Джой Филдинг
Вече я виждаш (21)

21.

Наложи се Марси на два пъти да обходи улица „Корн Маркет“, преди да забележи табелата на „Мълкахи“. Нищо чудно, че я пропуснах, помисли си тя и се втренчи в очуканото парче тенекия, на което с черни букви, на ръка, бе написано „Мълкахи“ и бе изрисувана една разкривена стрелка, сочеща към тясно стълбище отстрани на древен пункт за химическо чистене.

— Не може да бъде — измърмори тя и погледна през рамо. Иначе оживената улица сега бе сравнително безлюдна. Само няколко човека се разхождаха, повечето други хукнаха да се крият, когато небето внезапно се бе разтворило и преди около половин час се изсипа жесток пороен дъжд. Марси намери временно убежище под зелено-бялата раирана тента на една близка месарница, слушаше яростния рев на гръмотевиците и гледаше поразителните светкавици да разсичат тъмното небе.

Обувките и чорапите й бяха подгизнали до кожата, а миризмата на влажни дънки и мокра вълна се смесваше с аромата на люляк, останал след душа. Ще имам късмет, ако не пипна пневмония, мина й през ума и отново си каза, че Лиъм беше прав. Трябваше да си остане в хотела, да си поръча вкусно ястие с чаша червено вино и да си легне рано. Какво правеше сама на ъгъла на някаква пуста улица, трепереща от студ и влага, вторачена в парче намачкан метал с думата „Мълкахи“, изписана на ръка с черни букви отгоре и една стрелка, насочена надолу?

Право към ада, помисли си мелодраматично и би се разсмяла, ако не бе толкова окаяна. Смахната работа, каза си тя, докато слизаше по бетонните стъпала. Спря пред затворената врата на мазето. Опита ръкохватката. Не помръдна. Почука. Никой не отговори.

— Хей — извика упорито, но вече бе наясно, че няма никой. — Има ли някой?

Разбира се, че няма никой, отговори си сама, но все пак продължи да чука. По всичко личеше, че мястото, каквото и да беше, очевидно бе затворено. Запечатано като с тапа, помисли си и се запита кой ден беше днес. Тогава си даде сметка, че е изгубила представа за времето. Откакто бе дошла в Корк, дните се размиваха.

— Хей — провикна се отново, отказвайки да се предаде.

— Извинете — чу някой да вика над главата й.

Марси се отдръпна от вратата и погледна нагоре към улицата. Видя огромен чифт крака, издължаващи се към небето. Те бяха прикрепени към някакъв мъж, чиято глава изглеждаше непропорционално малка в сравнение с останалата част от тялото му, навярно заради ъгъла, под който го гледаше. От дългите му извити мустаци висяха капки дъжд и блестяха на светлината на близката улична лампа. За миг Марси се зачуди дали не халюцинира.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Търся „Мълкахи“ — обясни Марси.

— Явно, че сте го намерили. — Мъжът кимна към табелата.

— Изглежда, че е затворено.

— Не мисля, че отварят преди десет — каза мъжът.

— Десет? — повтори Марси и погледна часовника си, но не можа да види колко е часът на мъждивата улична светлина. И все пак, колко късно би могло да бъде? Най-много седем часа, пресметна тя и чу камбаните на църквата „Св. Ана“ да потвърждават изчисленията й със седем силни удара. И какво трябваше да прави през следващите три часа? — Сигурен ли сте? — попита тя мъжа, но отговор не дойде и Марси разбра, че той вече си е тръгнал. Предполагам, че мога да ида до „Гроганс“, помисли си, но бързо отпъди идеята. Господин Гроган едва ли щеше да се зарадва да я види отново, а не й се искаше да навлича на Лиъм проблеми. Той вече бе направил предостатъчно за нея. Освен това, щеше да се опита да я придума да се върне в хотела и да хване първия възможен самолет за Торонто. Наистина ли бе убеден, че тя се намира в реална опасност? Пропъди неудобната мисъл като се изкачи на улицата и тръгна на север към „Кърлс кей“. По бездруго мокрите й рамене продължаваха да капят последни капки дъжд.

Водата в северния канал на река Лий беше тъмна и течеше бързо. Марси също вървеше бързешком успоредно до нея, докато не намери достатъчно добра на вид кръчма, от която се носеше традиционна ирландска музика и я подканяше да влезе. Тя бутна вратата и тутакси се озова в ярко и претъпкано помещение. В предната част имаше издигнат подиум, където трима младежи тъкмо привършваха последната си песен.

— Ще направим съвсем кратка почивка и след петнайсет минути отново сме с вас — съобщи по микрофона ръководителят на групата, което бе посрещнато с бурни аплодисменти и добронамерени подсвирквания.

— Изпейте „Дани бой“ — провикна се някой.

— Сам си го изпей — извика в отговор единият от групата.

— О, Дани бой — тутакси запя половината публика, в удивителен синхрон, както се стори на Марси, докато се оглеждаше за празна маса.

— Мен ли търсиш? — попита я някакъв мъж и побутна с петата на кафявия си кожен ботуш един празен стол към нея.

Марси му се усмихна. Той бе около четирийсетгодишен и вече оплешивяваше, но веждите му бяха тъмни и рунтави. Беглият оглед наоколо показа, че няма други свободни места.

— Благодаря, стига да не ви притеснявам.

Мъжът й направи знак да седне.

— К’во пиеш? — попита той.

Какво толкова, по дяволите, реши Марси и седна на малката маса. Той изглеждаше достатъчно поносим, а и тя трябваше някак да убие три часа.

— Бира, може би?

— Две „Биймиш“ — провикна се мъжът към сервитьорката. — Казвам се Кийран. — Той протегна ръка през масата.

— Марси. — Стисна му ръката и отбеляза здравия захват, който продължи може би малко по-дълго.

— Откъде си, Марси? — попита той. — Не си тукашна, веднага разбрах.

— Аз съм от Торонто.

— Канада, значи, а?

— Така значи. — Тя се засмя, макар да не знаеше защо.

— Хубава усмивка имаш — отбеляза Кийран.

— Благодаря. А ти си от Корк, доколкото разбирам.

— Живял съм тука цял живот. Най-хубавият град на света.

— Чудесен е.

— И е още по-чудесен, откакто ти се появи. — Кафявите му очи проблеснаха палаво.

Марси се засмя отново.

— Някой е целувал камъка „Бларни“.

— Винаги когато мога. Гладна ли си? — попита я, щом сервитьорката се появи с бирите им.

— Бих искала един сандвич.

— С шунка и сирене?

— Идеално.

— Два сандвича с шунка и сирене — поръча Кийран на сервитьорката.

— Благодаря — каза Марси. — Много мило от твоя страна наистина.

— Виждам, че май дъждът те е хванал.

Марси смутено вдигна ръка към косата си.

— Сигурно приличам на удавен плъх.

— Най-прекрасният удавен плъх, който съм виждал. — Кийран се засмя, при което разкри доста силно изразена дълбока захапка.

Майка му би трябвало да бъде разстреляна, задето не е оправила това, когато е бил малък, чу Питър да казва.

— Давам едно евро за мислите ти — закачливо каза Кийран.

— Знаеш ли едно място, наречено „Мълкахи“? — попита Марси.

— На „Кори маркет“ ли?

— Да.

— Не е за тебе, това е сигурно.

— Защо не?

— Ами, малко е долнопробно. Силна музика, дрога, леки жени. Поне така са ми казвали — засмя се той. — Защо питаш за „Мълкахи“?

— Някой подметна, че било място, на което младите обичали да се събират — обясни тя. После добави: — Търся дъщеря си. — Бръкна бързо в чантата си и извади снимката й. — Да я познавате случайно? — Какви ги вършеше? Нямаше начин той да разпознае Девън на снимката.

Кийран взе снимката от ръката й и я разглежда няколко секунди. Дебелите му вежди се бяха събрали в основата на едрия нос, кафявите му очи бяха потъмнели. После отново погледна към Марси и се взря тъй дълбоко в нея, сякаш искаше да погледне в главата й.

— Възможно е — каза и пусна снимката на масата. Марси почувства как пулсът й се ускорява. — Имаш ли нещо против да питам, ’що я търсиш?

— Дълга история. Моля те… познаваш ли я?

— Обичам дългите истории — заинати се той.

Сервитьорката се приближи с бирите им.

— Сандвичите ви ще са готови след няколко минути.

— На екс — каза Кийран и чукна халбата си в нейната. — Та, казваше, че…

Марси се подчини, погълна огромна глътка и почувства как очите й почнаха да щипят, когато течността стигна до гърлото й. Тя преглътна.

— Дъщеря ми и аз не си говорим от няколко години — сподели, решавайки да казва само най-необходимото. — Чух, че била в Корк. Затова и съм тук. Моля те, ако знаеш нещо… Трябва да я видя.

— Как каза, че се казва?

— Не съм казала. Девън — побърза да добави, понеже не искаше да му се противопоставя. — Но може и самата тя да се нарича Одри.

— Одри, да. — Той потупа по снимката с показалеца на дясната си ръка. — Това е тя, при всички случаи. Чудесно момиче, така е. Тиха, любезна, вечно усмихната и добронамерена.

— Говорили ле сте с нея?

— Само „Здрасти“, „Довиждане“, „Приятен ден“. Такива неща.

Очите на Марси натежаха от сълзи.

— И сте сигурен, че това е тя?

— Е, виж сега, това зависи. Какво ще направиш като я намериш? — Той отново отпи от бирата си.

— Нищо. Искам само да поговоря с нея.

— Нали не се е забъркала в някаква беля?

— Не.

— Не бих искал да й навлека неприятности.

— Няма да й навлечете. Моля ви. Колко добре я познавате?

— Тя работи за старата дама, която живее срещу майка ми, през улицата. Виждал съм я няколко пъти, когато съм ходил там.

Възможно ли бе, след всичките й отчаяни усилия, едно случайно познанство в кръчма да я отведе до дъщеря й?

— Какво точно работи?

— Нещо като помощница, както бихте се изразили вие, предполагам. Пазарува за госпожа Крокър, носи й прането, грижи се за градината, извежда я на разходка, такива неща. В замяна получава място за живеене, без наем.

— Къде живее госпожа Крокър?

— На „Монтенот“, горе на хълмовете — отговори Кийран.

— Далече ли е оттук?

— Недалече, но ако си с кола.

Марси извади мобилния си телефон от чантата.

— Какво правиш? — попита Кийран.

— Само ми кажи точния адрес на госпожа Крокър. Ще се обадя на такси…

— Сега веднага ли още отидеш там?

— Моля те. И без това вече загубих достатъчно време.

Кийран набързо изгълта остатъка от бирата си.

— Няма нужда от това — каза той и се изправи. — Хайде. Ще те закарам дотам.

 

 

— Не познавам тази част на града — каза Марси. Тя се взираше през прозореца и неспирния лек дъждец към улица „Макартън“, която представляваше същинско търговското изложение. Имаше чувството, че пътуват от часове, въпреки че бяха напуснали заведението преди по-малко от двайсет минути.

— Ами сандвичите ви? — бе се провикнала след тях сервитьорката.

— Дай ги на Стенли — провикна се в отговор Кийран и махна към един човек, който ги наблюдаваше от бара.

— Кой е Стенли? — бе попитала Марси.

— Един приятел. Ти зае неговото място.

— Какво?

— Случва се през цялото време — бе казал през смях Кийран. — Почти стигнахме — каза той сега и зави по „Самърхил Роуд“, докато се изкачваше по хълмовете на Корк.

Марси се помъчи да потисне нарастващото си вълнение. Удивително как се бяха подредили нещата, помисли си отново тя. Ако не бе пренебрегнала съвета на Лиъм, ако не бе излязла, ако „Мълкахи“ не беше затворено, ако не бе заваляло, ако не беше се отбила точно в тази кръчма, на точно тази улица, точно по това време, ако Стенли не бе станал от мястото си, ако не бе срещнала Кийран, тогава нищо от това нямаше да се случи. Нямаше да е на път да види Девън. След толкова внимателно градените планове, всичко се сведе до едно просто съвпадение — да си на точното място, по точното време. Възможно ли бе наистина?

Погледна към Кийран, удивена от желанието му да се раздаде толкова, и то, заради нея. Благоволението на непознатите, чу Лиъм да казва. И беше прав. Само за една седмица тя се бе радвала на късмет с трима удивителни мъже, Вик, Лиъм, а сега и Кийран, всичките с желание и дори страст да й помогнат в търсенето на дъщеря й. След последните две, лишени от любов години на брака й с Питър — повече, ако трябваше да е наистина честна — тя в голяма степен се бе отчаяла от мъжете. Но после срещна Вик, който я бе накарал да се почувства красива и достойна да бъде обичана отново, и Лиъм, който я бе накарал да се почувства млада и отново желана. А сега Кийран шофираше с километри в дъжда, когато можеше да се наслаждава на още някоя бира с приятеля си Стенли в хубавата суха кръчма.

Защо, запита се Марси и прогони едно внезапно и неприятно чувство на съмнение.

Това отново благоволението на непознатите ли бе, или нещо коренно различно?

Минаха през жилищния район „Св. Люк“ и продължиха към „Монтенот“.

— Почти стигнахме — увери я отново Кийран.

Какво я бе прихването, та се качи в кола с абсолютно непознат човек и пътува с километри из хълмовете на Корк в тъмната и дъждовна нощ? Трябваше да взема такси, смъмри се Марси. Само че ако беше отказала на Кийран, той навярно щеше да се почувства засегнат и да откаже да й посочи къде би могла да намери Одри. А тя не можеше да си позволи подобно нещо. Би рискувала всичко, за да намери дъщеря си.

След няколко минути спряха на алеята пред малка двуетажна къща-калкан.

— Това е къщата на госпожа Крокър, ей там. — Той посочи подобна къща точно отсреща на улицата.

— Изглежда ужасно тъмно.

— Сигурно е на кино. Госпожа Крокър обича филмите. Одри я води на кино поне два пъти седмично. Да хвърлим ли едно око? — Той скочи от колата и изтича под дъжда до страната на Марси, за да й отвори вратата. Хвана я за лакътя и бързо я поведе през улицата към дома на госпожа Крокър.

Моля те, нека си е у дома, отправи молитва Марси и се скри под козирката, докато Кийран чукаше на вратата. Моля те, нека се зарадва да ме види.

След няколко секунди обаче стана ясно, че молитвите й са останали нечути. Марси пробва да надзърне в предните прозорци, но старите дантелени завеси бяха спуснати, а сандъчето с цветя отвън й пречеше да се приближи повече.

— Трябва скоро да се върне — изрече окуражително Кийран. — Хайде. Подгизнала си. Можем да почакаме в къщата на майка ми.

— Майка ти няма ли да има нищо против? — попита Марси, когато отново прекосиха улицата.

Кийран извади един ключ от джоба си и отвори входната врата.

— Ни най-малко — увери я, светна лампата и изтърси капките от косата си като куче. — Мамо? — Провикна се, докато въвеждаше Марси във всекидневната. — Вкъщи ли си? — Никакъв отговор. — Може би е отишла на кино с госпожа Крокър и Одри. Искаш ли още една бира?

Марси огледа стаята, удобно обзаведена с мек диван на кафяви и златни ивици и подобен фотьойл. Широкоекранен телевизор, сложен на ниска масичка, заемаше по-голямата част от отсрещната стена.

— Не мисля, не.

— О, хайде де — каза той, отиде до миниатюрната кухня зад всекидневната и се върна с по една бира във всяка ръка. — Това ще разчупи леда.

Преди да успее да му откаже, той отвори капачките и на двете бутилки и й подаде едната. После се пльосна на дивана и потупа мястото до себе си.

— Сядай, миличка. Свали малко от товара.

— Прекалено съм нервна — честно си призна тя и осъзна, че нервността й не се дължеше толкова на виждането с Девън, колкото на все по-ясното осъзнаване на факта, че се намира по средата на нищото, в чужда къща, с мъж, когото не можеше да се каже, че познава. — И мокра — добави, боейки се да не го обиди. — Не ми се ще да повредя хубавите мебели на майка ти.

— Не бих се безпокоил за това — каза той и отпи глътка бира направо от бутилката. — Хайде, любов моя. Отпусни се малко. — И още веднъж потупа мястото до себе си.

Марси подмина поканата му, отиде до прозореца зад телевизора, сложи на масичката под него бутилката си и дръпна жълто-кафявите завеси, за да вижда къщата отсреща. Изглежда запусната, също като „Мълкахи“, помисли си и се втренчи в завесата, мъчейки се да овладее нарастващата си паника. Какво бе направила? Каква глупачка беше?

— Това не е къщата на майка ти, нали? — попита, когато най-сетне намери гласа си, внимателно премервайки всяка дума.

Той се изсмя.

— Май ме хвана.

— Чия е тази къща?

— Моя — призна глуповато, като малко момче, хванато да бърка в кутията със сладкишите.

Едва тогава Марси зърна снимката в сребърна рамка до недокоснатата си бутилка с бира. На нея се виждаше привлекателна жена на средна възраст с квадратна челюст и къса кестенява коса. Тя бе прегърнала две момчета, които имаха леко гузната усмивка на Кийран.

— Предполагам, че това са жена ти и синовете ти.

— Чарлс и Уолтър — нехайно съобщи той. Дори и да бе засрамен, не го показа по никакъв начин.

— Красиво семейство имаш.

Кийран прие комплимента й с едва забележимо кимване на глава.

— Седни, миличка — подкани я отново.

— Те къде са?

— В Килкъни за една седмица, нещо като почивка.

Марси изпусна дълбока въздишка.

— Съществува ли наистина госпожа Крокър, живуща отсреща?

Кийран се изправи на крака и се приближи до нея с две гигантски крачки.

— Разбира се, че има госпожа Крокър. Която при това е чудесна и разбрана жена. Женена е за приятеля ми Стенли, така че няма как да е друга. И тя е в Килкъни с жена ми. Двамата със Стенли ще идем при тях след няколко дни.

— Стенли беше мъжът в бара — констатира Марси.

Кийран се ухили.

— Някоя нощ на него му излиза късметът, друг път — на мен.

— А Одри? — попита Марси, макар вече да знаеше отговора, но все пак искаше да го чуе на глас.

— Не бих казал, че съм имал удоволствието. — Кийран се пресегна и докосна ръцете й.

— Каза, че я познаваш. Защо?

— Ти нали това искаше да чуеш, бейби? А един мъж винаги трябва да казва на една жена онова, което тя иска да чуе.

— Значи цялата тази работа е била уловка, за да ме докараш тук?

В отговор той се приведе и я целуна по врата.

— Не си разпознал дъщеря ми на снимката.

Устните му пропълзяха до устата й, дланите му — до гърдите й.

— За теб това е някаква игра.

— Е, стига, скъпа. Имаш вид на човек, на който добре ще му дойде малко забавление. — Едната му ръка се промъкна под пуловера й, другата се плъзна към задника й.

В следващата секунда Марси разби бутилката с бира в черепа му.

Кийран се препъна назад, от раната на главата му капеше кръв.

— Какво, мамк…

Марси се вторачи в счупената бутилка в ръката си, без ясен спомен как се е озовала там. По лицето на Кийран се стичаше бира, примесена с кръв.

— Ако ме докоснеш още веднъж, кълна се, ще те убия. — Марси чу някой да го казва, после с ужас осъзна, че гласът е неин.

— Луда ли си? Какво — да не мислиш, че ще те насилвам? Трябва ли да ти напомням, че дойде тук по своя воля? Мамка му, кръвта ми капе по целия шибан килим.

— Искам да си ида.

— Ето ти вратата, луда кучко.

— И как се предполага, че мога да се върна в града?

— Що не пробваш да си яхнеш метлата? Мамка му, жена ми ще изтрещи като види тая каша.

Марси се втурна към вратата, отвори я и бързо излезе в нощта. Яростните викове „Луда кучка“ я преследваха по завоите на подгизналата от дъжда улица. След повече от час, когато стръмният склон на хълма „Св. Патрик“ милостиво се показа, тя чу някаква кола да спира до нея. Отвори се врата, препречи й пътя и я принуди да спре. Един мъж излезе, твърдата му ръка падна на рамото й и не й позволи да продължи.

— Извинете, госпожо — каза униформеният полицай. — Мисля, че трябва да дойдете с мен.