Джой Филдинг
Вече я виждаш (27)

27.

Към шест часа сутринта Марси най-накрая се отказа от идеята да спи. Стоя будна цяла нощ, мяташе се и се въртеше в усилие да подреди събитията от последните двайсет и четири часа. По дяволите, и защо да се ограничава? Защо не през последните двайсет и четири години?

— Имам новини — бе обявил Лиъм.

— Какви новини?

— Минах с колата край къщата на О’Конър. Не ме питай защо.

— Защо? — попита Марси сега. Защо? — повтори мълком, седна в леглото и се взря през прозореца, обгърнала свитите си колене с ръце. По някое време през последните няколко часа дъждът най-сетне бе престанал да вали. Дали това не беше знак?

Това е знак, Марси, беше й казал Лиъм. Знак да си вземеш един ден почивка.

Тревожех за теб, бе казал Вик. И все още се тревожа.

Можеш да престанеш да се тревожиш за мен, прошепна Девън от сивата утринна мъгла зад прозореца. Аз съм добре, мамо. Щастлива съм.

Не сме били щастливи от толкова дълго време, каза Питър.

— Всички лампи в къщата бяха светнати — каза й предишния ден следобед Лиъм.

Признавам, че съм малко тъп в тези неща, но дори и аз накрая проглеждам.

— Трябва да са се прибрали по-рано.

Стигна се дотам, да мразя да се прибирам вкъщи, каза Питър.

— Те са си у дома?

Може би, ако полагаше по-често усилия.

Не е там работата.

А в какво е работата?

Работата е там, че аз не съм щастлив. Ние не сме щастливи.

— Щастливи — повтори сега Марси. Толкова нелепа дума. Какво означаваше?

Аз съм добре, мамо. Щастлива съм.

— Затова реших, какво толкова, по дяволите — продължи Лиъм. — Просто ще им се обадя по телефона.

— Обадил си се на семейство О’Конър?

— Има ги в телефонния указател. Не беше трудно.

Не ме улесняваш много.

— Какво им каза?

Какво се опитваш да кажеш?

— Ами, Шанън вдигна телефона.

Влюбен съм в друга.

— Което беше идеално, понеже така или иначе исках да говоря тъкмо с Шанън.

Влюбен си в друга жена? Коя, за бога?

Сара.

Сара? Учителката ни по голф?

Казваш го така, сякаш е мръсна дума.

От колко време продължава това?

Не от дълго. Няколко месеца…

Женени сме от почти двайсет и пет години. Ще ходим в Ирландия за двайсет и петата ни годишнина.

Бях женен за първата ми жена почти трийсет и три години, намеси се Вик, връщайки се отново в съзнанието й.

— Обясних кой съм — продължаваше Лиъм, — и я уверих, че не се опитвам да й навлека неприятности, но че е много важно да ме изслуша.

— Тя какво каза?

Един ден Кейти каза, че се чувствала някак странно.

— Не каза нищо. Просто слушаше.

Три месеца по-късно беше мъртва.

Седнете, момичета, каза директорката на Марси и сестра й, въвеждайки ги в ярко осветения си кабинет. Боя се, че имам да ви съобщя нещо много лошо.

— А ти какво каза?

Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето…

— Тя много се разтревожи, каза, че нищо не знаела за това, че нямала представа, че обеците били крадени. Умоляваше ме да не казвам на семейство О’Конър или на полицията.

Марси, полицията е тук.

— Казах й, че имам добра причина да смятам, че Джакс и Одри я използват, за да се доберат до бебето на О’Конър…

Намерихме преобърнато кану…

— Боже мой, тя как реагира на това?

— Ами, много се разстрои естествено…

Дъщеря ви била ли е потисната напоследък?

— Какво каза тя?

Не, грешите. Трябва да е станала някаква грешка…

— Сигурна била, че греша, че не било възможно…

Додето ни събудят човешки гласове…

— Успях някак си да я убедя. А може и просто да се бе уплашила, че ще си навлече неприятности и ще си загуби работата.

Нашата дъщеря е мъртва, Марси.

Девън е мъртва, Марси.

— Във всеки случай, съгласи се да ни помогне.

— Какво?

— Шанън се съгласи да ни помогне да намерим дъщеря ти — каза Лиъм и временно заглуши другите гласове в главата й.

— Как?

— Като поговори с Одри и уреди среща…

Марси затаи дъх, очаквайки продължението на изречението.

— Но на срещата няма да отиде Шанън… — каза Лиъм.

— Ще отида аз — прошепна Марси сега, както предния ден.

— Ще отидеш ти — повтори той.

— Мислиш ли, че Шанън наистина ще го направи?

— Мисля, че е прекалено уплашена, за да не го направи. Страхува се да не отидем в полицията, заради обеците или по-лошо — при О’Конър във връзка с Джакс и тогава ще остане без работа. Не, Шанън ще работи за нас, ще видиш.

Марси стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа зад подгизналата от дъжда градина към ранния сутрешен хоризонт, подобен на празен екран, който постепенно се запълваше с образите от предишния ден. Градината се превърна в хотелско фоайе, храстите — в дивани, редицата дървета в края оформиха махагоновото стълбище, мократа трева изтъка елегантния килим.

— Колко скоро смяташ, че ще може да се проведе тази среща? — спомни си, че бе попитала тя.

— Може и още утре.

— Утре?

Днес, осъзна Марси и потръпна, въпреки топлата пижама.

— Шанън каза, че ще се обади на Одри веднага щом О’Конър си легнат и ще се опита да уговори срещата.

— Мислиш ли, че Одри ще заподозре нещо?

— М-не. Защо да подозира? Нали са приятелки? Приятелките си уговарят срещи.

— Предполагам.

— Какво има? — попита Лиъм. — Да не те обхваща сценична треска?

Така ли беше?

— Просто, след всичко, което се случи, изглежда някак прекалено лесно…

— Не става дума за леснина — заяви той, — а за алчност.

— Алчност?

— Ако нашето момче Джакс не бе толкова алчно, ако не беше видял твоите обеци, когато е отишъл да тараши стаята ти и не ги бе взел, нямаше да имаме преимущество. Шанън навярно щеше да ми каже да изчезвам в минутата, в която й съобщя за какво се обаждам. Тъкмо обеците я накараха да се възпре и да помисли пак. — Той се засмя. — Казах ти, че в края на краищата нещата намират начин да се оправят.

А ако ли не… помисли си сега Марси.

Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето.

Сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви…

— Това не е краят — изрече на глас тя.

Додето ни събудят човешки гласове…

— Не е краят.

И се удавим.

— Това не е краят.

Дъщеря ни е мъртва, Марси.

Девън не се бе удавила.

— Не е краят.

Значи така?, Марси попита съпруга си от почти двайсет и пет години, когато забеляза образа му да се явява край градинската порта. Наистина ли си тръгваш?

Така е по-добре, Марси. Знаеш го. Ако остана, накрая просто ще се намразим.

Твърде късно, отговори му тя. Аз вече те мразя.

Много лошо. Наистина се надявах да си останем приятели. Все още имаме своя син.

Не е нужно да ми се напомня, че имам син.

Сигурна ли си?

Проклет да си, Питър, помисли си Марси и видя как образът му се изпарява и градината си става предишната. Проклет да си за тези думи.

И още по-проклет, задето си прав.

Тя се върна до леглото, взе телефона и бързо набра номера на Дарън. Отсреща вдигнаха след третото позвъняване, но не се чу глас, а само приглушени звуци и тежко дишане.

— Ало? — каза Марси. — Ало, Дарън? Дарън, там ли си?

— Мамо? — прошепна сънлив глас.

— О. Боже мой — възкликна Марси, досещайки се, че е забравила за часовата разлика. — Много съжалявам. Събудих ли те?

Представи си своя син, сгушен под завивките на тясното легло в старата барака, която ползваше заедно с осемте десетгодишни момчета под негов надзор и се сети, че той нарочно шепне, за да не ги събуди. Къдравата кестенява коса, която бе наследил от нея, несъмнено се бе оплела в смешни възли, а сериозните лешникови очи, наследени от баща му, сигурно с мъка стояха отворени.

— Няма нищо — каза й той. Но добави с нарастваща паника: — Да не се е случило нещо? Да не е станало нещо с татко? Да не е катастрофирал на връщане към къщи? — Въпросите се сипеха един след друг, все по-тревожни.

— Няма катастрофа — увери сина си Марси и почувства пристъп на ревност от загрижеността му.

— Нали не е получил инфаркт или нещо такова? Днес следобед изглеждаше добре.

— С баща ти всичко е наред — успокои го Марси.

— Не разбирам — каза Дарън и последните остатъци от сънливост изчезнаха от гласа му. — Защо се обаждаш?

— Просто исках да поговоря с теб.

— В един часа през нощта?

— Наистина много съжалявам. Забравих за часовата разлика.

— Часова разлика? За какво говориш? — обърка се Дарън.

— Татко ти не ти ли каза?

— Какво да ми каже?

— Аз съм в Ирландия.

— Ти си в Ирландия? — невярващо попита синът й.

Марси чу неизреченото „Луда ли си?“, което трябваше да последва.

— Съжалявам, че не можах да бъда там днес — продължи тя.

— Защо? Ти никога не идваш на свижданията.

— Това не е вярно — понечи да възрази Марси, но спря, когато осъзна, че всъщност беше. Тя винаги си намираше някакво извинение да не измине пътя до Мейн: Девън не се чувстваше добре; на Девън не й се ходи, а Марси не мисли, че е добра идея да я оставя сама; Девън пак я прихваща нещо и отказва да си взима лекарствата. А след като преобърнатото кану на Девън бе намерено по средата на залива „Джорджан“, Марси бе прекалено погълната от скръб, за да ходи където и да било. Едва ставаше от леглото. — Как е времето там?

— Питаш ме за времето?

— Тук вали почти всеки ден.

— Какво, по дяволите, правиш там? — попита Дарън.

— Не зная — призна Марси.

— Не трябваше ли да отидете там с татко като втори меден месец или нещо такова?

— Е, не стана точно по плана, нали?

— Леля Джудит с теб ли е?

— Не.

— Ти си сама?

— Да. Така е добре, наистина. Всъщност никога досега не съм прекарвала известно време насаме.

— Какво става, мамо?

— Нищо не става.

— Да не си в нервна криза?

— Какво? Не, разбира се, че не.

— Ти си в Ирландия — каза синът й. — Звъниш ми в лагера в един часа през нощта.

— Не съм в нервна криза.

— Нали не мислиш да направиш нещо смахнато? — Той тутакси уточни: — По-смахнато от обикновено, искам да кажа.

— Не мисля да се самоубивам, Дарън.

— Сигурна ли си? Защото това някак се предава в семейството.

— Сестра ти не се е самоубила.

— Татко казва, че е.

— Баща ти греши.

— Мамо…

— Виж, наистина трябва да затварям и да те оставя да спиш.

Секунда мълчание, после:

— Разбира се — каза Дарън. — Както кажеш.

— Обичам те — каза Марси.

— Да. Лека нощ, мамо.

Марси затвори телефона. Е, помисли си. Синът й бе неспособен да каже „Обичам те“, дори когато си мислеше, че тя е на ръба на самоубийството. Можеше ли да го обвинява? Не присъстваше активно в живота му от години. Девън изсмукваше всичката й енергия, обсебваше майчинските й инстинкти докрай. Но въпреки това Марси бе успяла да се провали. Аз съм ужасна майка, помисли си.

О, я стига, раздразнено каза Джудит, появявайки се без предупреждение. Достатъчно си се самобичувала. Ти не беше лоша майка. Трябва ли да ти напомням какво е наистина лоша майка?

Тя се опитваше, колкото може, мълком възрази Марси.

Както и ти.

Синът ми ме мрази. Дъщеря ми е…

Какво е?, попита сестра й толкова ясно, сякаш стоеше до нея. Дъщеря ти е какво, Марси?

Какво направих, запита се Марси. Какво правя?

Бавно, сякаш краката й бяха циментирани, тя отиде до бюрото срещу леглото и взе чантата си. После седна на килима и я отвори, измъкна вече оръфания плик и подреди снимките на Девън в полукръг около единствената снимка на майка си. Прокара нежно пръст по лицата им.

После измъкна и втория плик, разтвори писмото вътре и почна да чете.

Моя красива майче, започна, но спря. Можеше ли да го направи наистина? Имаше ли някакъв избор?

Марси започна отново, чувайки гласа на Девън да се носи от всяка дума.

Моя красива майче, не очаквам от теб да разбереш онова, което се каня да направя. Моля те, не ми се сърди и приеми, че това не е решение, което съм взела с лека ръка. Зная колко много болка съм ти причинила. Повярвай ми като ти казвам, че не искам да ти причинявам повече.

Марси си спомни как тичаше по коридора до стаята на Девън, веднага след като полицаите си бяха тръгнали, намери писмото, адресирано до нея, подпряно внимателно на възглавницата и бързо го пъхна в джоба си, преди Питър да дойде и да поиска да го види.

— Няма ли бележка? — бе попитал той, застанал с пепеляво лице на прага няколко секунди по-късно.

— Не — бе излъгала тя и чак по-късно, когато остана сама, го бе отворила. Тези ужасни първи редове, които сякаш предполагаха…

— Не — каза си Марси сега, както си бе казала и тогава. Върна писмото в плика, но отново го извади в следващия миг и се насили да продължи.

Последните няколко години бяха смесица от страдание, болка и отчаяние. С цялото си сърце бих желала да не беше така. Зная колко трудно ти беше. Надявам се да знаеш колко трудно ми беше и на мен. Понякога се нуждаех от всичките си сили, само за да премествам единия си крак пред другия, да издържам всеки безкраен ден. Стигна се дотам, че ме болеше, дори когато казвах „Добро утро“, понеже виждах надеждата в очите ти, породена от простия поздрав. А после трябваше да гледам как тази надежда се стопява, докато денят се точи, и точи, и точи. Единият ден просмуква отровата си в следващия. Всеки ден е по-лош от предишния. Нощите са най-лошото възможно време.

Имам чувството, че съм пропаднала в бездънен кладенец от тъга и няма никакъв начин да се изкатеря обратно, независимо колко надълбоко протягаш ръцете си, независимо колко отчаяно искаш да ме изтеглиш. Кладенецът е твърде дълбок, водата твърде студена. Усещам как потъвам все по-надолу и по-надолу от повърхността. Сега разбирам, че единственият начин да изляза, е да се предам.

Честно мога да кажа, че се чувствам по-добре, по-лека, по-енергична, отколкото години наред. Наистина съм щастлива, колкото и странно може да звучи това. Съзнанието какво трябва да направя ми даде свободата да си припомня всичките ни хубави преживявания: утрините, които прекарвахме в рисуване на кухненската маса, нощите, в които ти търпеливо седеше до леглото ми и чакаше да заспя, следобедите в които се сгушвахме заедно на дивана и гледахме „Улица Сезам“, а по-късно „Млади и яростни“. Колко пораснала ме караше да се чувствам това! Помня онзи път, когато ме заведе на балет, а аз бях едва на четири години и ти ми позволи да танцувам на пътеката, както Захарната фея на сцената, а после силно ръкопляскаше от гордост. Спомням си как ходихме за обувки, когато бях на петнайсет и ти ми купи ботуши, които бяха по-скъпи от тези, които купи за себе си, понеже видя колко ги харесах. Помня как седеше в публиката на всяка мъчителна училищна пиеса, в която участвах, как ме насърчаваше във всяко състезание по плуване, гордостта по лицето ти, независимо дали побеждавах, или оставах на четвърто място.

Най-вече си спомням чудесните ни лета на вилата, дните, прекарани в каране на кану и печене на слънце, дългите разходки в гората, барбекютата по залез, как си споделяхме като майка и дъщеря, преди тъмнината в душата ми да направи тези разговори невъзможни. Ти винаги беше толкова мъдра, толкова търпелива, толкова любяща. Колко ми се искаше да съм точно като теб.

Моля те, прости ми ужасните неща, които съм ти наговорила. Зная, че нищо не си могла да направиш, за да спасиш майка си. Както сега нищо не би могла да сториш за мен. Ти направи всичко, което можа. Това не е по твоя вина.

Моля те, не забравяй колко много те обичам, колко много съм те обичала преди и колко много ще те обичам винаги.

И знай, че най-сетне съм намерила покой.

Девън

— О, боже — прошепна Марси, от очите й се лееха сълзи и се стичаха по лицето й. Какво означаваше това? Че дъщеря й наистина е закарала кануто си насред залива „Джорджан“ в онази студена октомврийска утрин преди почти две години и нарочно е изчезнала под ледената му повърхност? Че колкото и да се мъчеше да убеди себе си в противното, нищо не можеше да скрие ужасяващата яснота в думите на Девън? Затова ли така упорито отказваше да покаже писмото на когото и да било другиго? Защото тогава щеше да бъде принудена да признае, че Питър и Джудит са прави и Девън е отнела собствения си живот?

Сега разбирам, че единственият начин да изляза, е да се предам.

— О, боже — повтори тя и в същия миг телефонът до леглото й зазвъня. Тя се втренчи в него, без да помръдне. Дъщеря й беше мъртва. Марси не можеше повече да го отрича.

А истината беше, че го бе знаела през цялото време.

На петото позвъняване телефонът млъкна, но само за да почне отново след секунди, сякаш който се обаждаше знаеше, че тя е там.

Изтощена от звука Марси изпълзя до апарата и вдигна.

— Ало — каза тя.

— Здравей, майче — отсечено произнесе гласът. — Разбрах, че си ме търсила.