в този разговор.

— Ти си тази, която го започна.

— А също и тази, която ще го прекрати. — И Марси се извърна, преди Девън да я види, че плаче.

— Естествено, майче. Отдръпни се. Така се справяш с всичко.

— Не става дума за мен — каза Марси, удивена, че дъщеря й все още я нарича „майче“. Първо „мамка му“ и веднага след това „майче“.

— Е, не искам да завърша колежа. Какво толкова? Това си е моят живот, не твоят.

— Остават ти само още няколко изпита. Защо просто не си вземеш дипломата и тогава поне ще имаш избор?

— Избор? И какъв точно избор имам? В случай че не си забелязала, аз съм една шибана бъркотия. И не смей да ми казваш да внимавам как говоря.

— Взимаш ли си лекарството?

— Това какво общо има?

— Защото такива неща се случват само когато спреш лекарствата.

— И какви такива неща по-точно?

— Псувните, лошото настроение, всичко. Всичко става по-лошо.

— По-лошо за теб, може би. Не за мен.

— Моля те, Девън.

— Моля те, майче — имитира я тя.

— Добре, достатъчно. Не мога да се занимавам с това точно сега.

— Никога не си могла.

— Опитвала съм.

— Както си опитала с майка си ли?

— Какво?

— Можела си да я спреш, нали? — безмилостно продължи Девън. — Да я спреш да не скочи от онази сграда.

— Нищо не би я спряло — безсилно възрази Марси.

— Джудит ми разказа какво се е случило.

Марси кимна и призна поражението си с дълбока въздишка, която премина помежду им.

— Всичко, което някога съм искала е, ти да си щастлива.

— Всичко, което някога си искала е, да съм нормална — изстреля в отговор Девън.

— Да! — кресна Марси на дъщеря си. Все още чувстваше вибрациите на тази единствена дума. — Да, исках да си нормална. Толкова ли е егоистично? Толкова ли е ужасно? Прави ли ме някакво чудовище?

Девън студено наблюдаваше стичащите се сълзи на майка си.

— Аз съм чудовището — каза тя.

— Извинете — каза някой сега.

Марси се обърна, за да види как лицето на Девън се размива и на негово място се появява възрастна жена с побелели коси. Тя се придвижваше по оживената улица с помощта на бастун.

— Не мога да ви заобиколя — каза жената и милата й усмивка породи вълна от бръчки от устата до воднистосините очи.

— О. Съжалявам. — Марси тутакси се отмести и направи път на възрастната жена. От колко ли време стоя насред пътя така, запита се тя и си погледна часовника. Достатъчно дълго, че Шанън да изчезне напълно, призна си и реши да отпише този ден. На сутринта щеше да се върне на „Адълейд роуд“. Ако Шанън не я отведеше до Одри до края на седмицата, щеше да хване бика за рогата и да я попита направо. Щеше да й каже, че момичето, което познава като Одри, всъщност е нейната дъщеря Девън. Щеше да я помоли да й помогне да я намери.

Навярно трябваше да постъпи така още от самото начало. Какво си мислеше?

Без съмнение, Джудит би й казала, че изобщо не мисли, че е престанала да мисли от деня, в който Девън изчезна в ледените води на залива Джорджан.

— Защо не си взимаш лекарствата, които докторът ти предписа? — умоляващо я питаше сестра й седмици, дори месеци след инцидента.

— Защото нямам нужда от антидепресанти.

— Искаш да кажеш, че не си наистина в депресия?

— Разбира се, че съм в депресия. Наистина съм в депресия. Но си имам причина да съм в депресия. Би трябвало да съм депресирана. Защо да го крия? Това само ще удължи нещастието.

— Взимай си лекарствата. Поне още малко. За да го преодолееш.

— Добре, чудесно — примири се накрая Марси.

Само че лекарствата замениха депресията й с няма вцепененост, която бе по-лоша и най-накрая тя спря да ги взима. Майка й бе права — лекарствата наистина те правеха да се чувстваш като пеперуда, размахваща крила в мармалад. Разбра това, когато почувства, че главата й се прояснява и сетивата й, осезание, вкус, зрение, постепенно почнаха да се възвръщат към нещо подобно на нормалното.

За пръв път бе разбрала защо Девън предпочиташе отчаянието пред безразличието.

Разбира се, по онова време вече това нямаше значение. Поредният злощастен пример за „твърде малко и не навреме“.

Девън бе права и за друго, призна си тя сега, след като за последно огледа улица „Св. Патрик“. Можеше да спре майка си да не извърши самоубийствения скок. Джудит го знаеше. Всички го знаеха.

Марси тъкмо се извръщаше, когато видя бебешка количка да се появява от един магазин до ъгъла. Шанън се показа след секунди, хванала с една ръка количката, а с другата държаща бутилка газирана вода. Тя подкара количката по улицата по посока на Търговския кей, отпивайки от содата си със сламка.

— Добре, достатъчно време пропиля — изрече на глас Марси и смутено се озърна наоколо, в случай че някой я бе чул. Но дори и така да беше, навярно си бяха помислили, че говори по мобилен телефон. В днешно време бе много по-лесно да си луд на обществено място. — Просто ще й кажеш истината — продължи на глас Марси, почувствала се удобно от звука на собствения си глас. — Кажи й коя си. Помоли я за помощ. Моли за милост.

Бе на половин пресечка разстояние от Шанън, когато забеляза един младеж на колело. Видя как Шанън му се усмихва, поруменяла като червен светофар. Момчето спря, слезе и я докосна по ръката, като същевременно любезно се порадва на бебето. Това е някак мило, помисли си Марси, докато се промъкваше между двама бавни пешеходци. Едва когато почти стигна до тях, тя разпозна същия младеж, който я бе блъснал преди няколко дни.

— Не, не е възможно — възкликна тя и рязко спря, принуждавайки човека зад нея да я блъсне.

— Много съжалявам. Не знаех… — започна той.

— Вината е моя — заяви Марси. — Помислих си, че… Вината е моя. — Със сигурност си въобразяваше. Не можеше да е същото момче, което я бе блъснало.

Или можеше?

Приближи се още.

— Тя спира ли да плаче изобщо? — младежът питаше Шанън, надвиквайки се с неспирните писъци на бебето.

— Докторът казва, че има колики — обясни Шанън.

— А казва ли колко ще продължи това?

— Казва, че не мисли, че ще продължи дълго, но според мен и той не е наясно, честно казано.

— Боже, сигурно те подлудява. Нищо ли не може да се направи?

— Повярвай ми, всичко опитахме. Да я носим на ръце, да я разхождаме дълго, да я возим в кола. Не иска биберон. Нищо не върши работа. С изключение на една жена, която срещнах в парка онзи ден. Тя само я взе и Кейтлин замря. Беше като някакво чудо, казвам ти.

— На мен ми звучи повече като магия на вещица — изтърси момчето и се разсмя, после се изплю на тротоара, сякаш против уроки. — Сигурна ли си, че не е била вещица?

И по-лошо са ме наричали, помисли си Марси и се приближи още.

— Той е — прошепна тя.

Какво означаваше това? Просто съвпадение ли беше, или нещо по-сериозно? Каква бе връзката му с Шанън? И ако бе свързан някак си с Шанън, следваше ли непременно, че е свързан и с Девън?

— Добре, успокой се. Премисли това. Не прави прибързани изводи. — Но какво друго би могла да направи? Тя търсеше Девън, по някакво чудо я бе забелязала върху надлеза над „Бачълърс кей“, вече тичаше към нея, когато в същия момент неговото колело се бе появило изневиделица, връхлетя я и я просна на земята. Безкрайните му извинения бяха забавили нещата още повече и докато се измъкне от недодяланата му загриженост, Девън бе изчезнала. Тогава Марси бе отдала това на лошия късмет. Но може да е имало и нещо по-сложно. Може би онзи инцидент изобщо не е бил инцидент. Момчето може нарочно да я бе ударило и така да е алармирало Девън, за да може тя да избяга.

Което означаваше какво? Че Девън знае, че тя е тук?

Възможно ли бе?

А дали не си въобразяваше? В края на краищата, Корк не бе кой знае колко голям град. Напълно логично звучеше Шанън и момчето да се познават и тяхната връзка — ако да спреш някого и да поговориш с него на оживена улица, можеше да се нарече връзка — да бе невинна и безвредна. Само защото Шанън бе приятелка с момичето, познато й като Одри, не означаваше непременно нищо. Момчето може и да не познаваше Одри изобщо.

Или пък я познаваше?

Което означаваше какво?

— Какво означава това? — Марси отправи гневния си въпрос към бетонната настилка в краката си. — По дяволите, какво означава?

— Мерилин? — чу някой да вика отдалече. После по-отблизо: — Мерилин? Е-хо.

Марси вдигна поглед и видя Шанън да пресича улицата, да маха яростно и да се насочва към нея.

— Това съм аз, Шанън. От парка — провикна се над силния рев на Кейтлин тя. — Познах те.

Марси положи огромно усилие да потисне емоциите си. Искаше й се да сграбчи Шанън за лактите и да й зададе ребром въпроса: Кое е това момче, с което току-що разговаря? Каква е връзката му с Одри? Има ли такава връзка? Какво можеш да ми кажеш за дъщеря ми? Вместо това каза само:

— Шанън, разбира се. Радвам се да те видя отново.

— Какво удивително съвпадение! Тъкмо говорех за теб и изведнъж — ето те.

— Говорила си за мен?

— Да, с един приятел. Е, по-скоро познат, всъщност. Разправях му колко удивителна беше с бебето. — Тя погледна към вече празното място, където допреди малко бяха стояли двамата с момчето, после отново се обърна към Марси. — Добре ли си? Изглеждаш малко бледа.

— Просто съм уморена, предполагам. — Внезапно Марси си даде сметка колко вярно бе това. — Много дълго се разхождах.

— Разглеждаш забележителности, а?

— Не знаех, че Корк е толкова вълнуващ град.

— Хората винаги се изненадват колко много неща могат да се правят тук. Би ли ти се понравила чаша чай?

— Чай ми звучи чудесно.

Шанън си погледна часовника.

— Имам още малко време, преди да тръгна обратно. Защо да не отскочим до „Гроганс“?

— „Гроганс“? — Марси почувства как името залепна на небцето й като дъвка.

— Намира се малко по-нагоре, оттатък моста „Св. Патрик“. Има хубава градина. По-лесно е с количката и всичко.

Марси се засмя, мъчейки се да събере всичките си противоречиви мисли, да ги подреди някак си. Когато това се оказа невъзможно, тя се предаде. Вместо това се усмихна по-широко, разкривайки двата реда идеални прави бели зъби, които Питър някога бе намерил за неустоими, и каза:

— Води.