Джой Филдинг
Вече я виждаш (5)

5.

Седнала в леглото и взряна през тъмнината в тихичко похъркващия до нея мъж, Марси си мислеше, че сестра й бе права за едно нещо: сексът е като карането на колело. Щом веднъж се научиш как да го правиш, никога не забравяш механизма му, колкото и време да е минало от последния път. И нямаше значение нито какъв вид е колелото, нито колко скорости има, нито колко екстри са добавени, основните операции си оставаха същите: Качваш се; въртиш педалите; слизаш.

А сестра й би трябвало да знае. Както самата Джудит признаваше, тя бе карала много колела.

Марси слезе от леглото и се приближи до прозореца с изглед към улица „Флийт“. Тя бе тиха, макар че изненадващо, в почти два часа сутринта, по нея все още се разхождаха хора. Модерната зона на „Темпъл бар“ всъщност изобщо не затваряше, според Вик, който й посочи няколко оскъдно облечени манекенки, увити като кожени одежди около раменете на известни големци от музикалната индустрия край претъпкания бар на бутиковия хотел.

Отидоха в стаята му по нейно предложение.

— Сигурна ли си? — бе я попитал, когато влязоха в семпло мебелираното елегантно фоайе на неговия хотел.

— Сигурна съм.

Бързо и умело всеки съблече другия, правиха любов с лекота и без усилие. И то няколко пъти, помисли си тя сега, почувствала приятно напрежение между краката си. Кога за последен път двамата с Питър бяха правили любов повече от веднъж за една нощ? Не и от десет години насам, помисли си, но бързо поправи цифрата на двайсет.

Грабна блузата си от близкия стол и я навлече. Меката памучна материя погали зърната й, също като докосването на Вик по-рано. Отначало си мислеше, че би било необичайно ръцете на друг мъж да я изследват толкова интимно. След като почти четвърт век бе с един и същи мъж, тя бе свикнала нещата да се правят по определен начин, в точно определен ред — кое къде отива, кога и за колко дълго. Тя и Питър отдавна бяха навлезли в един познат ритъм — макар и не ужасно вълнуващ вече, то поне удовлетворяващ и приятен. Но все пак добър, така си бе мислила през цялото време. Сигурен. Гарантиран.

Тя не бе имала желание да променя нещата.

И тогава, в едно бляскаво октомврийско утро, Девън бе подкарала кануто си към центъра на залива „Джорджан“ — студен въздух, умиращи листа в магическа последователност от червено, оранжево и златно — и нищо повече не беше същото.

Марси се отърси от мислите за Девън и огледа стаята, която бе оскъдно декорирана в два-три неутрални нюанса: кремави стени, искрящо бели кувертюри, светли букови мебели. Истински цвят идваше само откъм няколкото жизнерадостни картини от ирландски художници — една на отсрещната стена, друга над леглото. В резултат се получаваше едновременно оскъдност и лукс, опияняваща смесица от старовремски задръжки и модерен декаданс.

Съвсем като мъжа, легнал по гръб по средата на спалнята с небрежно преметнат чаршаф върху все още стройното му тяло. Марси гледаше как гърдите на Вик равномерно се повдигат и спускат, докато спеше. Винаги бе харесвала мъже с косми по гърдите, така и не разбра какво толкова привлекателно намират съвременните жени в някой, който се е епилирал и избръснал до последния косъм. Косматите гърди приличаха на английските градини, неправилни и леко разбъркани, но все пак силни и устойчиви. В косматите гърди има нещо толкова утешително зряло, помисли си тя, върна се до леглото и приседна на ръба му.

Но пък имаше още толкова неща, по които тя се различаваше от останалите жени по отношение схващането им за сексапила. На първо място, тя не си падаше по мускулите. Ясно очертаните бицепси по-скоро я плашеха, отколкото възбуждаха. Както и мъже в униформи от какъвто и да било вид, включително пощальонски. Ти си по-зле от пудела ми, натякна й веднъж Джудит. А колко ли жени можеха да кажат, че действително им е приятен звука от хъркането на мъж? Колко от тях го намираха не само за приятен, но и за жизнеутвърждаващ? Когато беше малка, при някое от необяснимите и продължителни отсъствия на майка си, имаше нощи, в които влизаше на пръсти в спалнята на родителите си, лягаше на пода в основата на леглото им и попиваше силните звуци от хъркането на баща си. Те като приспивна песен изпълваха стаята, уверяваха я в неговото неизменно присъствие и тя неохотно се предаваше на съня.

Питър никога не хъркаше, обаче твърдеше, че тя го прави.

— Трябва ли да спиш по гръб? — питаше обвинително, сякаш тя хъркаше нарочно, за да го предизвика.

С годините недоволството му се засилваше:

— Трябва ли да се въртиш толкова?

— Знаеш ли, че говориш насън?

— Никога ли не можеш просто да лежиш спокойно?

Докато една сутрин, около година след инцидента с Девън, тя се събуди и намери неговата страна на леглото празна. Отиде да го потърси и го намери да спи в стаята за гости.

Така и не се върна.

Пет месеца по-късно напълно се изнесе.

Взе си, всичко на всичко, дрехите и стиковете за голф.

Марси въздъхна, протегна ръка да докосне страната на Вик, но я отдръпна и отново я отпусна в скута си. Какво, за бога, я бе прихванало да спи с мъж, когото едва познаваше, мъж, когото бе срещнала в автобуса, мъж, който все още тъжеше за смъртта на първата си жена, въпреки че се бе развел с втората? Скръбта ни кара да вършим странни неща, бе казал той.

Скръбта ли я бе отвела до леглото му?

Или пък благодарността?

Мисля, че една майка може да познае детето си, бе казал той и тя едва се удържа да не скочи през масата в скута му и да не смаже лицето му от целувки. Да, благодаря ти за това, че ми вярваш!

Най-накрая някой да ми повярва.

Толкова ли й трябваше?

А може би надеждата я бе довела дотук? Надежда, позволила на абсолютен непознат да я съблече и приласкае, надежда, накарала я да отговори толкова страстно на докосването му, надежда, че понеже Девън беше жива, значи и тя беше, значи че в онзи ужасен студен октомврийски ден не се бяха удавили двама души и тя най-накрая може да изплюе водата, заседнала в дробовете й от прекалено дълго време, да си поеме въздух и да го издиша, без да има чувството, че гърдите й са пронизвани от нож.

Девън беше жива, което означаваше, че на Марси й е даден втори шанс — шанс да оправи нещата, шанс и за двете да бъдат отново щастливи.

Били ли са изобщо някога истински щастливи?

— Какво има, миличка? — помнеше как я попита една сутрин през юли, преди почти пет години. Нощта, в която всичко се промени. Нощта, в която тя трябваше да престане да се преструва, че са нормално семейство, че всичко ще бъде наред.

Минаваше полунощ. Девън бе навън и купонясваше с приятели. Марси лежеше в леглото, Питър спеше до нея. Тя се унасяше и стряскаше, така и не можеше истински да заспи, докато не се увери, че Девън се е прибрала безопасно. Чакаше я да мине на пръсти покрай спалнята, може би да провре глава, за да провери дали не е будна, за да я целуне за лека нощ. Вместо това обаче Марси я чу да се движи из кухнята и нервно да отваря и затваря вратичките на шкафчетата. Отваря, затваря, отваря, затваря. Първо една, после друга. Отваря, затваря, отваря, затваря.

А после трясък. Звук от счупено стъкло.

Марси скочи от леглото, грабна един халат и изхвърча от спалнята, повтаряйки си, че преиграва, че няма от какво да се тревожи. Девън е била гладна; търсила е какво да хапне и без да иска е бутнала нещо в тъмното. Станало е случайно. Сигурно в същия този момент вече лази на четири крака и се мъчи да поправи белята.

Само че когато Марси влезе в кухнята, тя намери Девън да стои права като истукан до гранитния тезгях, със зейнала уста и отпусната челюст, а очите й празни и налети със сълзи.

— Какво има, миличка? — попита Марси и се приближи.

— Недей — предупредително изрече Девън.

Марси забеляза парчетата стъкло, разпилени около ходилата на Девън, както и лалетата, наполовина изпаднали от каквото бе останало от кристалната ваза. По отворените сандали на Девън бе разлята вода и на лунната светлина червеният лак на ноктите й изглеждаше влажен и лъскав. Дланите й бяха свити в стегнати юмруци от двете страни на тялото, а измежду пръстите й се процеждаха и падаха на пода някакви бели гранули, подобни на сняг.

— Какво е това, миличка? — попита Марси, светна лампата и видя познатата кутия катурната на тезгяха. — Какво правиш със солта?

В отговор Девън вдигна юмруци към лицето си и почна да тъпче солта в устата си.

Марси тутакси се озова до нея и задърпа ръцете й от лицето.

— За бога, Девън, какво правиш? Престани. Ще повърнеш така.

Ненадейно очите на Девън се фокусираха, сякаш едва сега виждаше майка си.

— Майче? — произнесе тя, отвори длани и остави солта да падне на пода.

Марси усети миниатюрните твърди кристалчета да се посипват по босите й ходила.

— Добре ли си? — Тя панически почна да отмята косата на дъщеря си от лицето й, мъчейки се да избърше солта, която упорито се бе полепила по устните и брадичката й.

Девън отмести поглед от майка си към пода.

— О, боже. Толкова съжалявам.

— Какво има, миличка? Какво се случи?

— Не зная. Пресягах се да си взема един плик с чипс и поспрях да се порадвам на цветята. Нали знаеш поговорката: да спреш и да помиришеш розите? Нищо че това са лалета и не миришат. Само че прекатурих вазата и не можах да намеря чипса. Помниш ли Вики? Вики Енкуист? Доста висока, почти метър и осемдесет и два, носът й е леко крив? Беше ми нещо като най-добра приятелка в седми клас, помниш ли я? — изрече на един дъх.

Марси тъкмо се канеше да каже, че не, не помни никаква Вики Енкуист и би ли могла Девън, ако обича, да позабави темпото, защото не звучи смислено, когато дъщеря й продължи:

— Майка й е някаква известна градинарка или нещо подобно. Май си има собствено телевизионно шоу или нещо такова във Ванкувър. Както и да е, тя дойде тази нощ. Вики, искам да кажа, не майка й. На партито у Ашли. И изглеждаше много хубава — каза Девън и внезапно избухна в сълзи. — Носът й изобщо не изглеждаше крив. И се почувствах наистина гадно за всичките пъти, когато я дразнехме. Наистина бях подла с нея, майче.

— Миличка, моля те. Плашиш ме. Искаш ли да седнем?

— Не искам да сядам. Искам да танцувам. — Девън се надигна на пръсти и направи тромав пирует. — Обаче всички останали искат само да си седят и да се друсат — обясни тя, загуби равновесие и се стовари в ръцете на майка си.

— Това ли е? — попита Марси, задържайки дъщеря си на една ръка от себе си и търсеща настойчиво погледа й. — Ти друса ли се, Девън? Вземала ли си наркотици?

— Толкова съм жадна — каза Девън, без да обръща внимание на въпроса, изтръгвайки се от хватката на Марси.

— Ще ти донеса чаша вода.

— Има вода на пода — заяви Девън, сякаш за пръв път я забелязваше.

— Ще почистя след минутка.

Ненадейно Девън се свлече на колене и почна да събира с длани водата и солта по широките жълтеникави теракотени плочки на пода, сякаш бе дете, което току-що бе открило удоволствието да рисува с пръсти.

— Девън, моля те, миличка, пази се от стъклата. Не, не слагай това в устата си. Моля те, позволи ми да те вдигна.

— Не искам да ставам.

— Трябва да ми позволиш да ти помогна. — Марси успя да издърпа дъщеря си на крака и да я сложи да седне на един от четирите кухненски стола около овалната чамова маса. — Ще ти донеса вода. Моля те, скъпа. Кажи ми какво си взела.

— Просто съм страшно жадна — повтори Девън. — Защо съм толкова жадна? Казах ли ти, че Боби Сондърс беше на партито тази нощ? Той изглежда е голяма хокейна звезда или нещо такова. Май играе за „Мейпъл лийфс“. Всички момичета са луди по него, въпреки че аз лично не го намирам за чак толкова страхотен. Струва ми се леко глуповат. Има една широка шантава усмивка и му липсват два зъба. Както и да е, сваляше всички момичета с реплики като: „Ще правим ли секс тази нощ?“, въпреки че се говори, че си има гадже, което е нещо като супермодел. Беше отвратително. Сещаш ли се изобщо за кого говоря? Ти нищо не знаеш за хокея. Обзалагам се, че тати ще се сети. Тати е много навътре в спорта. — И тя отново се разплака.

С треперещи ръце Марси отиде до мивката и наля на Девън чаша вода, позволявайки на силната струя временно да заглуши налудничавия брътвеж на дъщеря й.

— Девън — каза тя, спря крана и се обърна. Само че Девън вече не седеше на стола. Беше се сгушила на пода в ембрионална поза, коленете й бяха плътно притиснати към синята тениска, лицето й полузаровено в купчина влажна сол, голямо парче стъкло бе притиснато до страната й, само на сантиметри от окото. — Девън? — повтори Марси, но гласът й се стопи в хлип и шепот.

Тя падна на колене до дъщеря си. Парче стъкло прониза тутакси кожата й и тя изохка. Тогава долови слаба въздишка да се отронва от разтворените устни на Девън и разбра, че дъщеря й е заспала. Дълбоко заспала, даде си сметка Марси, когато се помъчи да я надигне.

Замисли се дали да не събуди Питър, но се отказа. Нямаше причина и двамата да стоят будни. Отне й почти петнайсет минути да изведе Девън от кухнята, после да минат по коридора до нейната стая, още двайсет да я съблече и измие, пет да я заведе до леглото й и накрая още петнайсет да се върне и да почисти неразборията в кухнята. Докато се върне в стаята си, Марси бе потънала в пот, а от коляното към глезена й се стичаха кървави струйки. Тя си взе душ, сложи си лепенка на коляното и се върна в леглото.

— Не можеш ли да стоиш мирно? — измърмори Питър и се обърна на една страна.

— Защо седиш тук? — попита Вик сега и очите му намериха нейните в тъмнината на хотелската стая. — Добре ли си?

— Добре съм.

— Плачеш ли?

Марси тутакси изтри сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Не. Разбира се, че не. Е… може би малко.

Вик се подпря на лакът и се пресегна за ръката й.

— Съжаляваш, че ние…?

— Какво? О, не. Не. Честно. Заклевам се, не е това.

— Мислила си за Девън — отбеляза той. Името прозвуча лесно, дори свойски в устата му, сякаш я познаваше.

— Да.

— Решила ли си какво ще правиш?

— Не.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита усмихнато. Усмивката му казваше: Не се и опитвай да ме лъжеш. — Говоря сериозно. Ще се радвам да се върна с теб в Корк.

Това определено е изкушаващо, помисли си Марси. Би било хубаво да си има компания.

— Не — отговори след минута размисъл. Така нещата само щяха да се усложнят. — Мисля, че това е нещо, което трябва да свърша сама.

Той кимна, сякаш не беше изненадан.

— Обещай, че ще ме държиш в течение.

— Имам картичката ти — каза тя.

— Нали ще се обадиш на мига, в който откриеш Девън? — Името на дъщеря й отново прозвуча с лекота. Дали изобщо някога Марси бе изпитвала подобна лекота, когато ставаше въпрос за дъщеря й?

— Мислиш ли, че ще я намеря? — Внезапно почувства силна нужда някой да я окуражи.

— Зная това.

— Откъде знаеш?

— Защото те познавам.

— Но ти не ме познаваш. Не и в действителност.

— Зная, че си непоколебима и че няма да се откажеш, докато не я намериш.

— Ще я намеря — убедено заяви Марси.

— Абсолютно, така е. Това е несъмнено. А ако по което и да е време си промениш решението относно това да се присъединя, ако се нуждаеш от някаква помощ, или просто искаш някой да ти държи ръката, да те почеше по гърба или…

Тя се засмя, когато пръстите му преминаха от ръката към врата й и изчезнаха в кълбото непокорни къдрици.

— О, господи. Сигурно изглеждам ужасно. Косата ми…

— … е възхитителна.

Тя тръсна глава и къдриците лениво се оттласнаха от челото й.

— Възможно ли е наистина да не знаеш колко си красива? — попита Вик.

— Майка ми все повтаряше, че имам прекалено много коса — каза Марси.

— А моята майка все повтаряше, че ще съм метър и осемдесет, ако само стоя изправен.

— Нищо й няма на стойката ти.

— Нищо й няма и на косата ти.

Марси се засмя.

— Майки — произнесе тя.

— Каза, че твоята починала на четирийсет и шест? Сигурно ти е било много трудно.

— Всъщност — призна Марси, — в известен смисъл беше облекчение.

— Дълго време е боледувала ли?

— Откакто се помня.

Вик наклони глава на една страна, очите му я подканяха да продължи.

— Хвърли се от покрива на една десететажна сграда, когато бях на петнайсет години — заяви Марси.

— Боже мой, много съжалявам.

— Можеш ли да ми направиш услуга? — попита Марси, промъкна се обратно в леглото и придърпа завивките до брадичката си.

— Всичко.

— Може ли просто да ме прегърнеш?

Тутакси усети ръцете му да я обгръщат, дъхът му да стопля врата й, докато тя притискаше гръб към извивката на корема му. Лежаха така, докато най-накрая тя не почувства хватката му да отслабва, а дишането му да преминава към по-бавния ритъм на съня. Тя лежеше в тъмнината, поглъщаше успокояващото му тихо похъркване, после внимателно се измъкна изпод ръцете му, смъкна се от леглото, облече се и излезе на пръсти от стаята.