Джой Филдинг
Вече я виждаш (23)

23.

Сънува торта. Ванилова торта с два блата, богато украсена с ванилов крем и карамелови червени цветя. Такава, каквато Девън винаги бе искала за рождения си ден.

— Много обича сладки неща — обясняваше Марси на малцината гости край дългата маса в трапезарията.

— Сладкиши за сладураната — каза Шанън, изчерви се също като розите върху тортата и намести картонената шапчица на главата си.

— Бонбони и балони за нашата кокона — добави Джудит. Тя бе облечена изцяло в черно. Мускулестите й ръце бяха покрити с татуировки.

— Ето от какво са направени малките момиченца — каза Джакс и влезе в стаята с плачещо бебе на ръце.

— О, дай да видя — възкликна Девън и се втурна към тях.

— Вземи я. — Джакс прехвърли бебето в нетърпеливите ръце на Девън. — Тежи цял тон.

— Толкова е миличка.

— Ако харесваш бебета — пренебрежително изрече Джакс.

И изведнъж Марси и Лиъм вървяха по калдъръмените улички на Югал.

— Къде отиваме? — попита го тя.

— Не си ли чула? Клеър и Одри са отворили пекарна. Те правят най-хубавите торти в цяла Ирландия.

— Каква е тайната им? — попита Марси.

— Бейби боровинки — отговори Лиъм.

Някъде в далечината заплака бебе.

— Моля ви, не може ли някой да направи нещо с тая безспирна врява? — попита Вик Сорвино, който премина край тях, очевидно бързайки.

— Вик? — извика след него Марси. — Почакай. Къде отиваш?

— В Кинсейл — отговори той. — Имам среща с Девън.

— Но ти си прекалено стар за Девън. — Марси заби поглед в земята. Паветата се превърнаха в есенни листа, а в гърба й задуха хладен вятър. Излезе на открито и пред нея се простря залива Джорджан, а сред яростните му води безцелно се мяташе празно кану. Върху сиво кашмирено одеяло, опръскано с кръв до самия ръб на водата седеше Девън, до нея Шанън, с плачещо бебе на ръце.

— Донесе ли тортата? — попита Шанън.

Марси протегна голяма плетена кошница за пикник.

Девън стана, взе пищящото бебе от Шанън и се приближи до Марси с устни, извити в жестока усмивка.

— Ето го момичето, което винаги си искала — каза тя. После разтвори ръце и остави бебето да падне.

Марси рязко се изправи в леглото, трескаво протягаща ръце да хване бебето, преди да е паднало на земята.

— Не! — изпищя тя и собственият й вик прониза подсъзнанието й като игла балон. Събуди се, борейки се да си поеме въздух, ръцете й безпомощно дърпаха чаршафите. — По дяволите — въздъхна тя, разсъни се напълно и отново се пльосна върху възглавницата. Отмахна косата от лицето си с все още треперещите пръсти и погледна към часовника до леглото. Удиви се, че вече бе почти осем сутринта. Толкова бе изтощена от събитията миналата нощ, че сигурно щеше да спи до обяд, ако кошмарът й не я бе събудил. — Глупав сън — промърмори, когато подробностите от него вече бяха почнали да избледняват и изчезват, като лоша телефонна връзка. Торти и бебета, помисли си и поклати глава от нелепостта на всичко това.

Бебешка торта.

„Операция бебешка торта“ спомни си насмешливите думи на Джакс. Внезапно мозъкът й почна да се бори да възстанови малкото останали фрагменти от съня й в усилие да ги подреди и види по-ясно. Видя Девън да се приближава към нея с демонична усмивка и пищящо бебе в ръцете.

Бебето на О’Конър, осъзна Марси, дишайки затруднено.

— Кейтлин — прошепна тя, седна отново, а цялото й тяло се вледени.

Какво си мислеше? Възможно ли беше?

— Не — отговори си незабавно. — Ставаш глупава и мелодраматична.

Дали? Какво си мислеше?

’Сичко се движи по плана, чу Джакс да казва.

Какъв план? Какво означаваше това?

— Абсолютно нищо — увери сама себе си Марси и повтори думите, за да им придаде повече тежест.

Само че…

Само че, какво ако не бе така?

Ако в крайна сметка означаваше нещо? Нещо важно. Дори зловещо. Нещо прекалено ужасно, за да го мисли?

Да, дадох й обеците. Да, много ги хареса. Точно както ти каза, че ще стане.

Кой е казал така?

Одри, помисли си Марси.

Той с дъщеря й ли разговаряше?

Дали Джакс и Девън не участваха в някаква налудничава схема, включваща и бебето на О’Конър? И дали тази налудничава схема не предвиждаше манипулиране на злощастната наивна детегледачка?

Скапано извънземно, я бе нарекъл Джакс. Тъпанарка. Тъпа путка.

Едва ли са думи на влюбен ухажор.

Да, зная, че са само три дни, но вече предвкусвам тези пари.

И ако Джакс бе говорил с Девън, за какво по-точно разговаряха?

Възможно ли бе да планират да отвлекат Кейтлин О’Конър и да искат откуп? И дали Шанън бе активна съучастница в осъществяването на този план, или само наивна будала?

Можеше ли наистина Девън да е замесена?

Марси скочи от леглото, втурна се в банята, наплиска лицето си със студена вода и си изми зъбите с дадената й от хотела четка. Няма време за душ, реши тя и нахлузи същите дрехи, които бе носила предния ден. Нямаше време да пазарува. Нито да закусва. Нямаше време за нищо друго, освен да намери дъщеря си и веднъж завинаги да прекрати тази лудост.

Може и да не бе наясно къде да намери Девън, но Марси знаеше къде точно живеят О’Конър. Щеше да отиде при тях сега. Да иде и да ги предупреди, че бебето им е в опасност. Ще им разкаже всичко, което бе подслушала в клуба предната нощ. Още беше рано. Да се надяваме, че още не са тръгнали за Кинсейл. В крайна сметка, изисква се време да се организира човек, когато ще пътува с бебе, особено ако то има колики като Кейтлин. С малко късмет, още щяха да са си вкъщи. Щеше да има време да ги хване, преди да тръгнат и да ги предупреди.

Какво ли щеше да каже Шанън? Дали щеше да потвърди историята на Марси и да рискува да си навлече яростта на госпожа О’Конър, като си признае къде и с кого е била? Или щеше да отрече всичко от страх да не си загуби работата? Дали нямаше да се изсмее презрително и да отхвърли думите на Марси като бълнуване на сериозно увреден човек, който я преследва от дни, очевидно смахната и разстроена жена, добре известна на местната полиция?

Която е и причината, поради която не мога да се обадя на полицаи Мърфи, Донъли и Суини, даде си сметка Марси. И какво би могла да им каже в крайна сметка? Че е подслушала един телефонен разговор пред долнопробен нощен клуб, при това само едната страна на разговора, мъгляв и едностранен разговор, и от този кратък, мъгляв и едностранен разговор някак си магически е заключила, че бебето на О’Конър е в опасност и че нейната дъщеря, да, същата дъщеря, която бе изчезнала, същата, която тя издирваше, същата, за която всички останали бяха убедени, че се е удавила преди почти две години, може би е замесена. Да, естествено, че щяха да й повярват. Защо пък не?

— Няма значение — каза си Марси.

Нямаше значение дали О’Конър щяха да й повярват, или не. Нямаше значение дали изобщо някой щеше да й повярва. Важното беше, че като предупреди О’Конър, като насочи вниманието им към евентуална заплаха, те щяха да станат по-бдителни по отношение на дъщеря си и Марси щеше да сложи край на тази вятърничава схема, която със сигурност водеше до катастрофа за всички участници. Сега щеше да успее там, където толкова често се бе проваляла в миналото: да предпази дъщеря си от самата нея.

Ако се приеме, че Девън участваше.

Дали?

Марси поспря за няколко секунди, преди да изхвръкне от вратата, за да прокара гребен през косата си и да си сложи леко червило. Ще е от полза, ако не изглеждам прекалено луда, помисли си. Онова, което възнамеряваше да каже на семейство О’Конър, бе достатъчно налудничаво.

Реши да вземе такси — грешка, оцени тя, още щом се настани на задната седалка. Трафикът бе прекалено ужасен, а шофьорът особено бъбрив.

— Има ли някакъв начин да стигнем по-бързо? — попита го тя, наведе се и му даде адреса на семейство О’Конър. — Страшно бързам.

— Страшно бързате, така ли?

— Просто, работата е там, че закъснявам.

— Американците все бързат.

— Всъщност, не съм американка — автоматично го поправи Марси и веднага съжали.

— Каква сте тогава?

— Канадка.

Той се усмихна подигравателно.

— Каква е разликата?

Марси нямаше желание да се впуска в многобройните културни различия, които отличаваха двете страни.

— А каква е разликата между Северна и Южна Ирландия? — зададе контравъпрос, но тутакси си прехапа устната. Наистина съм луда, помисли си тя. Какъв смисъл имаше да се заяжда?

— Шегувате ли се? — изломоти шофьорът. — Разликата между Северна и Южна Ирландия?

— Забравете — каза Марси. — Съжалявам. Нямах предвид…

— Изобщо ли не познавате историята? — сопна се той.

— Беше глупаво от моя страна.

— Ще ви опресня малко паметта.

— Наистина не е нужно.

— През 8000 година пр.Хр. в Ирландия пристигнали първите известни заселници — започна той и бодро се покашля.

Мили боже, помисли си Марси.

— През 2000 г.пр. Хр. се появили първите метални изделия. През 700 г.пр. Хр. започнало келтското заселване в Ирландия. Галите пристигнали през 100 г.пр. Хр. Около триста години по-късно Св. Патрик се върнал в Ирландия като християнски мисионер. — Таксито попадна на дълбока дупка и Марси подскочи почти трийсет сантиметра нагоре.

— Дали не може да се съсредоточите върху пътя? — попита тя.

— Годините между 500 и 800 сл. Хр. често биват наричани златна ера — пренебрегна молбата й той. — Ирландия станала един от най-големите центрове на християнството в Европа.

— Вижте. Наистина съжалявам, ако сте се обидили…

— После нахлули викингите, след това датчаните, накрая англичаните. През 1204 година бил създаден Дъблинският замък като център на английската власт. До 1500 година Хенри VIII се провъзгласил за крал на цяла Ирландия и започнал да потиска католическата църква. Впоследствие кралица Елизабет I провъзгласила Ирландия за англиканска провинция.

Марси се облегна назад, решила, че е безсмислено да спори повече. Какво толкова, по дяволите? Урокът по история щеше да помогне времето да мине по-бързо, щеше да държи ума й зает и кръвното в норма. А би могла и да научи нещо.

Шофьорът продължи:

— През 1641 година ирландското католическо въстание в Ълстър било потушено. Осем години по-късно нахлул Оливър Кромуел. През 1690 армията на крал Джеймс Втори, католик, била разбита, което затвърдило протестантството в Англия. През 1782 Ирландският парламент получил независимост. През 1801 той се разпаднал и станал част от Обединеното кралство. После идва 1845 — зловещо обяви той. — Но вие със сигурност знаете какво се е случило тогава.

Марси се изпъна, умът й трескаво търсеше отговора, като разсеяна ученичка, хваната, че не внимава в час.

— Аз… аз не съм сигурна — заекна тя.

— Началото на Големия глад — неодобрително тръсна червеникавата си коса шофьорът. — Продължил повече от три години. Почти два милиона души или измрели, или емигрирали, повечето в Америка.

— Да, това е било ужасно…

— През 1886 и по-късно през 1894 законопроектите за автономия били отхвърлени от парламента — каза той и с махване на ръка пренебрегна съчувствието й. — През 1905 била основана Шин Фейн. Знаете ли какво означава това?

— Беля? — попита Марси, уловила погледа на шофьора в огледалото.

— Шин Фейн означава „Ние самите“ и в 1918 година те спечелили голяма изборна победа над Ирландската парламентарна партия. От 1919 до 1921 година продължила Войната на независимостта под ръководството на Майкъл Колинс, довела до Англо-Ирландския договор, който разделил Ирландия на двайсет и шест графства, образуващи Свободната държава и шест, които останали част от Обединеното кралство.

Марси отново се приведе напред. Въпреки нежеланието си, тя изпитваше нарастващ интерес към този импровизиран урок по история.

— Вие учител ли сте бил?

Той поклати глава.

— Всеки ирландец може да ви разкаже това. А вие? За Канада?

— Никога не съм била особено добра по история — отговори Марси. В какво ли е била добра?

— През 1922 и 1923 година — Ирландската гражданска война — съобщи шофьорът, — между правителството на Свободната държава и онези, които се противопоставяли на Англо-Ирландския договор. Майкъл Колинс бил екзекутиран от ИРА, която смята договора за предателство. През 1937 година Свободната държава приема нова конституция и изоставя членството си в Британската общност. Страната променя името си на Ейре. През 1948 година Република Ирландия прекъсва и последните си конституционни връзки с Британия.

— Пропуснахте Втората световна война — напомни му Марси.

— Ирландия е запазила неутралитет.

— Предпочитате да се биете помежду си — отбеляза Марси и изпита облекчение, когато той се засмя.

— Изглежда е така. — Той спря колата. — Е, пристигнахме, „Адълейд роуд“, номер 117.

Марси погледна от страничния прозорец към просторната къща с жълтеникави тухли, обградената от цветя предна алея и гаража за три коли. Дано колата на господин О’Конър да бе още там.

— Не се забавихме много, нали? — попита шофьорът.

— Справихте се страхотно — увери го Марси и прибави щедър бакшиш към сметката. — Благодаря. И за урока по история също. Научих много.

— Следващият път, когато ви видя, ще ви изпитам — подметна, преди да потегли той.

Марси гледа след таксито, докато изчезна зад завоя на пътя, после се завъртя на пети и изтича по алеята, натисна звънеца и заудря по черната двойна врата.

— Моля ви, бъдете си у дома — отправи молитва тя. — Моля те, нека не е прекалено късно.

След няколко секунди обаче стана ясно, че там няма никой.

— По дяволите — възкликна Марси, заобиколи къщата отстрани и макар да знаеше, че няма особен смисъл да чука на страничната врата, все пак го направи. Отиде до гаража и подскочи, опитвайки се да погледне през сребристото стъкло над трите гаражни врати. То обаче бе много нависоко, а вътре — твърде тъмно, пък и какво значение имаше, ако колата им бе още там? Щом семейство О’Конър имаха троен гараж, доста вероятно бе да имат и повече от една кола. Освен това, биха могли да вземат влак или дори такси до Кинсейл, помисли си тя и съжали, че не е проявила предвидливост и не е помолила шофьора на таксито да почака, докато провери дали има някой вкъщи. А сега какво да прави?

— Бих могла да им оставя бележка — изрече на глас, върна се отново пред къщата и забеляза една завеса да помръдва в прозореца на отсрещната къща. Бръкна в чантата си за листче, но не намери нищо, освен няколко смачкани книжни кърпички. — Естествено. — И какво всъщност се канеше да им напише? Здравейте, не ме познавате, но мисля, че някой се кани да отвлече детето ви. — Да бе, да — измърмори, точно когато телефонът й почна да звъни. Извади го от чантата си и го отвори.

— Къде си? — попита Лиъм, преди да успее да каже ало.

Марси му каза.

— Какво? — излая той. — Какво правиш там?

Разказа му за посещението си в Мълкахи, за това, че бе видяла Джакс и Шанън, за подслушания телефонен разговор и последвалите подозрения от нейна страна.

— Чакай малко — прекъсна я той. — Твърдиш, че съществува заговор за отвличането на бебето на О’Конър?

— Мислиш ме за луда — отбеляза тя. Разбира се, че ще я мисли за луда. Нима му остави друга възможност?

Той обаче я изненада с думите си:

— Мисля, че трябва да се обадиш на гарда.

— Какво?

— Обади се в полицията, Марси — преведе той. — Веднага.

— Не мога.

— Защо не?

— Те ще ме вземат за луда — отговори тя.

— Те и без това вече те мислят за луда — напомни й той.

Тя се засмя.

— Виж, Марси. В известен смисъл си надскочила себе си. Направила си всичко по силите си. Остави сега полицията да се оправя.

— Боя се, че Девън може да е замесена. Не искам да й навличам неприятности.

— Ако подозренията ти са правилни, вече е твърде късно за това.

— Ами ако греша?

— Какво, ако грешиш? — попита той също. — А какво, ако си права и нещо се случи с бебето на О’Конър и си могла да го предотвратиш? Никога няма да си простиш.

— Зная — призна Марси. — Просто не съм сигурна, че ще мога.

Звук на сирени в далечината, усилват се, приближават се.

— Обади се на гарда, Марси — настоя Лиъм.

Марси видя една полицейска кола да се носи по улицата, после рязко да спира пред дома на О’Конър. През това време любопитната съседка излезе от къщата си оттатък улицата и заговори с единия полицай, докато другият тръгна предпазливо по алеята през градината към Марси.

— Обади се в полицията — повтори Лиъм.

— Няма да се наложи — отвърна му тя.