Джой Филдинг
Вече я виждаш (17)

17.

— Вече сме в Югал?

— Да. Добре ли си?

— Добре съм. Не мога да повярвам, че съм заспала.

— Беше изтощена.

— Колко е часът?

— Осем и четирийсет и пет. Движението беше абсолютно брутално. Повече от час, за да изминем трийсет километра. Адски нелепо.

Марси погледна към щедро ширналия се великолепен плаж пред нея, мъчейки се да се ориентира.

— Къде точно се намираме?

— Точно пред градските стени, които между другото датират от тринайсети век. Пред теб е река „Блекуотър“. — Лиъм посочи към ширналата се изумителна водна площ. Широка алея от трева и пешеходна зона, по която вече се разхождаше впечатляващ брой кандидат-плувци, ги отделяше от реката. — Влива се в протока Св. Джордж на изток и в Келтско море на юг. Това тук е плажът „Грийн парк“, който е само на няколко минути от центъра на Югал. — Той стеснително се усмихна. — Във всеки ирландец дреме по един екскурзовод, който само чака да излезе наяве.

Марси се засмя, мислейки си, че никак не е учудващо, че Девън е избрала това място да се скрие. Несъмнено беше красиво, непохабено и спокойно. Дори бегъл поглед бе достатъчен да разкрие множество плавателни дейности — гладката повърхност на водата вече се браздеше от моторници, а оставащите след тях дири караха няколко малки гумени лодки да подскачат нагоре-надолу. Една яхта бавно се носеше в далечината. От другата страна на пътя Марси забеляза табела, рекламираща наблюдение на китове, друга хвалеше гмуркането до потънали кораби. Много неща, които Девън би могла да прави, помисли си тя. Можеше също да наеме кану и с часове да го кара в уединение покрай брега.

Само че по душа Девън бе по-скоро градско момиче. Би ли могла действително да намери щастието, за което копнееше, в мъничко риболовно пристанище на ръба на нищото?

— Къде живее дъщеря ми? — попита тя.

— Марси…

— Не го казвай.

— Трябва да си подготвена — предупреди я той все пак. — Има вероятност и да не е тя.

— Ти каза, че била тук — настоя Марси.

— Казах, че научих, че някакво момиче, съответстващо на описанието на дъщеря ти, е било забелязано в Югал…

— Момиче на име Одри.

— Да. Но не ми се иска да се обнадеждаваш прекалено много. Трябва да си подготвена, в случай че грешим.

— Не грешим.

— Да се надяваме, че не.

— Къде е тя, Лиъм?

— На пеша разстояние.

— Какво чакаме тогава? Да вървим. — Марси отвори вратата и стъпи на паважа. Силният вятър едва не я залепи за колата, разпиля косата й по очите и устата. Тя още се мъчеше да отмахне кичурите, когато Лиъм заобиколи от нейната страна и я подхвана за лакътя. Поведе я встрани от реката през пътя към града.

— Няма да е толкова ветровито, щом се отдалечим от водата.

— Е, разкажи ми повече за Югал — каза тя, докато вървяха към центъра. Не че се интересуваше кой знае колко от самото място, но разбираше, че трябва да държи ума си зает с нещо и да удържа сърцебиенето си. И без това вече бе почти замаяна от нетърпение, краката й се преплитаха от потисканата радост. Важно беше да укроти нервите си, да остане колкото се може по-спокойна. Последното нещо, което й се искаше, бе да застане лице в лице с дъщеря си, само за да умре на мига.

— Наистина? — Зелените очи на Лиъм проблеснаха. — Искаш екскурзовод?

— Дай най-доброто от себе си.

— Добре. Но няма да е безплатно.

Марси се засмя, а Лиъм прочисти гърло и опъна назад рамене.

— Югал е главното пристанище на графството и водещ морски курорт — започна той. — Това е най-вече риболовно и търговско селце, чиято най-голяма претенция за слава е, че някога сър Уолтър Роли му е бил кмет — в 1588 година. Предполага се, че е засял тук първите картофи в Ирландия, както и че запознал местните с тютюна. — Те завиха зад един ъгъл. — Сега навлизаме в центъра — продължи с най-звучния си глас. — Подобно на много крайбрежни селца, жителите на Югал доста си падат по ярко боядисани къщи, като тези, които ще видиш покрай старинните тесни улички, водещи към водата. — Поведе я покрай редица малки коли, паркирани до тротоара. — Точно пред теб се намира известната кула с часовника, построена през 1777 година като затвор за отстъпниците католици. Редовно се е използвала като място за мъчения и дълго време се е смятала за символ на терора и тиранията.

Марси се взря в красивата пететажна структура от сив камък. Осемте й тесни прозорчета бяха украсени със здраво прикрепени сандъчета с цветя. Висока арка позволяваше на колите да преминават право през центъра на часовниковата кула.

— Вече не е толкова страховита, нали? — попита Лиъм.

— Много е красива.

— Да, предполагам. Оттук. — Той посочи към редица магазини и снекбарове, боядисани в крещящи цветове — зелени корнизи върху син хоросан; оранжеви капандури насред канареножълти стени; ярки млечнокафяви каси и тюркоазни колони, обграждащи доматеночервени входни врати. — Виждаш ли този знак? — Той посочи един знак във формата на стрела и надпис „ПАЗАРУВАНЕ“ с големи букви. Точно под него бе изписана ирландската дума „Siopadoireacht“.

— Какво е това? — попита Марси.

— Струва ми се, че ти би го нарекла завръщане към корените ни — отговори той и обясни, че макар повечето хора в Ирландия да предпочитаха да говорят на английски, през последните години се било появило ентусиазирано възраждане на ирландския език.

Марси си спомни времето, когато двамата с Питър бяха завели децата си на кратка ваканция в Квебек, където преобладаващ език беше френският и всички витрини и улични табели бяха единствено на френски. Синът й Дарън прие всичко с лекота. Девън обаче бе изпълнена с възмущение.

— Не сме ли вече в Канада? — бе попитала ядосано, мъчейки се да разбере къде е. — Какво стана с английския? — Марси се озадачи, как ли се справяше дъщеря й в това малко крайбрежно селце, където древният галски се радваше на дръзко възраждане.

Отклониха се от главната улица и тутакси се озоваха на толкова тясна уличка, че едва смогваха да вървят редом един до друг. И все пак, покрай тях някак си успяваха да се промъкват с впечатляваща скорост коли.

— Пази се — предупреди я Лиъм на няколко пъти.

— Близо ли сме вече?

— Почти.

От двете страни на павираната улица бяха наредени миниатюрни, слепени помежду си къщи, всяка в различен жизнерадостен цвят. Повечето бяха едноетажни домове с по една стая над входната врата. „Очарователни“ навярно е най-често използваната дума за тях, помисли си Марси. Но Девън бе отгледана в просторна къща в Хогс Холоу, определено скъп жилищен район на Торонто. Само нейната стая сигурно беше колкото общата квадратура на повечето от тези къщички. Дори и тогава тя постоянно се оплакваше от липса на достатъчно място, достатъчно пространство, достатъчно уединеност. Можеше ли действително да е доволна в толкова тясно жилище?

Една тясна старинна уличка неусетно преминаваше в друга. От време на време някой отваряше прозорец, за да подвикне нещо на съседа си отсреща. Често профучаваха велосипеди, провирайки се между движещите се или паркирани плътно до къщите коли.

— Внимавай — предупреди я отново Лиъм.

— Накъде? — попита Марси, когато спряха на едно натоварено кръстовище.

— По-надолу по улицата. — Той посочи надясно.

— Удивително какво голямо движение има.

— В Торонто нямате ли?

— О, много. Но просто улиците са по-широки.

— И павирани със злато? — закачливо попита Лиъм.

— Да, абсолютно. Всички улици в Торонто са павирани със злато.

— Струва ми се, че бих искал да видя това — заяви Лиъм. — Ще ми бъдеш ли екскурзовод, когато дойда в Торонто?

Когато, отбеляза Марси. Не ако.

— Добре, пристигнахме — изрече в следващия миг той и спря пред една бледосиня двуетажна къща на ъгъла.

— Това ли е?

— Не. Тази там. — Той посочи с брадичка през улицата към розова къща със зелен корниз и лилава входна врата.

— Тя живее тук? — Най-малко от всички цветове Девън харесваше розовото. Прекалено момичешко, твърдеше винаги и дори и като малка отказваше да носи розовите роклички, които Марси й купуваше.

— „Козя улица“ номер петнайсет — обяви Лиъм, извади едно листче от джоба си и провери адреса. — Това съм си записал.

Марси си пое дълбоко дъх, чувствайки как краката й омекват.

— Добре ли си?

— Просто не мога да си представя Девън да живее в розова къща на улица, наречена „Козя“.

— Е, има само един начин да разберем. — Той слезе от тротоара.

— Почакай. Ами ако не си е вкъщи?

— Тогава ще отидем някъде да пием чай и ще се върнем по-късно.

— Ако не иска да ме види?

— Няма да й дадем такава възможност, Марси — търпеливо обясни той. — Какво има? Какво ти е?

— Уплашена съм.

— Недей. — Той я хвана за ръката и я поведе през улицата към лилавата входна врата. — Искаш ли да почукаш, или аз да го направя?

— Аз. — Марси хвана чукчето с форма на детелина и почука на вратата.

Никакъв отговор.

— Не е вкъщи — прошепна тя, сдържайки сълзите си.

— Опитай отново. Стори ми се, че чух нещо.

Марси долепи ухо до вратата.

— Не чувам нищо.

— Пробвай пак.

Марси почука по-силно.

Все още никакъв отговор.

— Ами ако е погледнала през прозореца и ме е видяла? — попита тя. — Видяла е, че съм аз и затова не отваря.

В отговор Лиъм взе чукчето от ръката й и похлопа силно по дървото.

— Не е тук — измъчено каза Марси.

— Чакай — настоя Лиъм. — Сигурен съм, че чувам някой да се движи вътре.

— Няма да отвори. Не иска да ме види.

— Една минута — внезапно се провикна женски глас отвътре. — Идвам веднага. Задръжте.

— О, боже — промълви Марси, затаила дъх, докато вратата се отваряше.

От другата страна стоеше млада жена с къса руса коса и широко отворени въпросителни очи. Тя погледна от Марси към Лиъм, после отново към Марси.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

Марси отвори уста да говори, но не произнесе нито звук.

— Търсим Одри — каза вместо нея Лиъм.

— Да не се е забъркала в някаква неприятност? — попита жената.

— Не — отвърна той. — Искаме само да поговорим с нея.

— За какво?

— Вие коя сте? — попита Лиъм.

— А вие кои сте? — отговори с въпрос тя.

— Казвам се Лиъм. Това е Марси Тагарт, майката на Одри.

Очите на младата жена се стрелнаха към Марси.

— Майката на Одри, така ли?

— Да — тихо, като въздишка отрони Марси. После добави по-силно: — Аз съм майката на Дев… Одри.

— Я виж ти. Одри — провикна се към тъмната вътрешност на къщата тя. — По-добре ела. Някой иска да те види.

— Да? Кой? Малко съм заета в момента, мъча се да спася мъфините ти.

— Готвим — смутено обясни момичето, без да откъсва очи от Марси. — Мъфините могат да почакат — подвикна тя. — Имаш посетител.

— Кой е? — Чуха се приближаващи се предпазливи стъпки.

— Виж сама.

От тъмния коридор на топлата светлина на слънцето се показа млада жена.

Марси хвърли един поглед на дългата кестенява коса и тъжните тъмни очи на момичето. После припадна в ръцете на Лиъм.

 

 

— Трябва да поговорим — каза Марси на дъщеря си.

Стоеше на прага на стаята на Девън. Навън като из ведро се лееше студен дъжд, а силният октомврийски вятър издухваше последните оранжеви и червени листа от високия клен в предния двор и ги шибаше в прозорците на стаята.

— Не искам да говоря — заяви Девън и се пльосна на неоправеното си легло.

— Тогава недей — каза Марси, пристъпи предпазливо вътре и си проправи път между разхвърляните върху бежовия килим дрехи. Разпозна някои от последните покупки, които направиха, когато бе извела Девън по магазините с надеждата да я разведри. Сега дрехите лежаха смачкани на пода, още с етикетите си. — Аз ще говоря. Ти слушай.

Девън сви рамене. Беше с жълтата фланелена пижама, която Марси й бе купила предишната Коледа. Продавачът бе забравил да махне пластмасовата плочка, пълна с боя, която магазините често слагаха на дрехите, за да ограничат кражбите, но Марси бе успяла някак си да излезе, без да активира алармата. Сега плочката висеше в подгъва на крачола. Девън така и не си бе дала труда да отиде в магазина и да ги накара да я махнат. Веднъж Марси бе отбелязала, че прилича на онези електронни гривни за крака, които слагаха на задържаните под домашен арест, което вече изглеждаше пророческо, дори подходящо, предвид на обстоятелствата.

— Затънала си в голяма беля, Девън.

— Не съм. — Девън се облегна назад върху възглавниците, очите й вече бяха безжизнени от отегчение. — Нашият адвокат ще ме измъкне.

— Не сме сигурни.

— Нали ме изкара под гаранция?

— Това е различно.

— Вината не беше моя. Не знаех за наркотиците.

— Не ти вярвам — заяви Марси.

— Естествено. — Девън изсумтя пренебрежително.

— Но дори и да ти вярвах, нямаше да има значение. Фактът е, че си била там. Била си с мъж, когото полицията познава като известен дилър…

— Казва се Тони и не е дилър.

— Не ме интересува какъв е. Няма повече да се виждаш с него.

— Какво?

— Това не подлежи на обсъждане.

— Не подлежи, друг път.

— Аз говоря. Ти слушаш. Забрави ли? — напомни й Марси.

— Аз съм на повече от двайсет и една. Не можеш да ми казваш какво да правя.

— Докато живееш в тази къща, мога и ще го правя.

Девън скочи от леглото и се хвърли към майка си, размахала ръце.

— В такъв случай, предполагам, че ще трябва да се изнеса.

Марси не трепна, забила пръстите на краката си в обувките, сякаш да стои закована на мястото си.

— Напомням ти, че едно от условията на пускането ти под гаранция, бе да продължиш да живееш вкъщи.

— Значи сега пък си ми надзирател?

— Аз съм ти майка.

— Да. И страхотно се справяш като такава.

— Не става въпрос за мен.

— Не? Това е по твоя вина, нали знаеш? Твоите калпави гени съм наследила.

— За което съжалявам. Наистина. Да, паднала ти се е калпавата карта. Повярвай ми, ще ми се да можех да размахам някаква магическа пръчка и да накарам всичките ти болки да изчезнат. Но не мога. А вече не си дете, Девън. Ти си голям човек. По някое време ще трябва да изиграеш картите, които са ти дадени, ще се наложи да почнеш да поемаш отговорност за собствения си живот.

— Тъкмо това се опитвам да направя.

— Как? Като се мотаеш със загубеняци, като те арестуват, като вземаш наркотици?

— Мислех, че ти искаш да вземам наркотици.

— Да си вземаш лекарството съвсем не е същото.

— Права си. Твоето лекарство ме кара да се чувствам зле. Моите ме карат да се чувствам добре.

— Девън, това е нелепо. Държиш се като дванайсетгодишна.

— Аз съм на дванайсет! Харесва ли ти или не, майче, аз съм точно това.

— Е, не ми харесва! — изстреля в отговор Марси с изчерпано търпение. — Не харесвам и едно проклето нещо от това. Уморих се да бъда майката на дванайсетгодишно дете. Искам да съм майка на двайсет и една годишна жена. Чуваш ли ме, Девън? Разбираш ли? Уморих се да родителствам. — Тя избухна в порой от гневни, горчиви сълзи. — Родител съм, откакто самата аз бях дете и вече ми писна. Не мога да го върша повече. Не искам да го върша. Чуваш ли ме?

Подготви се за избухването на Девън, за поредната война на думи, която неизменно щеше да изгуби и след която щеше да е грохнала и изтощена, с тяло, покрито с невидими белези и синини. Вместо това Девън обгърна с ръце майка си и я притисна до себе си.

— Чувам те, майче — меко каза тя.

 

 

— Чуваш ли ме? — питаше я някакъв глас от разстояние. — Марси, чуваш ли ме?

Отвори очи и видя две угрижени лица, взиращи се в нея. Тя се надигна на лакти и се огледа. Лежеше на малко кафяво кадифено диванче в центъра на миниатюрна стая. На отсрещната стена имаше камина и овехтял оранжев стол в далечния ъгъл. Настолна лампа с плисиран абажур и зацапана с петна масичка за кафе допълваха декора. Стените бяха налепени с тапети на бежови цветя. Сходни завеси скриваха предния прозорец.

— Какво се случи? — плахо попита тя.

— Ти припадна — съобщи й Лиъм.

Марси провеси крака към вехтия вълнен килим на пода.

— Къде е Одри? — попита тя младата руса жена до Лиъм.

Внезапно Одри се появи на прага с поднос в ръце, върху който крепеше димящ чайник с чай, четири чаши и чиния прясно изпечени мъфини.

— Ето ме — каза тя.