Джой Филдинг
Вече я виждаш (7)

7.

„Адълейд роуд“ се намираше в югоизточната част на града, на около три километра от центъра. Бе изненадващо широка, извиваща се нагоре по стръмния склон улица. Всички къщи бяха на по два етажа и сравнително нови, като със своята застроена площ компенсираха каквото им липсваше в дизайна. Повечето бяха боядисани или в бяло, или в сиво, с черни капандури на предните прозорци. Тук-там се показваше по някоя лилава къща или капандури в ярко пожарникарско червено, които оживяваха монотонността и извикваха лека усмивка на устните на Марси, докато минаваше край тях. Кели бе казала да търси най-голямата къща на улицата, но дотук всичките изглеждаха общо взето с еднакви размери, с тази разлика, че някои имаха по един, а други по два гаража. Бе задухал силен вятър, който донесе със себе си острата миризма на пристанището. Корк притежаваше второто по големина естествено пристанище в света след това на Сидни в Австралия. Преди да дойде тук Марси не знаеше, че градът е главно морско пристанище, но от друга страна, тогава тя почти нищо не знаеше за Ирландия.

— Ирландия е най-красивата страна в света — чу Девън да произнася, докато следваше поредната извивка на пътя. — Тати ми разказва всичко за нея. Той казва, че ще идем там веднага щом намери малко свободно време.

— Това е хубаво. — Марси бе решила да не споделя с четиринайсетгодишната си дъщеря, че Питър обещаваше това откакто се бяха запознали и че всяко свободно време напоследък прекарваше на игрището за голф.

— Той казва, че там има всичко: планински вериги и високи скали, гористи речни долини и плажове — дърдореше тя, сякаш четеше от някоя брошура, — и че градовете са модерни, но селата са старинни, и че има огромни замъци и планински пътеки, издялани във вулканична скала, и манастири, останали още от шести век.

— Звучи чудесно.

— Той казва, че ще отидем там много скоро. Може би дори още това лято.

— Не се обнадеждавай прекалено, миличка. Сигурна съм, че тати има добри намерения, но…

— Но какво? — Очите на Девън се присвиха, веждите й се смръщиха.

— Но той е твърде зает човек.

— Той ще ме вземе мен. Ние ще отидем. Ти не си длъжна да идваш, ако не искаш.

— Никога не съм казвала, че не искам да дойда.

— Защо трябва винаги всичко да разваляш? — С тези думи Девън скочи от стола и изхвърча от кухнята.

Права е, помисли си Марси сега, усещайки мускулите на глезените си да се схващат от напрежение. Аз наистина развалям всичко.

И тогава видя къщата.

По-голяма от всички останали на улицата поне с една трета, тя освен това се отличаваше с жълтата си тухлена фасада, извитата алея, очертана с цветни лехи и две балкончета в стила на Ромео и Жулиета под високите от пода до тавана прозорци на втория етаж. Две тънки бели колони се издигаха отстрани на черната двойна входна врата и придаваха на къщата бегла — макар и невярна — южняшка атмосфера. Прекомерно широк път водеше до троен гараж с врати от тъмно, излъскано до блясък дърво. Изглеждаше, сякаш архитектът не бе успял да избере измежду множество съперничещи си стилове и затова бе приложил всичките.

А сега какво, зачуди се Марси, продължи още малко нагоре по улицата, после се обърна, върна се обратно и приближи къщата с жълтите тухли от противоположната страна. Дали да предприеме пряк подход и просто да се приближи по входната алея, да позвъни на вратата и да поиска да говори с Шанън?

— Мога ли да й кажа кой иска да я види? — чу госпожа О’Конър да пита.

Може би даже нямаше да отвори госпожа О’Конър, реши Марси и замени сътвореният от въображението й образ на млада жена с по-възрастен вариант. Навярно домашната помощница, помисли си и облече жената в спретната сива униформа, като прихвана косата й в стегнат кок на тила. А може би самата Шанън щеше да отвори вратата. „Скромната“ я бе описала Кели. Марси си представи слабичко момиче със светла кожа и медноруса коса.

Накрая се спря на госпожа О’Конър.

— Тя не ме познава — представи си как обяснява Марси на любопитната собственичка на къщата. — Но ми се струва, че може би познава дъщеря ми. Ето нейната снимка. Вие познавате ли я?

— Да, защо? Мисля, че това е Одри. — Въображаемата госпожа О’Конър обръща поглед от снимката към вътрешността на къщата. — Шанън, би ли дошла за минутка? Тук има някой, който би желал да говори с теб за Одри.

— Знаеш ли къде мога да я намеря? — настойчиво пита Марси слабичкото привидение, което се приближава.

— О, разбира се. Тя живее близо до университета — с лекота произнася Шанън. — Мога да ви заведа при нея, ако искате.

— Много бих искала.

Наистина ли щеше да е толкова лесно, запита се Марси и с усилие пое по алеята на семейство О’Конър. Или щеше да се случи точно обратното? Дали, който и да отвореше входната врата, нямаше да я затръшне в лицето й, щом тя съобщи защо е дошла? Дали нямаше да й откажат да разговаря с Шанън или пък Шанън просто щеше да поклати глава, както Лиъм по-рано, и да каже: „Не, това не е Одри“?

— Има само един начин да разберем. — Марси натисна звънеца, после повдигна месинговото чукче във формата на джудже и няколко пъти почука по черното дърво, затаила дъх, ослушвайки се да долови звук от приближаващи се стъпки. Такива не последваха и тя отново натисна звънеца. Пак нищо. — По дяволите.

Нямаше никой вкъщи.

Защо винаги се случваше единственото, което не си си представял, единственият изход, който не си очаквал, питаше се Марси. И сега какво?

— Ще чакам. — Какво друго би могла да стори?

Огледа се за място за сядане, но не откри нищо, дори ствол на дърво, на който да се облегне. Подобно на много други нови квартали, и този бе в голяма степен лишен от дървета. В съвременна Ирландия изглежда, че сивото бе новото зелено. Марси вдигна поглед към отрупаното с облаци небе. Стига да не завали, каза си тя.

Вали, излива се порой — чу майка си да пее, мекият й глас се заизвива нагоре по хълма. Измамно успокояващият тон не спираше, виейки се около Марси подобно на вихрушка от есенни листа. Старецът похърква^[1].

Запъти се обратно надолу. Правеше по-широки крачки от необходимото, размахала решително ръце, сякаш предупреждаваше майка си да стои настрани. Удря си главата, ляга в кревата. Упоритият глас на майка й я следваше, понесен от вятъра.

— Пак почва — спомни си Марси как шепне на Джудит. Беше, на колко… само на дванайсет по онова време?

— Кое почва?

— Онова, с мама. Пак почва.

— Откъде знаеш? — питаше Джудит. Въпреки че бе по-голяма от Марси с две години, тя по-бавно усещаше наближаващата катастрофа.

— Чувствам го.

Джудит възрази:

— Просто е потисната, понеже вали. Знаеш колко лично приема времето.

— Казвам ти — не отстъпваше Марси. — Пак почва.

— Мамка му — изруга тя сега и спря, когато стигна до дъното на улицата. Какво търсеше отново в самото начало? Сега щеше да се наложи да се изкатери по целия път обратно. Погледна си часовника. Почти четири часа. Май трябваше да се отправи назад към главната част на града, да хапне нещо и да се върне по-късно.

Само че, бе твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря, пък и така или иначе, нямаше никакъв апетит.

— Трябва да хапнеш нещо — повтаряше й Джудит след инцидента с Девън. Както и след като Питър я бе напуснал. — Трябва да си пазиш силите — настояваше тя и навираше препълнената лъжица с фъстъчено масло между плътно стиснатите устни на Марси.

Тя затвори очи, мъчейки се да прогони милиардите неприятни спомени, връхлитащи мозъка й.

— Достатъчно — изрече на глас, който се стопи под колелата на минаваща кола. Ролс или бентли, предположи тя и навреме отвори очи, за да види големия черен седан, изчезващ зад завоя. Инстинктивно се досети, че принадлежи на семейство О’Конър. Хукна нагоре по улицата, на върха на хълма спря да си поеме дъх и видя как колата спира колебливо пред алеята на жълтата тухлена къща.

От около петдесет метра забеляза една жена да излиза от пасажерската страна на колата с пликове с покупки в ръце. Тя стигна до входната врата, обърна се и подвикна на шофьора, който тъкмо влизаше в гаража:

— Не забравяй зеленчуците в багажника.

Жената беше млада, в началото на трийсетте, много хубава. Кестенявата й коса стигаше до раменете, краката, макар и жилави, бяха добре оформени. Беше облечена в морскосиня пола до под коленете и отпусната синя жилетка над блуза с консервативна щампа. По лекотата, с която жената разговаряше със своя спътник, Марси разбра, че това трябва да бе госпожа О’Конър, а не детегледачката.

Шансът ти е сега, каза си тя, докато жената ровеше в марковата си чанта за ключовете. Марси си наложи да помръдне, насила постави единия си крак пред другия, ала спря рязко, когато само след секунди мъжът се показа от гаража с ръце, отрупани с покупки. Забеляза, че е по-възрастен от жената поне с десет години и че успява да запази достолепното си излъчване, дори докато се мъчеше да крепи покупките да не изпопадат от торбите.

— Ще се справиш ли? — попита жената от прага.

— Пази се от пътя ми, жено — през смях отговори съпругът й. След секунди, все още смеейки се, те изчезнаха във вътрешността на къщата и вратата се затвори зад тях.

— Господин и госпожа О’Конър предполагам — произнесе Марси, възхитена от приятелските им отношения. Помъчи се да си спомни кога за последно двамата с Питър се бяха смели заедно по този начин. За каквото и да е. Може би в началото, допусна тя. Преди Девън. — Престани. Не си честна. — Колкото и да бе изкусително, не можеше да обвинява Девън за всички проблеми в брака си.

Нежеланият и неканен глас на Джудит отново напомни за себе си:

— Сигурна ли си, че го искаш? — бе я попитала тя, когато Марси й съобщи, че е бременна. — Никога повече няма да имаш и минутка спокойствие, знаеш това. Все ще чакаш, ще гледаш…

— Млъкни, Джудит — бе отсякла тогава Марси.

— Млъкни, Джудит — каза и сега, потри чело и се запита къде ли може да е Шанън. Навярно с децата на семейство О’Конър, реши тя. Може да ги е извела на разходка. Може да си играеха в някой парк наблизо. А може и днес да е почивният ден на детегледачката, а децата да прекарват следобеда с баба си и дядо си.

Толкова много „може“.

Марси реши да даде на семейство О’Конър няколко минути да разопаковат покупките си, преди да ги атакува.

— Можеш да го направиш — даде си кураж тя и извади снимката на Девън от чантата си, чудейки се от какво толкова се бои. Че О’Конър няма да разпознаят момичето от снимката?

Или че ще я познаят?

Миг по-късно въздухът се изпълни с бебешки рев и една млада жена, бутаща количка, се показа иззад завоя на улицата.

Със затаен дъх Марси се взираше, докато видя ясно момичето. Точно каквато си я представях, помисли си. Гледаше я удивено — слабичка, с бледа кожа и дълга, медноруса коса. Хубава по един ненатрапчив начин. Не от онези, които привличат внимание с прекалено много хитрини. Беше облечена в сини дънки и светло яке, раменете й бяха леко приведени напред, докато буташе количката.

— Хайде. Какво чакаш? — запита се тя, говорейки в яката на шлифера си. Но краката й все още отказваха да й се подчиняват. Ами ако това не беше Шанън? Не можеше просто да заговаря всяка жена наоколо, която буташе детска количка.

Момичето обаче зави към къщата на семейство О’Конър и мина по оградената с цветя алея към входната врата. Даже и да беше забелязала Марси, застанала отстрани на пътя, тя с нищо не го показа.

— Сега — каза Марси и едва не се препъна в собствените си крака, втурвайки се напред. — Извинете, мога ли да говоря с вас за минутка? — Гласът й бе по-скоро шепот. — Извинете — повтори малко по-силно.

Входната врата обаче вече се отваряше и господин О’Конър изпълни рамката.

— О-хо, здравей, малкото ми ангелче — каза той и взе ревящото бебе в ръцете си. — На тати му липсваше малката принцеса. Наистина. Как беше тя следобед? — попита той Шанън. — Още има колики, доколкото виждам.

Марси не можа да чуе отговора на Шанън. Гласът на младата жена бе твърде тих, за да преодолее разстоянието помежду им. Особено след като бризът се бе засилил, носейки със себе си предвещание за дъжд. Марси направи още една крачка напред, а господин О’Конър внесе бебето вътре и затвори вратата след себе си, докато Шанън закара количката отстрани на къщата.

Марси набързо прекоси пътя, надявайки се да пресрещне Шанън на връщане към входната врата. Но след като няколко минути нямаше и следа от нея, Марси заключи, че тя сигурно е влязла през някой страничен вход. Един поглед отстрани на къщата потвърди наличието на втора врата.

В такъв случай, звъниш на вратата, искаш да говориш с Шанън и й показваш снимката на Девън, мълком се инструктира Марси. Колко пъти вече си бе повторила това? Шанън или щеше да потвърди, че снимката е на приятелката й Одри, или нямаше.

А какво ако тя я познаеше, но откажеше да разкрие местонахождението на Одри? Ако Девън вече й е разказала за майка си, как тя й е пречила по всевъзможни начини и затова се е наложило да имитира собствената си смърт, за да избяга колкото се може по-далеч от нея? Тогава какво?

Дали веднага след тръгването на Марси, Шанън нямаше да се озове на телефона, за да предупреди Девън, че майка й е тук, в Корк, понеже някак си е разбрала, че двете са приятелки и сега кръстосва града, спира непознати на пътя, показва им снимката й и е въпрос само на време да попадне на някой, който да я насочи право към Девън?

Какво щеше да стане тогава?

Девън можеше да отпътува без да се обади на когото и да било, да отлети за Испания, Южна Америка или Австралия. Някъде, където майка й никога не би могла да я намери. Дали щеше да постъпи така?

Марси усети как раменете й увисват, а коленете й омекват. Дъщеря й щеше да постъпи точно така, даде си сметка тя. Именно затова толкова се колебаеше, дърпаше се инстинктивно, защото не можеше да се изправи срещу Шанън и отново да изгуби дъщеря си. Трябваше да е търпелива. Налагаше се да почака. Да чака и да наблюдава.

Все ще чакаш, ще гледаш… — бе казала Джудит.

Бе започнал да ръми лек дъждец. След още няколко минути щеше да се засили и да зачести. Трябваше да си хване такси и да се върне в центъра, преди да е подгизнала до кости. Щеше да се върне тук утре. И на следващия ден. И на по-следващия. В крайна сметка, каза си Марси, слизайки забързано по склона, Шанън щеше да я отведе до Девън.

 

 

— Я виж ти, все насам те дърпа, а? — каза Лиъм, когато Марси влезе в „Гроганс хаус“. Усмивката му показваше, че я бе очаквал. — Сядай, скъпа. Ще ти донеса един чай. — Той махна към една празна маса в далечния край на претъпканото помещение.

Едва пет часа и мястото вече беше почти пълно, забеляза Марси. Никой никога ли не се прибираше у дома си?

— Е, намери ли Одри? — попита Кели, появила се внезапно до нея.

— Не, но намерих Шанън.

— Тя успя ли да ти помогне?

— Не съм говорила с нея.

— Защо не?

— Сложно е — след известна пауза каза Марси.

— Кое е сложно? — попита Лиъм и постави на масата димящ чайник с чай, заедно с две чаши, после се настани на стола срещу нея. — Нали нямаш нищо против да ти правя компания? В почивка съм, а ти изглеждаш, сякаш имаш нужда от малко компания. Знаеш ли, че си подгизнала от дъжда?

Марси побърза да свали шлифера си и почна да попипва косата си.

— Не можах да намеря такси…

— Остави косата си на мира — каза той. — Така си е напълно секси, да ти кажа.

Марси се засмя, поласкана, въпреки волята си.

— Така е по-добре. Е, кое е сложното?

— Че кое не е?

Бе ред на Лиъм да се засмее.

— Гладът не е сложен — заяви той. — Обзалагам се, че би хапнала нещичко.

— Ще ми препоръчаш ли нещо?

— Аз бих опитал специалитета. Кели, ще донесеш ли на дамата специалитета? За моя сметка — добави той.

— Не, не бъди глупав. Не мога да ти позволя да направиш това.

— Смятай го за свършено. Това е начинът ми да се извиня за грубостта си по-рано.

— Не си бил груб.

— Бях малко безцеремонен. Сещаш се, относно Одри.

— Да не искаш да кажеш, че я разпознаваш на снимката?

Той наля и на двама им пълни чаши с чай.

— Е, може и малко да съм прибързал с преценката си.

— Искаш ли да разгледаш снимката отново? — Марси вече бъркаше в чантата си.

— Пий си чая — нареди той и взе снимката от ръката й.

Марси се подчини, вдигна чашата до устните си и отпи дълга глътка, без да откъсва очи от неговите.

— Е?

— Допускам, че може и да е Одри.

Марси се помъчи да преглътне нарастващото си вълнение с нова глътка чай.

— Знаеш ли каква е фамилията й?

Лиъм поклати глава.

— Какво знаеш за нея?

— Боя се, че не много. Говорили сме само два пъти. Тя се премести тук преди около година. От някакъв малък град западно от Лондон, така мисля, че каза.

— Има ли английски акцент? — Девън винаги е имала добър усет за акценти, припомни си Марси, сещайки се за изпълненията й в различните пиески в гимназията.

— Предполагам. Определено не е ирландски, но не съм обръщал чак толкова внимание. Тя в действителност не е мой тип. Аз лично предпочитам малко по-възрастни жени. — Игрива усмивка заигра на устните му.

Той да не би да флиртува с мен, зачуди се Марси, но отпъди тази мисъл и се облегна назад.

— Ще ми направиш ли една услуга? Можеш ли да ми се обадиш следващия път, когато я видиш? Искам да кажа, на мига. А също и да не й казваш, че се опитвам да я намеря?

— А ти можеш ли да ми кажеш защо трябва да правя тези две неща?

— Сложно е — повтори Марси. Можеше ли да му вярва, че няма да я издаде?

— Можеш ли поне да ми кажеш името си?

— Марси — каза след няколко секунди колебание, решавайки, че все на някого трябва да се довери. — Марси Тагарт. Убедена съм, че момичето, което познаваш като Одри, всъщност е моята дъщеря Девън.

В очите на Лиъм се четеше дълъг списък с въпроси, но той не изрече нито един от тях. Вместо това измъкна от джоба на бялата си риза молив и го плъзна през масата.

— Напиши ми номера на мобилния си телефон на тази салфетка.

Марси почна да пише номера, но внезапно спря.

— О, господи. Не мога. Аз го изхвърлих.

— Изхвърлила си телефона си?

— Хвърлих го в реката.

— И защо, за бога, ще правиш това?

— Слож…

— … но е — довърши вместо нея Лиъм. — Схванах. Е, как точно предлагаш да се свържа с теб?

— Аз съм отседнала в „Дойл Корк Ин“ на „Уестърн роуд“ — каза му Марси.

Лиъм кимна, взе си обратно молива и надраска собствения си номер върху салфетката.

— Май ще трябва ти да ми се обаждаш периодично. Така изглежда ще е по-лесно.

Марси едва не избухна в сълзи.

— Това наистина е страшно мило от твоя страна.

— Понякога трябва да разчитаме на благоволението на непознати — отбеляза той и в дълбоките му зелени очи проблесна искрица.

Марси разпозна известния цитат на Тенеси Уилямс от „Трамвай «Желание»“. Тя вдигна чашата си и я чукна в неговата.

— За благоволението на непознатите.

Неочаквано Лиъм се усмихна срамежливо.

— За намирането на дъщеря ти — каза той.