Джой Филдинг
Вече я виждаш (13)

13.

Дори и да бе изненадан да я види, Лиъм не го показа. Нито пък че познава която и да било от двете.

— Как сме днес, дами? — попита той, щом приближи малката им кръгла масичка отвън. Имаше поне десетина души, струпани в импровизираната градина. Слънцето хвърляше кръг светлина като гигантски прожектор върху дивите розови рододендрони и кокетните камбанки, обградили парапета от черно ковано желязо.

Марси се удиви как така не бе забелязала великолепните цветя при предишните си посещения. Винаги ли бе толкова сляпа за онова, което я заобикаля?

— Добре сме, благодаря.

— Чудесен следобед, нали? — продължи той.

— Така е — срамежливо се съгласи Шанън. — Доста топло.

— Приятна промяна. — Марси чувстваше как сърцето й трепка в гърдите и се чудеше дали причината е близостта й с Шанън, или с Лиъм.

Кейтлин почна да надава вой от количката си.

— За жалост, някои неща никога не се променят — прошепна Шанън и се озърна извинително към другите посетители, които като че ли изобщо не обръщаха внимание на бебешкия плач.

— А какво имаме тук? — Лиъм надникна в количката. — Някой май не го е грижа за слънцето, доколкото виждам.

— Някой не го е грижа за нищо — отбеляза Шанън.

— Мислите ли, че бутилка „Биймиш“ би й се харесала?

Руменината, съпроводила смеха на Шанън наподобяваше цвета на рододендроните.

— На мен със сигурност ще ми хареса.

— Два пъти „Биймиш“? — Той погледна към Марси за потвърждение.

— Мисля, че аз ще се придържам към чая — каза тя.

— Тогава нека да са два — бързо се поправи Шанън. — Госпожа О’Конър ще припадне, ако подуши, че мириша на бира като се върна. Според нея, Ирландия плаща прескъпа цена за пиянската си култура; че през последните двайсет години употребата на алкохол се е увеличила с почти петдесет процента, а разгулното пиянство е взело епични размери сред тийнейджърите и младите хора.

— Тя казва това, без майтап? — попита Лиъм.

— Казва още, че според някакво съвременно изследване, повече от половината ирландски младежи почват да пият преди да навършат дванайсет, а до средата на пубертета половината момичета и две трети от момчета са вече пияници.

— Потресаващо. — Развеселена усмивка изви ъгълчетата на устните на Лиъм. — Значи работиш за клана О’Конър на „Адълейд“, така ли?

— Да. Познавате ли ги? — Сянка на страх внезапно премина през малките зелени очи на Шанън.

— Чувал съм за тях — уточни Лиъм. — Че кой не е? Едно от най-богатите семейства в Корк — обясни той на Марси. — Баща му не беше ли убит от Шин Фейн^[1]?

— Застрелян по време на посещение в Белфаст през 1986 година — тихо поясни Шанън.

— Май по онова време всички бяхме малко луднали — изтъкна Лиъм.

Марси се замисли дали да не му припомни, че по онова време той трябва да е бил още дете, но бързо се отказа. Какъв смисъл имаше отново да му напомня разликата във възрастта им?

— И така, два чая и малко топло мляко?

— Нося бутилка ябълков сок, благодаря — каза Шанън, преди той да се отдалечи забързано. — Не че тя ще го изпие. Освен ако ти не искаш да пробваш? — погледна с надежда към Марси.

Марси протегна ръце в отговор, Шанън тутакси извади плачещото бебе и й го подаде заедно с бутилката.

— Здравей, миличка — изгука Марси, целуна сълзите от страните на Кейтлин и приглади няколко нежни кичурчета червеникаворуса косица от челото й. — Къде е сладкото ми момиченце? — В следващия миг бебето вече лежеше спокойно до гърдите й и доволно смучеше от биберона.

— Дяволски изумително — удиви се Шанън. — Не зная как го правиш.

Марси сви рамене и се зачуди кога я бе напуснала способността да успокоява децата си. Не че синът й някога е имал особена нужда от успокояване. Невероятно лесно бебе, което се бе превърнало в независим, безгрижен младеж, Дарън бе пълната противоположност на сестра си във всяко отношение. Марси винаги бе недоумявала дали характерът му е вроден, или по някакъв начин бе усетил, че майка му не би могла да понесе повече. Потърси в паметта си кога за последен път синът й бе дошъл при нея с някакъв проблем. Правил ли го бе някога? Или тя е била прекалено заета с Девън, за да му обърне внимание?

— Трябва да дойдете в нашата къща — говореше Шанън, — и да дадете урок на госпожа О’Конър.

— От малкото, което си ми разказвала за нея — каза Марси, заравяйки мислите за Дарън някъде дълбоко в ума си, — не ми се струва, че това би се приело добре. — В дъното на градината забеляза един млад мъж да отмята назад глава и да избухва в смях. Колко е хубаво да можеш да се смееш така невъздържано, помисли си тя и внезапно си спомни за младежа, когото по-рано бе видяла да се смее с Шанън. Трябваше да има начин да го намеси в разговора, без да предизвика подозрения.

Шанън се поколеба и притеснено се озърна насам-натам, сякаш се боеше някой да не подслушва.

— Не е толкова лоша, всъщност. Полага големи усилия с Кейтлин.

— Сигурна съм.

— Струва ми се, че просто си е мислела, че ще бъде по-лесно.

Марси кимна. С всички ни е така, каза си тя, докато наблюдаваше Лиъм да се приближава с чая им.

— Виждам, че някой май има талант — отбеляза той и сложи на масата един керамичен чайник, заедно с две стабилни чисто бели чаши.

— Не е ли възхитителна? — попита Шанън.

— И красива при това — усмихна се той. — Мога ли да ви донеса още нещо? Може би бисквити?

— Не, благодаря — отказа Шанън.

— Аз бих се радвала на нещо сладко — каза същевременно Марси.

Лиъм намигна.

— Сладко за сладураната.

Шанън се приведе заговорнически.

— Мисля, че той те харесва — каза, когато Лиъм се отдалечи.

Марси почувства как страните й порозовяват.

— Ти се изчерви — възкликна през смях Шанън.

Марси я поправи:

— Това са горещи вълни.

— Какво?

— Става, когато… нищо. — Нямаше търпението да обяснява на любопитната млада госпожица радостите на менопаузата. — Права си. Изчервих се.

— Радвам се да видя, че не съм единствената. Аз се изчервявам постоянно. Мразя го.

— При теб е очарователно.

Лицето на Шанън стана почти като фуксия.

— Наистина ли мислиш така?

— Абсолютно. И съм сигурна, че младежът, с когото говореше преди малко, ще се съгласи с мен. — Какво толкова, по дяволите — това бе най-доброто въведение, което можа да измисли.

Шанън се сконфузи, от което руменината се разпростря до ушите й. Тя наклони глава на една страна като любопитен кокер шпаньол.

Дали не съм си измислила целия епизод, усъмни се Марси. Нямаше да й е за първи път да вижда несъществуващи неща. Поне според Питър и Джудит.

— О. О, да, разбира се — сети се Шанън. — Имаш предвид Джаксън.

— Джаксън?

Шанън надигна чайника от масата.

— Да налея ли по една чаша?

— Благодаря ти.

— Вкусно ухае. Обожавам хубавия чай, а ти?

— И аз. Интересно име… Джаксън — отбеляза Марси.

— Самият той се нарича Джакс. И го пише с хикс накрая. — Шанън се изкикоти. — Твърди, че така се правели нещата в Америка.

Марси почувства как пулсът й се ускорява.

— Той американец ли е?

— Не. Просто гледа много американска телевизия. — Тя отпи от чая си. — Ммм. Вкусен е. Опитай.

Марси тутакси надигна чашата до устните си. Горещият, успокояващ чай изпълни устата й и се плъзна надолу по гърлото.

— Тук хващате ли много американски канали?

— Някои. Госпожа О’Конър не ги харесва. Казва, че американската телевизия е пълна с прекалено много насилие, а това е последното нещо, от което Ирландия има нужда.

— Госпожа О’Конър е жена с категорично мнение.

— Да, така е. Мила е, обаче — побърза да добави Шанън и отново прокрадна поглед наоколо.

— Е, този Джаксън някой специален ли е? — попита след малко Марси, като се усмихна и леко сви рамене, сякаш да покаже, че въпросът е невинен и незначителен.

Шанън едва не се задави с чая си.

— О, не. Не. Аз едва го познавам.

— По-скоро приятел на някой приятел, а? — настоя Марси, мъчейки се да звучи небрежно.

Шанън изглеждаше леко смутена. Зелените й очи се присвиха и почти изчезнаха, после изведнъж отново се разшириха.

— О, виж. Бисквитите ти идват.

— Сложих ви няколко допълнително — съобщи Лиъм и положи чинията със захаросани бисквити на масата. Той едва-едва докосна с опакото на дланта си ръката на Марси, от което чак до врата й преминаха леки електрически вълни. — Аз черпя.

— Казах ти, че те харесва — прошепна Шанън, щом той се отдалечи. — О, масленки. Любимите ми.

— Вземи си.

— Не мога. Госпожа О’Конър не одобрява да се яде между основните яденета. Непрекъснато повтаря колко немарливи и недисциплинирани са днес младите, казва, че в света има епидемия от затлъстяване, но всичко е въпрос на самоконтрол, а характерът на човека си личи по това какво яде.

— Госпожа О’Конър звучи като голяма майтапчийка. — Нищо чудно, че бебето й не спира да плаче, помисли си Марси. И веднага след това: Точно така, обвинявай майката.

Лицето на Шанън имаше вид, сякаш ще избухне в пламъци. Тя сложи ръка на сърцето си, сякаш се готвеше да полага клетва.

— Боя се, че ти създадох напълно погрешна представа за госпожа О’Конър.

— Не си.

— Тя наистина е много мила жена.

— Сигурна съм, че е така. Вземи си бисквитка.

Шанън набързо грабна една от чинията и нервно си отхапа парченце.

— Е, Джакс и Одри приятели ли са? — попита Марси, захвърлила напълно предпазливостта. Внимателният подход очевидно до никъде не я водеше.

— Откъде знаеш? — Шанън си отхапа още малко от бисквитата и пийна чай. — Да не си медиум?

Марси сви рамене, сякаш искаше да каже: просто късмет.

— Нали точно тя ти беше казала, че момчетата носят само неприятности?

Шанън се изкиска.

— Точно така казва, да.

— Май говори от личен опит.

— Преди са били двойка.

Марси почувства как горещия чай в гърлото й се превърна в кубче лед, което се заби в ларинкса й. Наложи се буквално да изчегърта от гърлото си следващите думи:

— Преди?

— Минало — свършено. Тя каза, че ако искам, мога да го имам. — Страните на Шанън от червени станаха пурпурни.

— А ти искаш ли?

Шанън отхвърли предположението с нервно помръдване на пръстите си.

— Не мисля, че госпожа О’Конър би одобрила някого като Джакс.

— И защо така?

— Малко е див.

— Как така див? — не разбра Марси.

— Носи му се известна слава. Нищо ужасно, уверявам те, но не е точно типът младеж, когото да заведеш вкъщи при майка си.

Марси потръпна, спомняйки си мъжа, с когото Девън имаше връзка през месеците преди предполагаемото си удавяне.

— Не знаеш в какво се забъркваш — бе предупредила дъщеря си тя.

— Ти не знаеш какво говориш — незабавно се бе противопоставила Девън.

— Не че той ме харесва или нещо такова — каза Шанън и по страните й се разля нова вълна кръв.

— Защо не?

Още едно нервно кискане.

— Е, да виждаш някаква опашка от момчета след мен?

— Мисля, че всяко момче би извадило късмет да те има — допусна Марси, а изтощеният й ум препускаше с километри в минута. Ако Одри и Джакс се познаваха, мислеше си тя, ако някога са били любовници, това със сигурност означаваше, че блъскането с колелото нямаше начин да е било случайно. Трябва да е било преднамерено.

Което означаваше какво?

Че Девън знае, че майка й е тук? Или че някой отчаяно се старае да й попречи да я намери?

— Наистина ли мислиш така? — с надежда попита Шанън.

— Абсолютно. — Марси се усмихна на бебето в ръцете си. — Тя заспива — каза и веднага продължи: — А ти от колко време познаваш Одри?

— Запознахме се веднага щом почнах работа у семейство О’Конър.

— Тя някъде оттук ли е?

— Не. Мисля, че е от Лондон. — Ненадейно Шанън почна да се смее.

— Кое е толкова смешно?

— Трябва да чуеш мнението й за госпожа О’Конър. Ще се спукаш от смях. Има невероятен акцент.

Марси прочисти гърлото си, мъчейки се да задържи писъка, който напираше да излезе.

— А владее ли и други акценти?

— О, да. Немски, италиански, американски. Наистина е изумителна. Мислиш ли, че мога да изям още една бисквитка?

— Заповядай.

Шанън си взе, разчупи я на две равни половини, после лапна едната.

— Предполагам, че ще й бъде от полза, когато отиде в Калифорния.

— Тя ще ходи в Калифорния?

Шанън кимна и облиза няколко трохи от устата си.

— Така казва.

— А казва ли кога?

— Доста скоро, струва ми се. — Тя върна неизядената половина от бисквитката в чинията и подозрително се взря в Марси. — Защо толкова се интересуваш от Одри?

Марси сви рамене.

— Просто да се намирам на приказка. Тези бисквити са най-добрите. Ето, вземи си последната.

— Не. Наистина трябва да се прибирам. — Шанън отдръпна стола си назад и почна да се изправя.

— Мислиш ли, че е добра идея да будим бебето? — бързо попита Марси.

Шанън погледна спящото в ръцете на Марси дете и дълбоко въздъхна.

— Ти наистина имаш подход към нея.

— Извинявай, ако задавам прекалено много въпроси — каза тя. — Просто съм малко самотна — добави за всеки случай, — като пътувам съвсем сама.

— О, зная точно как се чувстваш — омекна моментално Шанън и се пресегна за другата половина от бисквитката си. — Когато най-напред се преместих в Дъблин, бях много самотна. Не познавах никого. Дори и след като дойдох в Корк, отначало беше много тежко. Нямах си никого, с когото да поговоря. Не мога да ти опиша колко нощи съм плакала, докато заспя.

И тогава си срещнала Одри, на Марси й се искаше да каже, но вместо това отбеляза:

— И тогава си получила работата при семейство О’Конър.

— Да. Тогава срещнах и Одри — по своя воля съобщи Шанън.

— И Джакс.

— И Джакс — потвърди тя. — Не че успявам да ги виждам често. Госпожа О’Конър ме държи доста заета.

— Сигурна съм, че го прави.

— Не ме разбирай погрешно. Тя е чудесна жена. Много честна и щедра.

— Сигурна съм, че е така.

— Надявам се, че не съм ти създала неправилна представа.

— Сигурна съм, че не си.

— Имам голям късмет с тази работа. — Шанън погледна към входната врата на заведението. — Би ли искала още малко чай? — Тя направи знак към витрината.

— Звучи добре. — Още чай означаваше още време за въпроси.

Вратата се отвори. До масата им приближиха стъпки.

— Може ли още един чайник с чай, моля? — учтиво попита Шанън.

Марси вдигна поглед и се усмихна, очаквайки да види Лиъм. Но вместо него видя Кели.

— О-хо, здравейте — каза сервитьорката, разпознавайки Марси незабавно. — Виждам, че сте намерили Шанън.

Руменината тутакси се отдръпна от лицето на Шанън.

— Какво?

— Веднага се връщам с чая ви — каза Кели, завъртя се на пети и влезе вътре.

Шанън вече бе скочила наполовина от стола си, червенината се бе завърнала с пълна сила, пълзеше надолу по врата и изчезваше в деколтето на тениската й.

— Какво искаше да каже с това „Виждам, че сте намерили Шанън“? Питала ли си за мен?

— Не, разбира се, че не. Сигурно ме бърка с някого.

— А ти сигурно ме бъркаш с някой идиот. За глупачка ли ме мислиш?

— Моля те, седни. Мога да ти обясня.

— Да ми задаваш всички тези въпрос за мен и приятелите ми! Госпожа О’Конър ли ти поръча това? — попита Шанън и очите й се напълниха със сълзи.

— Какво?

— Тя те е пратила, нали? За да ме провери. Да разбере кои са приятелите ми, с кого се виждам и какво правя. И ти ще й докладваш всичките отвратителни неща, които казах…

— Не си казала нищо…

— Ще си изгубя работата…

— Нямам намерение да казвам нищо на госпожа О’Конър.

— Какво искаш тогава? Коя си ти?

Марси забеляза, че яростта на Шанън бе почнала да привлича вниманието на някои от клиентите и нарочно понижи тон, надявайки се да накара и Шанън да направи същото.

— Казвам се Марси…

— Не си Мерилин? — гневно попита Шанън, сякаш да излъжеш за името си, бе най-тежкото прегрешение. — Дай ми бебето — заповяда тя, с прокрадваща се в гласа нотка на истерия. — Дай ми я веднага.

Едър мъж на средна възраст стана от мястото си до близката маса.

— Проблем ли има тук?

— Тя не иска да ми върне бебето.

Сякаш по команда Кейтлин отвори очи и почна да хленчи. Звукът скоро прерасна в плач, плачът — в рев.

— Върнете бебето на момичето, госпожо — заповяда мъжът и останалите наоколо също почнаха да стават от местата си.

— Разбира се, че ще й върна бебето — възнегодува Марси. — Не се опитвам да й го открадна, за бога.

Писъците на Кейтлин цепеха въздуха. Шанън се метна към Марси, тълпата ги обгради. Разпра избухна между двама пишман рицари, размениха се удари, един от които случайно улучи Марси по страната.

В следващия миг всичко се превърна в хаос.