Джой Филдинг
Вече я виждаш (4)

4.

— Мисля да опитам овчарския пай. — Марси върна огромното тежко меню на сервитьора — висок, плешив, с широка бяла престилка над слабички крака в черни панталони.

— Звучи ми добре — каза Вик. — И за мен същото. И чаша ирландско уиски за начало. — Той очаквателно се усмихна на Марси.

— По дяволите. Защо не? — каза тя, макар да не бе голям пияч. Ала защо да не празнува? Бе видяла Девън. Дъщерята, за която се страхуваше, че е мъртва, се оказа съвсем жива. Колкото и да изглеждаше невероятно — за Питър и Джудит невъзможно — Девън живееше на по-малко от три часа път оттук. Утре сутринта Марси щеше да наеме кола и да се върне в Корк. Той бе сравнително малък град. Щом веднъж се настани, нямаше да й отнеме много време да намери дъщеря си. Не че имаше някакво значение. Тя щеше да остане колкото бе необходимо. Марси нямаше намерение да си тръгва от Корк без нея.

— Как го наричат? Водата на живота? — попита и сам си отговори Вик.

— Какво?

— Ирландците наричат своето уиски водата на живота.

— Ирландците гледат на нещата по хубав начин.

— И като стана дума за хубави неща — поде Вик, — казах ли ти колко чудесно изглеждаш?

— Да, мисля, че го направи. Благодаря. Отново. — Марси стеснително попипа яката на памучната си риза, питайки се дали не трябваше да закопчае най-горното копче. Наложи се да разопакова куфара си, за да извади бялата блуза и сивия панталон, да не говорим за обувките с високи токчета, както и чистото бельо, но промяната я бе накарала да се почувства по-добре. Даже и косата й изглеждаше по-укротена.

Сервитьорът се приближи с напитките им.

— Да пием за почивката, която става все по-добра с всеки изминал ден — каза Вик, вдигна чашата си и я чукна в нейната.

— Ще пия за това. — Марси отпи и почувства как течността изгаря гърлото й. — Уау. Доста е силно.

— Обаче е добро.

— И става все по-добро с всяка глътка. — Тя се огледа из шумния, ярко осветен ресторант, съвсем малко по-официален от кръчмите, които бяха посетили по-рано същия ден. Преобладаваше големият бар в самия център на помещението. Около него седяха или стояха приблизително трийсетина човека и всички сякаш говореха едновременно, а ръцете им замахваха във въздуха, за да подчертаят казаното. Встрани от бара имаше малки дъбови маси, до една заети. Нямаше нито едно свободно място. Те имаха късмет да бъдат настанени.

— Е, какво мислиш за „Шилото на гетото“? — попита Вик.

Правилно ли чу? Не й се искаше повторение на фиаското с джвъчките/пръчките.

— За кое?

— Шилото на милениума — каза той и, когато това май нямаше ефект, добави: — Паметникът, покрай който минахме на идване насам? Високата игла от неръждаема стомана насред пътя? — продължи да обяснява. — Която заменила статуята на адмирал Нелсън, издигната от англичаните и взривена от ИРА. Доста трудно е да я пропусне човек. А ти я пропусна — каза той.

— Мисля, че бях прекалено заета да търся това място.

— Май имаш такъв навик. Да се фокусираш върху намирането на неща — обясни той, макар да нямаше нужда. Марси разбра, че има предвид събитията от по-рано през деня.

— Нарече го „Шилото на гетото“? — попита тя, за да се върне на по-безопасна почва.

— Известно също просто като „Шипа“. На ирландците май им доставя удоволствие да дават цветисти прякори на своите обществени паметници. Спомняш ли си Моли Малоун^[1]?

— Онази, която карала количката си по улици, широки и тесни ли?

— Същата. Явно нейната статуя на ъгъла на „Графтън“ и „Насау“ е доста надарена, та местните взели да я наричат „Пичката с количката“.

— Мило. — Определено трябваше да си закопчая горното копче, помисли си Марси.

— Имало е също „Курвата във урвата“^[2] на същата тази улица, срещу пощата, но изглежда е била изключително грозна, естетически погледнато, и всички са я мразели, поради което била премахната.

— Ирландците си харесват пичките, но не си падат особено по курвите.

Вик се разсмя.

— И остава любимата ми, статуята на един от най-големите ирландски патриоти Улф Тоун.

Марси присви очи. Дори не бе чувала за Улф Тоун. Колко много неща не зная, помисли си тя.

— Посети ли вече парка „Сейнт Стивън Грийн“? — попита Вик.

Марси поклати глава и изпи на една дълга глътка каквото беше останало в чашата й. В интерес на истината, не знаеше дали е посетила „Сейнт Стивън Грийн“. Откакто бе пристигнала в Дъблин преди пет дни, не бе правила нищо друго, освен да се разхожда замаяна. Днес бе първото й истинско излизане.

— Ами, в северната част на парка — започна Вик, — ще видиш полукръг от доста грубо изсечени колони в чест на Тоун. Местните ги наричат „Тоумхендж“.

Бе ред на Марси да се засмее.

— Ще се радвам да ти го покажа. Ако си свободна утре…

— Не съм.

През погледа му премина сянка на разочарование, но той побърза да го прикрие с усмивка.

— Записала си се на друга екскурзия?

— Не. Мисля, че приключих с туристическите групи.

— С теб съм в това отношение. Или не съм, както излиза.

— Просто вече си направих други планове за утре — почувства се длъжна да обясни Марси.

— Е, ако ти се отвори някакво свободно време, чувствай се свободна да ми се обадиш. — Вик бръкна в джоба си, извади една визитна картичка и й я подаде през тясната дървена маса. — Продадох бизнеса, но си запазих номера на мобилния телефон.

Марси пъхна визитката в чантата си, без дори да я погледне.

— Всъщност, аз напускам Дъблин утре.

— О. Съжалявам да чуя това. Къде отиваш?

— Ще се видя със сестра ми в Париж за няколко дни — излъга тя. По дяволите, така просто бе по-лесно.

— Париж е красив град.

— Да, така е.

— Аз започнах пътешествието си оттам преди няколко седмици. Париж, после Лондон — продължи той, без подкана. — След това Шотландия. А сега тук. Следваща спирка Италия.

— Пътешествието си го бива.

— Ами искам да видя селото, в което е роден прадядо ми, и си дадох сметка, че ако чакам прекалено дълго, може и да не успея. — Той помълча, сякаш очакваше тя да зададе логичния въпрос, но Марси не го направи и Вик продължи: — Баща ми почина от сърдечен удар на петдесет и девет. Майка ми умря от рак на шейсет и две, първата ми жена на петдесет и три, също от рак. Аз току-що навърших петдесет и седем. Предполагам, че не ми остава кой знае колко.

Марси кимна и вдигна празната си чаша.

— В такъв случай, мислиш ли, че бихме могли да изпием по още едно от тези?

— Мисля, че това би могло да се уреди. — Той направи знак на сервитьора да повтори поръчката им. — И благодаря.

— За какво?

— Повечето хора заявяват, че съм глупак, когато им разкажа философията си за живота. Или смъртта, както се оказва.

— На мен ми звучи съвсем логична.

— А на мен ми звучи, сякаш и ти си загубила любим човек на твърде млада възраст.

— Всъщност, баща ми беше почти на осемдесет, когато почина.

— А майка ти?

Марси протегна ръка към приближаващия се сервитьор и се усмихна, когато почувства тежестта на чашата в ръката си.

— На четирийсет и шест. — Тя отпи. — Каза първата ти жена. Колко си имал?

Вик се засмя.

— Само две.

— Какво се случи с втората?

— Разведохме се преди една година.

— Съжалявам.

— Недей. Беше катастрофа от самото начало.

Марси отпи отново и зачака той да продължи.

— С първата ми жена бяхме женени почти трийсет и три години — чинно продължи той. — Тя беше гаджето ми от гимназията. Оженихме се веднага след колежа. Бяхме типичната американска двойка. После — типичното американско семейство, с трима сина, къща с четири гаража в Лейк Форест и всичко, което човек може да поиска. А после, един ден Кати каза, че се чувствала някак особено — това бяха точните й думи, чувствала се „някак особено“ — отидохме на лекар, той каза, че имала рак на панкреаса и три месеца по-късно тя почина.

Марси остави чашата си и се втренчи в масата.

— Бях зашеметен. По-зле дори. Бях като откачен. Искам да кажа, за мен Кати бе всичко, разбираш ли? Аз никога дори не съм бил с друга жена дотогава. И внезапно, ето ме, съвсем сам. Е, имах синовете си, разбира се, но те пък си имаха свой собствен живот, с който да се справят. Дейвид и Марк са женени, с малки деца, а Тони е на двайсет и три и завършва магистратура по музика. Имаха си достатъчно грижи. А аз се държа като абсолютен лунатик. В един миг стоя затворен в къщата и отказвам да ходя където и да било, в следващия скитам из града, не се прибирам по цяла нощ и си лягам с всичко, което мърда. Имам предвид, внезапно се оказах новата градска звезда, нали така? И понеже не съм сакат или грозен, жените буквално се нахвърлиха върху мен.

— Курви в урви — отбеляза Марси и вдигна поглед, за да види с облекчение, че Вик се усмихва.

— Тони ги наричаше „Гърдестата гвардия“.

Марси се разсмя.

— Както и да е, един ден реших, че е време да продам къщата. Искам да кажа, с Кати от години говорехме за това. Децата в голяма степен станаха самостоятелни, за какво ни е такава голяма къща, обичайните съображения, нали се сещаш? А сега, когато Кати бе мъртва, останах само аз в седем празни стаи. Беше време да се придвижа напред.

— Специалистите не съветват ли обикновено да не се предприемат големи стъпки поне една година след смъртта на съпруг?

— Би трябвало така да съветват, дори и да не го правят. Но е трудно да се вслушаш в разума, когато не си с ума си. А агентите по недвижими имоти не разбират особено от психологически периоди за размисъл.

— Значи продаде къщата?

— Не. Ожених се за посредничката.

— Какво?

— Да-м. Правилно чу. Добрият стар, някога здравомислещ Виктор Сорвино взема и се оженва за двайсет и пет години по-млада от него жена, която познава по-малко от три месеца, едва шест месеца след смъртта на любящата му съпруга, отлита за Лас Вегас и се жени, без да каже на никого, дори без брачен договор, а бракът се оказва абсолютно фиаско от мига, в който той казва „Да“, а тя на практика казва: „А аз не, поне не с теб“ и шест месеца по-късно се съгласяваме да се разведем, като между другите неща, тя взема и къщата, която впрочем понастоящем е обявила за продан.

— Какво ли не правят някои агенти, за да си подсигурят клиенти. — Всеки си има история, помисли си Марси, удивена от чутото.

— Скръбта ни кара да вършим странни неща — заключи той.

Марси мълком се съгласи.

— Извинявай. Не исках да съм груба. Добре ли си?

— Да кажем, че се съвземам. Като алкохолик, предполагам. Не мисля, че някога се съвземаме напълно след смъртта на човек, когото сме обичали. Просто се научаваме да живеем с неговото отсъствие.

— Така ли?

— А имаме ли друг избор?

Марси извърна глава и с благодарност видя сервитьорът да се приближава с храната им.

— Внимавайте, горещо е — предупреди той, докато им поднасяше блюдата.

— Добре изглежда — каза Вик, вдишвайки парата, надигаща се от чинията му.

Марси тутакси си отряза от овчарския пай.

— Вкусно е — отбеляза тя.

— Мисля, че трябва да се извиня — заяви Вик.

— За какво?

— Задето окупирах разговора цяла вечер.

— Беше ми приятно.

Вик сви рамене.

— Разкажи ми повече за себе си.

— Няма много за разправяне. Съпругът ми ме изостави заради една от треньорките по голф в нашия клуб. Нейният хендикап беше по-нисък от моя — добави тя и усети, че усмивката, която се помъчи да изобрази, увисна на устните й.

— От колко време бяхте женени? — попита Вик.

— От почти двайсет и пет години. Тази екскурзия трябваше да бъде вторият ни меден месец в чест на годишнината. Но не се получи точно така.

— Значи си дошла сама. Това е много…

— Глупаво?

— Щях да кажа смело.

— Едва ли много хора биха използвали същата дума, за да ме опишат.

— В такъв случай, удивително е колко могат да грешат хората.

— Да — съгласи се Марси. Наистина беше удивително колко могат да грешат хората.

— Имаш ли деца? — попита той.

— Да. Две.

— Момчета? Момичета?

— По едно от двете. Дарън е на деветнайсет, много висок и красив, ориентира се към стоматологията, като баща си. Работи като помощник в лагер през лятото.

— Звучи забавно. А дъщеря ти? Тя с какво се занимава?

— Девън е на двайсет и една, о, не, всъщност сега трябва да е на двайсет и три — побърза да се поправи Марси.

Вик наклони глава на една страна, усмихвайки се, за да прикрие очевидното си смущение.

— Девън е момичето, което ти се стори, че виждаш днес следобед?

— Аз я видях.

— Дъщеря ти е тук в Ирландия? — Този път той не се помъчи да скрие объркването си.

— На обиколка в Европа е за лятото — каза Марси. — Не знаех, че ще сме тук по едно и също време, докато не я видях днес следобед. Предполагам, че е променила плановете си в последната минута. Това е лъжа — добави на един дъх тя.

— Някак подразбрах.

— Извинявай.

— Няма нищо. Не ми дължиш никакви обяснения.

— Предполага се, че дъщеря ми се е удавила при инцидент с кану преди около две години — каза Марси. Видя как веждите на Вик се смръщиха, очите му се присвиха. — Преди двайсет и един месеца по-точно. Само че никога не намериха тялото й. И аз зная, зная, че тя все още е жива, че по някаква причина е имитирала смъртта си.

— Защо би направила такова нещо? — попита Вик, както преди бе попитал и Питър.

— За да се махне. Да започне нов живот. Да започне отначало.

— Защо ще иска да започва отначало?

— Защото беше много нещастна. Защото си навлече неприятности… Съжалявам. Може ли да не говорим повече за това?

— Можем да говорим за каквото искаш.

Марси продължи, неспособна да спре:

— Всички останали са толкова убедени, че е мъртва. Но аз съм сигурна какво видях. Видях дъщеря си. Мислиш, че съм луда, нали?

— Мисля, че една майка може да познае детето си.

По лицето на Марси като хладен бриз премина облекчение.

— Господи, ти си мил човек — каза тя.

— А ти имаше твърде знаменателен ден. Хайде. Привършвай. Ще те изпратя до хотела ти.

Марси се пресегна през масата и взе ръката на Вик в своята.

— Имам по-добра идея — каза тя.