Джой Филдинг
Вече я виждаш (30)

30.

Старата къща бе тъмна и миришеше на изоставеност. Тънки струи светлина се процеждаха през пролуките в дебелите греди, покриващи прозорците, и се примесваха с мъждукането на запалената камина в едно от вътрешните помещения. Иначе приятният аромат на горящо дърво се бореше за надмощие със силната смрад на разложение. Бебешки плач пронизваше усойния въздух, стичаше се по стените като от спукана тръба и подтикваше Марси да се приближи. Джакс я побутваше по гърба да върви напред.

Нямаше никакви мебели, нито домакински уреди, нищо, което да отличава една стая от друга. Просто поредица каменни стени и покрити с мръсотия подове.

— Следвай писъците — зловещо произнесе Джакс и Марси преминаваше от една врата към друга. С всяка стъпка плачът ставаше все по-силен, миризмата на пушек по-тежка, светлината от камината проблясваше като забавена диско топка и не осветяваше нищо. — Наведи се — инструктира я Джакс, сложил ръка на косата й, и я побутна в следващото помещение.

Първото нещо, което Марси видя, бе сенчестият силует на млада жена, седнала на стол с висока облегалка по средата на иначе празната стая. Второто нещо бе проблясването на медноруса коса, падаща в малките ужасени очи. Третото нещо бе парцалът в устата й, последван от плътно усуканото въже, прикрепящо здраво тялото й към стола.

— О, боже мой. Шанън!

— Млъквай — нареди Джакс и я принуди да го стори като отново я блъсна.

И тогава тя видя бебето, положено в кашон между вързаните крака на Шанън и камината. Цялото му личице бе мокро от сълзи. То блестеше като лъскав червен балон на равнодушната светлина на огъня, който вече бе само жарава. Затова не даваше много светлина, а още по-малко топлина.

— Боже, ама че е шумно малкото копеленце — възкликна Джакс, поклати удивено глава и се почеса по къдравата кестенява коса.

 

 

— Много време ти отне — произнесе глас от сенките.

Марси стрелна поглед към звука. Сърцето й биеше до пръсване, краката й всеки миг щяха да се подкосят. Не видя нищо.

— Девън? — прошепна тя, но думата бе погълната от пронизителните писъци на бебето.

— Очаквах ви още преди час.

— Ами ти видя ли какво е навън? Освен това, мама ти трябваше да направи пиш-пауза — подигравателно изрече Джакс и Марси трябваше да забие крака в пода, за да не залитне.

— Девън — повтори по-силно тя.

— Предпочита да я наричат Одри — подсказа Джакс.

— Какво има, майче? — закачливо попита гласът. — Май не се радваш много да си тук?

Марси се завъртя безпомощно.

— Къде си? — умолително произнесе тя. Очите й обходиха голите сиви стени. — Моля те, бебчо, позволи ми да те видя.

— Не съм ти бебчо. — Гласът бе безизразен, изпълнен с до болка познатото презрение.

Очите на Марси бавно привикваха с мътната светлина, като обектив на фотоапарат, който трудно се фокусира. Сега виждаше по-ясно Шанън, уплашеното момиче, приковано към стола с висока облегалка. Забеляза почти неуловимите движения на краката й, с които се мъчеше да разхлаби въжето на глезените си, и напрегнатите рамене, опъващи въжето, приковаващо я към стола. Разчете умолителния поглед в ужасените й очи, които настойчиво гледаха към големия железен дилаф, подпрян върху ръбестите, безразборно слепени камъни на камината, после го проследи до една задна врата в другия край на стаята.

— Моля те, няма ли да ми позволиш да те видя? — тихо помоли Марси. Цялото тяло я болеше от желанието да прегърне дъщеря си. Дори и сега, помисли си. Независимо от почти сюрреалистичната картина, разкриваща се пред очите й. Въпреки участието на Девън в нея. Въпреки всичко.

— Ще ме видиш, когато съм готова.

— Искам само да те прегърна.

— Не мисля, че това е много добра идея.

— Защо не? Какво става? В какво си се замесила?

— О, струва ми се, че ти вече знаеш отговора на този въпрос. Нали, майче? Чух, че доста неща си надрънкала на полицаите. А те изглежда си мислят, че си луда за връзване. — Тя се изсмя. — Което чудесно се вписва в плановете ни, впрочем.

— Какви планове? — По стената пробяга сянка, тръсване на дълга тъмна коса.

— Подробности ли искаш? Няма да ти харесат.

— Мисля, че ми дължиш поне това.

— Нищо не ти дължа, по дяволите.

— Вижте — нетърпеливо се намеси Джакс. — Губим си времето, Одри. Взехме парите. Давай просто да ги застреляме и да се омитаме.

Приглушен писък се изтръгна от запушената уста на Шанън. Опитите й да се освободи станаха по-видими и отчаяни. Почна силно да клати стола напред-назад.

В мозъка на Марси отекна далечен спомен — една врата на гардероб се отваря и затваря, отваря и затваря, отваря и затваря — когато внезапно Одри изникна от сенките и решително застана в центъра на стаята. Дългата й тъмна коса закриваше по-голямата част от лицето, но в дясната й ръка ясно се виждаше пистолет.

— Спокойно — каза тя на Шанън и натисна с ръка рамото й, принуждавайки я да спре да се клати. — Ние няма да те застреляме. — Погледна към Марси. От камината неочаквано изскочи искра, светлината заигра по лицето й и се видя жестоката усмивка. — Майка ми ще го направи.

Марси ахна и залитна назад, сякаш я бяха ударили. Шанън спря да опъва яростно въжето. Бебето продължаваше да пищи в краката й.

— Наистина е много просто, майче. Ти и без това вече се досети за повечето неща. Освен разбира се, за твоята роля в тях. — Усмивката на Одри ставаше все по-широка, докато развиваше мисълта си, очевидно доволна от възможността да се изтъкне. — Виждаш ли, първоначалният план беше да отвлечем тази своенравна малка Кейтлин за откуп и да направим да изглежда, че Шанън е отговорна за това. Тогава обаче ти се появи на сцената, взе да показваш тъпите си снимки на половината население тука и да разказваш нелепата си жалка история на всеки, който би те изслушал, така че се наложи да импровизираме. Искам да кажа, че ти се появи много не навреме. Планирахме това от месеци и последното нещо, което искахме, бе да привлечем ненужно внимание към себе си, точно когато бяхме готови да действаме. Първоначално си помислихме просто да не ти обръщаме внимание и ти може би щеше да си отидеш. Ти обаче не позволи да те пренебрегват и не пожела да си тръгнеш. После се опитахме да отклоним вниманието ти, но ти се оказа твърде едностранчива в целите си, нали, майче? След това решихме да те уплашим. Оказа се, че и не се плашиш лесно. Мислихме дали да не те убием, но тогава осъзнахме, че всъщност можем да те използваме. Ти можеше да си нашата — каква беше думата? — изкупителна жертва? Да, това е. Горката Марси, съсипана от мъка заради преждевременната смърт на дъщеря си, бива обсебена от тъпата наивна Шанън, а когато Шанън отблъсква жалките й напъни да се сприятелят, тя напълно откача и наема някого да отвлече както нея, така и бебето. Отчаянието и психическото й разстройство нарастват, тя ги убива и двете, но после бива обладана от чувство за вина и обръща пистолета към себе си. Междувременно съучастникът й изчезва с парите от откупа.

— Това щях да съм аз — каза Джакс с неприкрито горделив тон.

— Е, не точно — мило произнесе Одри, вдигна пистолета и го насочи право към главата му.

— Какво правиш, по дяволите? — попита той вече без следа от горделивост.

— Просто, много по-лесно е да разделиш петстотин хиляди евро на две, отколкото на три, не мислиш ли? — попита тя на свой ред.

И натисна спусъка.

Писъците на Кейтлин изпълваха пространството, когато куршумът повдигна Джакс от пода и го метна назад. Ръцете му се размахаха над главата, краката му се протегнаха пред тялото, кръв бликна от зейналата по средата на челото му дупка и той се строполи на пода. В следващата секунда Шанън се хвърли напред, столът, за който бе завързана, удари Одри по бедрото и двете се стовариха на земята, при което пистолетът изхвърча от ръката на Одри. Марси го сграбчи, точно преди Одри да направи същото, пръстите им се докоснаха, от което по ръката на Марси премина ток право към сърцето й.

— Не мърдай — предупреди тя Одри, дръпна се назад, придържайки с едната си ръка другата, която държеше пистолета.

— Можеш ли наистина да ме гръмнеш, майче? — тъжно попита Одри, когато плачът на бебето чудодейно пресекна.

Марси се взря дълбоко в очите на младата жена.

— Не ме наричай майче — с усилие произнесе тя. — Не зная коя си ти, по дяволите, но не си моята дъщеря.

— Марси! — провикна се мъжки глас, отекна в помещението. Името й рикошира от стените като заблуден куршум.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е. Очакваше го.

— Лиъм — каза тя и наклони глава към него, без да изпуска Одри от очи.

— Всичко е наред, Марси — успокоително произнесе Лиъм, появявайки се на прага. — Цял следобед съм плътно след теб. Полицаите идват насам. — Придвижи се по-близо. — Можеш да ми дадеш пистолета. Всичко вече е наред.

— Стой настрани — предупреди го тя и здраво стисна пистолета в ръката си.

Той се засмя.

— Марси, какво правиш? Това съм аз, Лиъм. Аз съм на твоя страна, забрави ли?

— Не си на моя страна.

— Какви ги говориш?

— Ти си бил, през цялото време. Ти си планирал цялата тази работа.

Как иначе би могла Одри да знае за посещенията й в полицейското управление, това че полицаите я бяха сметнали за полудяла от скръб, освен ако Лиъм не й бе казал? Как иначе би могъл Джакс да знае за самоубийството на майка й и многобройните бракове на сестра й? Или това, че Девън винаги я наричаше майче? Всичко това тя бе споделила с Лиъм. Както му бе разказала, че се е карала на Девън, задето бе надраскала стените и затова че не свиреше вярно на пианото. Неща, които никога не бе споделяла с никой друг.

— Мислиш, че това е било моя идея? — Той обходи с поглед стаята. — Мислиш, че аз съм големият престъпен ум? Наистина ли ме смяташ за толкова умен? — Той направи още една крачка напред. — Стига, Марси. Дай ми пистолета.

— Наистина ли ме смяташ за толкова глупава? — попита на свой ред Марси.

— Марси…

— Моля те, не ме принуждавай да те застрелям.

— Да ме застреляш? Хайде, стига. Говориш смахнато.

— Да, сигурна съм, че отлично си се справил със задачата да накараш полицаите да ме мислят за луда, та дрънка по-силно от буркан с ядки. — Тя се изкикоти, като се сети за Джудит.

— Буркан с ядки ли? Какви ги говориш? — попита я Лиъм, сякаш тя наистина изобщо не бе на себе си. Ако затвореше очи, Марси щеше да си помисли, че чува гласа на Питър. Единствената разлика бе в ирландския акцент. — Стига, Марси. Свали пистолета. Ти си в истерия. Не знаеш какво приказваш.

И точно в този миг чуха звука от сирените в далечината.

Боже мой, помисли си Марси и за миг се разсея от стържещия им звук. Можеше ли тя да греши? Да не би в крайна сметка Лиъм да бе викнал полицията?

Внезапно той се хвърли към нея, изтръгна пистолета от ръката й и грубо я блъсна на земята. Тя се препъна в тялото на Джакс и се свлече край камината.

— Вземи бебето — чу Лиъм да вика.

Марси видя как Одри грабна Кейтлин от кашона и хукна към задната врата. Лиъм тичаше плътно след нея. Марси се изправи с мъка на крака и хвана дилафа от камината. И какво, по дяволите, ще направя с това, запита се тя.

Тогава чу как Сара я наставлява: Не мисли. Просто замахни.

Не мисли, повтори си мълком. А после и на глас:

— Просто замахни.

Вдигна ръка, чу свистенето на дилафа във въздуха, попи удара на стоманата в костта, когато се стовари върху гърба на Лиъм, после го видя да залита напред, пистолетът падна от ръката му и той се срина на пода. Марси грабна оръжието, прескочи неподвижното тяло и хукна след Одри. Вятърът навън я зашлеви като влажна хавлия през лицето. Полицейските сирени се приближаваха, въздухът ехтеше от техните извивки, които се съчетаваха с гневния плач на Кейтлин. Марси трескаво се заоглежда в мъглата за Одри и накрая я забеляза да тича надолу по ръба на стръмния хълм. Хукна след нея, постоянно се спъваше в неравната земя и на два пъти падна. От далечината до слуха й достигаше шума на поне шест полицейски коли, които се провираха нагоре по лъкатушещия път.

— Одри — провикна се след бягащата жена. — Спри! Полицаите са тук. Не можеш да избягаш.

В отговор Одри се приближи още по-близо до ръба на скалата. От вятъра дългата й коса неистово се мяташе около лицето, подчертавайки свръхестествената й прилика с Девън.

— Няма къде да избягаш. — Марси надвика шума на вълните, разбиващи се в скалите долу. Макар да се намираха само на три-четири метра една от друга, трябваше да крещят, за да се чуят.

— Още една крачка и ще има бай-бай, бейби. — Одри протегна ръката, в която държеше Кейтлин и полюшна бебето над ръба на скалата.

Марси си представи майка си в секундите, преди да предприеме фаталния си скок, представи си я как лети във въздуха към бетона долу.

— Просто ми я дай, Одри — помоли се тя. — Така ще имаш поне шанс да се измъкнеш.

— И какви точно са ми шансовете, как мислиш? — каза Одри. — Мога просто така да изчезна във въздуха ли?

— Може би.

— Като дъщеря ти ли?

Сълзи опариха очите й.

— Дъщеря ми не изчезна — изрече за пръв път истината на глас тя. Майка ми и дъщеря ми, помисли си, двете страни на една и съща монета. — Тя е мъртва.

— Мислех, че не вярваш в това.

— Не исках да повярвам.

— Така ли? Е, ще ти кажа нещо — заяви Одри в мига, в който някъде зад тях изскърцаха гуми на спиращи коли и се затръшнаха врати. — Ще направим сделка — бебето за пистолета. Какво ще кажеш?

— Имаме сделка — бързо се съгласи Марси.

— Първо ти — заповяда Одри. — Хвърли пистолета ей тук. — Тя посочи със свободната си ръка към тревата до краката си. — И без номера, иначе заклевам се, хлапето ще се преметне доста гадно.

— Без номера. — Марси леко подхвърли пистолета в указаната посока, видя го как изчезва във високата влажна трева близо до краката на Одри. — Сега ми дай бебето.

В продължение на няколко дълги секунди Одри се взира настойчиво в Марси, сякаш се колебаеше какъв да е следващият й ход. После бавно се приближи и й подаде бебето.

Също като в съня ми, каза си Марси, затаила дъх. Ето ти момичето, което винаги си искала, бе казала Девън, точно преди да разтвори ръце и да пусне бебето.

Моето бебче, тя е мъртва, мислеше си Марси. Не можах да я спася.

— Тя е изцяло твоя — каза сега Одри и пусна плачещото бебе в обятията на Марси.

— Марси! — извика някой и Вик Сорвино се втурна към тях от мъглата.

При звука от неговия глас Одри подскочи. Тя се спусна към пистолета в тревата, препъна се и загуби равновесие. Марси безпомощно я гледаше как залита назад, неспособна да контролира движенията си, размахва диво ръце, краката й се отделят от земята и Одри се премята през ръба на стръмната скала. Писъците й бяха отнесени от вятъра, заедно с тялото, което се сгромоляса в ледените води на залива Ревящата вода долу.