Джой Филдинг
Вече я виждаш (16)

16.

Марси бе слязла наполовина по стълбището на „Дойл Корк Ин“, когато гласът на Вик я спря. Тя замръзна, погледна нагоре и го видя да стои на горната площадка. От раменете му небрежно наметнат висеше нейният памучен розов халат, завързан набързо с колан на кръста, а краката му бяха боси. Той спеше толкова дълбоко преди малко, че не й се искаше да го буди. Или поне така се оправда пред себе си, докато бързаше да се облече.

— Марси, какво става?

— Трябва да вървя. — Защо не го събудих, питаше се тя сега. Защо не му каза къде отива? Със сигурност му дължеше поне това.

— Къде? Няма още седем и половина. — Той се огледа, сякаш независимо от оскъдното си облекло, възнамеряваше да тръгне с нея.

— Може да се окаже, че сме намерили Девън — каза тя и забърза отново надолу към изхода.

— Кои ние?

Тази ли беше причината да не каже на Вик къде отива? Защото не искаше той да я види с Лиъм? Или пък не искаше Лиъм да я види с Вик?

Сади Дойл неочаквано се появи в тясното фоайе. Яркозелена престилка напълно покриваше синята й рокля на цветя, в ръката си държеше голяма дървена лъжица.

— Добро утро, госпожо Тагарт. Времето тази сутрин е чудесно. Ще се присъедините ли към нас за закуска? — Тя отклони поглед към стълбището и при вида на полуголия Вик Сорвино на лицето й се изобразиха едновременно изненада и развеселеност. — О. Здравейте.

— Дай ми една минутка да се облека — настоя Вик пред Марси, пренебрегвайки похотливия поглед на Сади Дойл. — Ще дойда с теб.

— Не. Моля те. Не зная дали ще има място.

— Нали знаете, че за нощуващи гости има допълнително заплащане? — каза Сади Дойл на Марси, без да отклонява поглед от Вик.

— Добре. Както кажете. — Тя вече протягаше ръка към вратата.

— Марси, почакай.

— Не мога — отговори му. — Ще ти се обадя по-късно. — После отвори и се втурна към улицата.

— Марси… — чу го да вика след нея.

Улицата вече бе задръстена от ранния трафик. Дори не зная каква кола кара Лиъм, осъзна Марси и почна да се взира в предното стъкло на всеки преминаващ автомобил.

— Къде си, Лиъм? — проплака, озъртайки се нагоре-надолу по улицата. По дяволите, къде се бяха втурнали всички тази сутрин?

Погледна си часовника. Още не бяха минали двайсет минути, откакто Лиъм се бе обадил неочаквано. За това време тя се бе измила, беше нахлузила чифт дънки и сив пуловер и бе прихванала несресаната си коса с шнола на тила. Сега непокорните й кичури избутваха шнолата, протестирайки срещу ограничението. Няколко упорити къдрици вече бяха успели да си проправят път към свободата и се стрелкаха в най-различни посоки като фойерверки. Нямаше време да се гримира, само набързо си сложи червило, докато излизаше на пръсти от стаята.

Какво значение има всичко това, каза си Марси. Бяха намерили Девън. Оставаше й по-малко от час да види дъщеря си отново.

Отново се зачуди защо не бе казала на Вик за обаждането на Лиъм, нито къде отива. Какво я бе спряло? Чувстваше се толкова безопасно, толкова удобно, толкова сигурно в неговите ръце. За първи път от месеци, може би и години, дишаше свободно и безболезнено. Въпреки всичко, което се бе случило, въпреки всичко, на което я бе научил опитът й, тя наистина чувстваше, че почва да отпуска гарда.

Но нима катастрофите не настъпваха винаги в такъв момент?

Може би затова не му бе казала.

— Хайде, Лиъм — промърмори сега. Броеше всяка минута. Една минута можеше да е разликата между това да намери дъщеря си и да я загуби отново. Не можеха да си позволят да пилеят повече време.

Бих могла да му се обадя, помисли Марси и бръкна в чантата си за телефона, но после се отказа. Преиграваше. Трябваше да се успокои. Ако имаше някакъв проблем, Лиъм щеше да се обади.

През месеците след предполагаемото удавяне на Девън, Марси често сънуваше, че дъщеря й се обажда и иска да се срещнат някъде — в „Старбъкс“ в „Манила вилидж“, до бижутерията на Карол Таненбаум в „Холтс“, на входа на ферибота за островите на Торонто. Но нещо все се случваше и им пречеше да се съберат. Ден след ден Марси се събуждаше, подгизнала от мъчителни сълзи. Накрая Питър спря да я пита какво е сънувала. Скоро след това се отказа и да я успокоява.

А беше опитал, даде си сметка Марси и се обърна към фасадата на „Дойл Корк Ин“. Поне за известно време. Докато болката й не се оказа прекалено голяма за него. Докато мъката й не заплаши да погълне и двамата.

А после бе избягал.

Както правя аз сега, помисли си и чу някаква врата да се отваря зад нея. Обърна се и видя Вик, вече напълно облечен, да пристъпва на площадката пред пансиона. Сините му очи я търсеха, милото му лице бе пълно с въпроси.

— Марси — каза той и тя почувства как се люшва към него.

Въздухът се изпълни със серия силни и насечени звуци от клаксон, малка черна кола внезапно спря зад нея, пасажерската врата се отвори и една ръка й помаха да влезе. Пред погледа й изникна красиво лице със сънени зелени очи.

— Влизай — подкани я Лиъм и потегли, преди още да се е настанила напълно, преди дори да е затворила вратата.

Марси отправи последен поглед към Вик. Какво ли си мисли за мен, запита се тя, но незабавно прогони тази мисъл от главата си. Сега имаше по-важни неща, за които да се безпокои, отколкото за наранените чувства на Вик. Щеше да има предостатъчно време за обяснения и сдобряване, след като се събере с дъщеря си.

Девън, мислеше си, докато гледаше как Вик се смалява и изчезва от поглед след всяка следваща пресечка. Бяха намерили Девън.

Как ли щеше да реагира, когато се окажеше лице в лице с майка си? Дали щеше да се хвърли в обятията й, или щеше да избяга с писъци?

— Извинявай, че закъснях — каза Лиъм, връщайки Марси от бъдещето към тук и сега. — Задръстването беше жестоко. Боже мой, ама че синина.

Марси тутакси вдигна ръка към лицето си.

— Боли ли те?

— Не. Вече не толкова. Сложих му лед. — Тя издърпа колана и го закопча, после крадешком хвърли още един поглед назад. Вик вече не стоеше пред „Дойл Корк Ин“.

— Взех кафе — каза Лиъм и подаде на Марси голяма картонена чаша. Тя се облегна назад и се помъчи да се настани удобно. — Двойна сметана, двойна захар, както аз го харесвам. Добре ли е? Не бях сигурен как го пиеш.

— Звучи страхотно — отговори тя, отвори с трепереща ръка изкорубената капачка и вдигна изпускащата пара чаша към устните си.

— Нервно ли ти е? — попита Лиъм.

Марси кимна.

— Недей. Ще бъдем в Югал след около половин час, зависи колко време ще ни отнеме да излезем от града. Така че, поеми си дълбоко дъх, опитай да се отпуснеш и си изпий кафето.

Марси направи каквото й беше казано, вдиша дълбоко и отпи голяма глътка. Захарта моментално полепна по езика й.

— Прекалено ли е сладко?

— Добре е — намръщи се Марси.

Лиъм се засмя.

— Не умееш да лъжеш, нали?

— Явно не — каза тя, потръпвайки и той отново се засмя.

— Не е нужно да ме лъжеш, знаеш ли. И не се налага да пиеш кафе, което не ти харесва. Всъщност, не е необходимо да правиш нищо, което не ти харесва.

Толкова е млад, помисли си Марси.

— Наистина, не е толкова лошо — каза тя.

— А ти наистина не умееш да лъжеш.

— Добре. Това е може би най-лошата чаша кафе, която съм пила в целия си живот. Как можеш да го понасяш толкова сладко? Като лепило е.

— Видя ли? Така беше много по-добре, нали?

— Прав си. Човек не бива да лъже. Отнема прекалено много енергия. — Тя си пое дълбоко дъх и бавно го издиша. — Защо хората лъжат все пак?

Лиъм я погледна насмешливо.

— Сигурна ли си, че искаш да водим този разговор толкова рано сутринта?

— Защо не? Не изглежда да се движим особено бързо. — Тя погледна през предното стъкло към колите, спиращи пред тях. Опитай да се отпуснеш, напомни си с гласа на Лиъм. Достатъчно бързо щяха да пристигнат в Югал. А после щеше да е заедно с Девън. — Предполагам, че понякога просто е по-лесно да излъжеш, отколкото да кажеш истината — отговори си сама на въпроса.

— Да я кажеш или да се изправиш пред нея? — уточни той.

Тя се засмя на тънката разлика.

— И двете.

— Действително ли истината е толкова трудна за справяне?

— Може да бъде.

— Значи, искаш да кажеш, че използваме лъжата като средство за защита?

— Понякога.

— Защита или заблуда?

— И двете — повтори тя. — Понякога е хубаво и да те излъжат.

— Мислиш ли, че лъжем повече другите или себе си? — попита той.

— Нямам представа. — Марси поклати глава. — Прав си — прекалено рано е за този разговор.

— Аз мисля, че ти излъга за кафето, защото не искаше да нараниш чувствата ми — заяви Лиъм.

Марси кимна. Вярно беше. Цял живот се бе притеснявала за чувствата на другите.

— Не е нужно да се притесняваш за това — каза й той.

— Така ли?

— Да. Аз нямам никакви чувства.

Марси се засмя и напрежението от сутринта най-сетне почна да се стопява. Помъчи се да не зяпа подчертаната извивка на миглите му, но забеляза, че черната му рошава коса си отива перфектно с черния пуловер. Почуди се дали това бе случайно или нарочно.

— Не знаех, че си такъв изследовател на човешката природа.

— Аз съм барман — каза той. — Същата работа.

Марси се усмихна, при което подутата й страна се разтегна, тя примигна и я докосна с ръка.

— Още ли те боли?

— Само като се смея.

— Боли те като си щастлива? — перифразира отговора й той.

Да, помисли си Марси, но не каза нищо. Точно така.

— Съжалявам, че вчера не можах да дойда в управлението — извини се Лиъм. — Исках, но господин Гроган бе силно разстроен от случилото се, затова реших, че ще е най-добре да остана и да помогна да се оправят нещата. После пък слухът за скандала се разнесе и ни се отвори доста работа, така че вече стана невъзможно да изляза…

— Не ми дължиш никакви обяснения.

— Щях да дойда, ако можех.

— Повярвай ми, ти направи повече от достатъчно.

— Беше ли в състояние да поспиш снощи? — попита той.

— Малко. — Марси неволно почувства потрепване между краката си.

— Разбирам, че той те е намерил — отбеляза Лиъм, сякаш бе почувствал същото.

— Какво? Кой?

— Онзи приятел, дето разпитваше за теб. Вик някой си. Вчера отново се отби в „Гроганс“ и задава още въпроси. Кели му каза за кавгата, преди да успея да я спра.

— Да. Намери ме. — Марси се размърда на мястото си и погледна през задното стъкло към колите и такситата отзад. Дали Вик не е в някоя от тях, запита се тя. Дали не ги следваше?

— Пренощувал е при теб, нали?

Марси се поколеба.

— Не че ми влиза в работата — добави той.

— Не е каквото си мислиш — каза тя.

Палава усмивка заигра по устните на Лиъм.

— Мислех, че вече преодоляхме лъжите помежду си.

Марси въздъхна.

— Добре, точно каквото си мислиш е.

Той се разсмя.

— Е, браво на теб.

— Не съм толкова сигурна.

— Защо не? Той е хубав, богат, очевидно лудо влюбен в теб.

— Какво? Не. Това е нелепо. Ние почти не се познаваме. Срещнахме се едва миналата седмица. В автобуса, за бога.

— Нищо им няма на автобусите — каза Лиъм. — Веднъж преживях фантастична авантюра с жена, с която се запознах в автобуса.

— Така ли?

Той кимна.

— Седя си просто там, гле’ам си моята си работа, когато се качва една изключително привлекателна по-възрастна жена, сяда точно насреща ми и почва да ми мята погледи. Отначало не й обърнах внимание. Обаче после си казах, че се държа грубо, затова й се усмихнах. Просто се мъчех да бъда учтив, нали разбираш?

— Мисля, че схващам картинката — каза Марси, облекчена, че фокусът се е изместил от нея.

— А тя ми се усмихва на свой ред. И в следващия миг става от мястото си и се настанява до мен. И не след дълго вече си говорим, смеем се, ръката й е на коляното ми и тя ме кани у дома си да хапнем по нещичко, което напълно ме устройва, понеже и без това вече съм си изпуснал спирката и умирам от глад. И цялата работа се почна оттам. Продължи почти една година.

— А защо свърши?

— Мъжът й й даде ултиматум.

— Била е женена?

— С шест деца. Май си шокирана.

— Шокирана съм, че някой с шест деца би имал време за любовна авантюра — обясни Марси. Шокирана съм, че някой би имал шест деца, помисли си.

— Хората имат навика да си освобождават време за нещата, които смятат за важни. — Той зави по „Южна главна“ улица и продължи на изток през центъра със скоростта на охлюв. — Ти никога ли не си мамила съпруга си?

— Не. Никога.

— Той обаче те е мамил.

— Да.

— Не е бил особено умен, нали?

Марси се засмя признателно.

— Както и да е, не мисля, че той е мъжът за теб.

— Е, очевидно и той така смята.

— Не, нямам предвид съпруга ти — поясни Лиъм. — Искам да кажа този другият приятел. Вик. Не мисля, че е подходящ за теб.

— И какво те кара да говориш така?

— Просто така го чувствам.

— Стори ми се, че каза, че нямаш чувства.

Той се засмя.

— Имам. Просто не ги задържам.

Бе ред на Марси да се засмее.

— Харесва ми, когато се смееш — заяви Лиъм.

— И на мен.

— Знаеш ли, ти наистина си много красива. Въпреки че…

— Въпреки че?

Той пусна едната си ръка от кормилото, протегна я зад главата й и отвори шнолата в косата й.

— Ето. Така е много по-добре. Разтърси глава.

— Какво?

— Разтърси глава. Остави къдриците да се разпуснат.

— Ти си луд — възмути се Марси, но направи каквото й бе казано.

— Така не се ли чувстваш много по-добре?

Марси трябваше да признае, че бе вярно, въпреки подновеното пулсиране на страната й от всичкото това тръскане на главата.

— Откъде знаеш, че е богат? — попита тя.

— Какво?

— Каза, че Вик бил богат. Откъде знаеш?

Лиъм сви рамене.

— Ами, когато дойде в кръчмата да те търси, каза, че бил отседнал в хотел „Хейфилд Мейнър“, а човек едва ли не трябва да си продаде фермата, за да се настани там. Каза ли му къде отиваш тази сутрин?

— Не.

— Защо не?

— Не зная.

— Аз зная.

Марси се втренчи мълчаливо в него. Осветли ме, говореха очите й.

— Не мисля, че му вярваш напълно.

— Какво? — Прав ли беше? Тази ли бе истинската причина да не му каже?

— И знаеш ли какво още си мисля? — попита Лиъм.

— Какво?

— Мисля, че ревнувам.

Разсмя се и Марси го последва.

— Сериозно ти говоря — каза той и рязко спря да се смее. — Ревнувам.

— Защо би ревнувал?

— Защото това трябваше да съм аз снощи — простичко обясни той.

Марси не каза нищо, въпреки че сърцето й така яростно биеше, че заплашваше да изскочи от гърдите.

— Наистина ли не означава нищо за теб? — попита Лиъм.

Марси поклати глава, извърна поглед от него и се загледа в бавно преминаващия пейзаж, като същевременно се опитваше да се успокои. Никога ли нямаше да се измъкнат от този проклет град?

— Трябва да сме на крайбрежния път след няколко минути — сякаш прочете мислите й Лиъм. — Защо не се опиташ да поспиш, докато стигнем?

— Малко съм уморена — призна Марси със замаяна глава.

— Облегни се назад, затвори очи, мисли си за нещо приятно — нареди той и за втори път тази сутрин Марси се подчини, облегна се и остави очите й да се затворят.

Почти в същия миг видя Девън да върви към нея, дългите й тънки ръце — протегнати напред. В следващия момент се озова в изненадващо силната прегръдка на дъщеря си, гладката кожа на Девън бе като балсам за отеклата й страна. „Майче“ — с любов прошепна дъщеря й в ухото й и думата й подейства като нежна ласка.

Бебчето ми.

— Марси.

— Хмм?

— Марси — повтори Лиъм и Девън се изпари от ръцете й. — Марси, събуди се.

Марси отвори очи и видя усмихнатото лице на Лиъм, надвесено над нея. Чак след секунда осъзна, че колата е спряла и вече не се движат.

— Пристигнахме — съобщи Лиъм.