Джой Филдинг
Вече я виждаш (20)

20.

— Извинете, колко казахте? — Марси попита рецепционистката с ясните очи и тъмната коса, която не изглеждаше и ден по-възрастна от дванайсет години.

— Шестстотин и петдесет евро — повтори момичето с усмивка, която разкри изцяло горните й венци.

Бих могъл да направя нещо по този въпрос, обади се Питър от тъмните кътчета на мозъка й.

Шестстотин и петдесет евро правят около хиляда долара, пресметна наум Марси и си помисли, че Питър ще получи удар като види сметките за месеца в кредитната карта, задълженията по която се бе съгласил да погасява за срок от две години — „в рамките на разумното“, както бе подчертал — когато Марси се съгласи да не оспорва развода им. Глупав човек, помисли си тя сега. Наистина ли очакваше от една луда жена да постъпва разумно?

— Устройва ли ви? — попита рецепционистката и леки облачета на загриженост помрачиха небесносиньото на очите й. — Това е стая де лукс. Боя се, че в момента нямаме нищо друго свободно.

— Чудесно. — Марси подаде кредитната си карта през мраморния плот на черни и златни пръски. Точно сега добре щеше да й се отрази малко де лукс обслужване, реши и се запита дали щяха да й дадат стаята, която Вик бе напуснал по-рано.

— Нуждаете ли се от помощ за багажа?

— Нямам такъв. — Марси огледа фоайето в меки прасковенозлатни цветове, с мраморни колони и великолепно махагоново стълбище. Хотелът напомняше елегантен, макар и огромен господарски дом от типа, разпространен в началото на века, но истината беше, че бе построен през 1996 година и разширен до настоящите си осемдесет и осем стаи през 1999. Нищо не е каквото изглежда, помисли си Марси и прибра кредитната карта обратно в портмонето си. — Има ли откъде да си купя четка и паста за зъби?

— Камериерката може да ви снабди, а имаме и чудесен спа център, където се продават всякакви продукти за коса и козметика — изчерпателно отговори рецепционистката.

Марси инстинктивно вдигна ръка към косата си и я втъкна зад ушите, усещайки как тя незабавно се връща в първоначалното си положение.

Служителката й подаде ключа-карта за стаята.

— Вие сте в стая 212. Асансьорът е там направо. А може да се качите и по стълбите. — Тя посочи с брадичка към елегантното стълбище.

Ненадейно в краката на Марси се блъснаха две малки деца, момиченце със сладко личице на около осем години, последвано от по-малкия си, по-буен и рошав брат. Те извикаха спомените й за Девън и Дарън като малки. Момиченцето се извини моментално и учтиво. Големите й очи се стрелнаха към вратата, личицето й бе напрегнато, докато чакаше да ги настигне майка им, отрупана с покупки. Брат й, сляп за всичко друго, освен за собственото си палаво въображение, продължи да тича във все по-бързи кръгове около тях.

Толкова е сериозна, помисли си Марси и болезнено й се прииска да протегне ръка и да погали страната на момиченцето, да я окуражи, че всичко ще бъде наред. Само че как би могла да обещае това, като самата тя не бе сигурна? Нима не бе давала същите празни обещания и на Девън?

Марси бавно се приближи към асансьора. Денят беше изтощителен, нервен и пълен с изненади — първо ходенето в Югал и срещата с Клеър и Одри, последвана от пътуването обратно, целувката в колата, вандализма в стаята й и негодуванието от повторното посещение в полицейското управление. Последните осем часа представляваха същинско влакче на ужасите, изпълнени с очакване, разочарование, обвинения и отчаяние. Дали това бе начинът, по който се бе чувствала Девън през повечето време, запита се Марси. Чувстваше се напълно изцедена, както физически, така и емоционално. Нуждаеше се от всичките си сили, само за да премести единия си крак пред другия.

— Задръжте асансьора — провикна се някакъв глас с отчетлив британски акцент. Секунда по-късно жената с пазарските чанти влезе заедно с двете си деца в асансьора и без да иска избута Марси към стената в тясното пространство. — Извинете — каза тя и смъмри сина си, който продължаваше да се върти в кръг като пумпал: — Саймън, по-кротко. Джилиан, какво има, тиквичке?

Момиченцето не отговори нищо, но долната му устна потрепери.

— Какво има? Не ти ли харесва новата рокля, която ти купих?

— Там е работата. Роклята е идеална — каза детето и умолително се взря в майка си.

— Не те разбирам — отговори жената.

— Къде изобщо ще намерим обувки, които да й подхождат? — изхлипа детето.

Майката се разсмя. Тя още се смееше, когато вратите на асансьора се отвориха на втория етаж.

Беше ли изпитвала някога Марси удоволствието да се смее с дъщеря си толкова свойски? Или бе тълкувала всяка гримаса на Девън като евентуален предвестник на надвиснала беда, намек за приближаваща се катастрофа? Дали не бе предала тези страхове на Девън несъзнателно, дали не бе породила съмнения и тормоз, които преди това не съществуваха? Дали не бе търсила прекалено много подтекст… или пък недостатъчно?

— Извинете. — Марси си проправи път покрай въртящото се неспирно момче и докосна върха на косата му на излизане.

— Майче — чу момчето да възкликва, докато вратите се затваряха зад нея, — тя ме докосна.

Майче! — чу Девън да проплаква и гласът й изскочи от миналото като кука, която се заби в сърцето на Марси. Обърна се, макар да знаеше, че там няма никой.

Стаята й бе само на няколко крачки от асансьора. Марси отвори вратата и видя цяла стена, покрита с прозорци от витражно стъкло, с изглед към уединена градина и красива мраморна баня с широка вана и отделна душкабина. Леглото представляваше огромна спалня, чаршафите искрящо бели, стените в бледопрасковен цвят. В гардероба висеше пухкава бяла хавлия.

— Мисля, че ще остана тук завинаги — изрече на глас тя, легна върху кувертюрата и се втренчи в портрета на две млади жени, окачен над главата й. Затвори очи и си представи Вик до себе си, плътно обвил ръце около нея. Само след секунди вече спеше.

Сънува, че се намира при щанда за обувки в голям магазин. Беше боса, а наоколо бе осеяно със захвърлени обувки.

— Имам нужда от нещо, което ще отива на роклята ми — каза на злочестата продавачка, докато подръпваше смарагдовозелената си престилка, покриваща синята рокля на цветя.

— Тук няма нищо подходящо — заяви продавачката. — Трябва да си идете вкъщи.

— Няма да си тръгна. Не и докато не си намеря обувките.

— Жалка сте — каза й продавачката с гласа на Джон Суини.

Един мъж дотича при нея, протегнал чифт черни обувки с високи токчета, ала кожата им бе издраскана, а токчетата счупени.

— Какво ще кажеш за тези?

Беше Вик Сорвино.

— Вик! — възкликна Марси и протегна ръце към него.

— Не го докосвай — предупреди я Лиъм, появил се от нищото и грабна обувките от ръцете на Вик. — Аз не му вярвам — захвърли обувките на пода той. Те отскочиха от паркета и се удариха в стената.

Марси се стресна и се събуди. Тропотът на обувките по пода продължаваше да ехти в далечината.

— Камериерката — чу някой да казва пред вратата на стаята й и лекичко да почуква.

Не са обувки, осъзна тя, седна в леглото и погледна часовника. Минаваше пет. Беше спала почти два часа.

Вратата се отвори и вътре влезе камериерка с униформа. И двете се стреснаха.

— О, извинете — каза жената и заотстъпва към вратата. — Не знаех, че има някой. Почуках няколко пъти. Ще се върна по-късно.

— Не, няма нищо. — Марси скочи от леглото и се приближи до обширните прозорци. — Май съм заспала. Моля, продължете. Направете… каквото трябва.

— Ще ми отнеме само минутка.

Марси проследи с поглед младата жена. Дългата й тъмна коса бе сплетена на тила. Тя вдигна и сгъна кувертюрата в цвят охра, после я сложи на най-горния рафт в гардероба. Дори и да бе изненадана, че не вижда никакви дрехи по закачалките, камериерката не го показа.

— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас? — попита тя.

Марси поклати глава. Но веднага добави:

— Почакайте! — Пресегна се за чантата си, бързо грабна плика със снимките на дъщеря си и извади най-новата. — Дали случайно не познавате това момиче?

Камериерката взе снимката от треперещите пръсти на Марси и толкова я приближи до лицето си, че почти я докосна с късия си чип нос.

— Не, не бих казала — отговори тя.

Марси настоя:

— Сигурна ли сте? Май не сте убедена.

— Просто не виждам много добре без очила.

— Значи може и да я познавате?

— Не. Не мисля — каза момичето.

— Но без очилата си…

— Аз присвих очи. Това върши почти същата работа. — Камериерката се усмихна и й върна снимката.

— По дяволите — измърмори Марси, когато тя си тръгна. Наистина ли очакваше да я разпознае? Поклати глава. Вече не знаеше какво да очаква. Приседна на крайчеца на леглото и си даде сметка, че не е стигната по-далеч, отколкото при пристигането си в Корк. Дори по-зле. Нямаше никакви нишки, които да следва, нямаше дрехи, нямаше даже четка за зъби.

Сякаш по даден знак, на вратата се почука.

— Камериерката — съобщи женски глас.

Дали момичето не бе разбрало, че е сгрешило и че в крайна сметка познава Девън? Марси побърза да отвори вратата и видя едрогърда жена с побеляла коса на около шейсет години да държи четка за зъби в едната си ръка и малка тубичка с паста в другата.

— Разбрах, че имате нужда от тези неща — приветливо каза тя.

— Благодаря — отговори Марси и се присегна с ръката, която все още държеше снимката на Девън.

— Я виж ти, кой е това? — попита жената.

— Познавате ли я? — попита на свой ред Марси.

Няколко секунди жената разглежда снимката.

— За миг си помислих, че може да е Кейти.

— Кейти? — Марси едва успя да изговори думата, защото сърцето й внезапно се бе разхлопало.

— Дъщерята на съседите ми.

— Тя се казва Кейти?

— Да, но не е тя.

— Сигурна ли сте?

Жената кимна.

— Сега, като я огледах, виждам, че са съвсем различни в очите.

— Сигурна ли сте? — отново я попита Марси. — Отдавна ли познавате Кейти?

— Само откакто се е родила — каза жената и се засмя. — Голяма беля е. Открай време си е такава. Но коя е тази тогава?

— Дъщеря ми — каза Марси. — Също голяма беля.

Жената се засмя.

— Ами, да. Предполагам, че всички са такива на тази възраст. По-добре да тръгвам. Приятно прекарване. Ако имате нужда от още нещо, трябва само да позвъните.

Имам нужда от дъщеря си, помисли си Марси.

— Благодаря ви — каза тя. Но изведнъж додаде: — Това момиче Кейти… — Не знаеше как да продължи.

— Да? — Жената почака, а ведрата й усмивка бе нарушена от озадачена бръчка.

— Знаете ли какви места обича да посещава? Някое любимо заведение или нещо подобно? Дъщеря ми скоро ще дойде при мен — добави, като видя учуденото изражение да се разпростира от устата към очите на жената. — Мислех си, че би било добре да я заведа на места, където се събират много млади хора.

— О, такива не липсват — засмя се жената. — Например „Дингълс“ на улица „Оливър Планкет“. Чух, че било много популярно. Както и „Мълкахи“ на „Корн маркет“. Малко е недоправено, но хлапетата си падат по него.

— Благодаря ви. — Улица „Корн маркет“ бе в центъра на града. Несъмнено през последните няколко дни многократно бе минавала покрай „Мълкахи“, без да го забележи. Може пък да си струваше да го поогледа, предположи Марси, но реши първо да си вземе душ.

Да се надяваме, че един горещ душ ще ме посъживи, помисли си тя и се вмъкна под прекомерно голямата батерия на душа. Изсипа миниатюрното шишенце шампоан, дадено й от хотела, върху косата си и го втрива, докато главата й не изтръпна. Искаше й се да може да измие така основно и вътрешността на мозъка си, да го освободи от паяжините на миналото, от съмненията и самообвиненията, които носеше със себе си навсякъде. Сега наново изникваха въпроси: Възможно ли бе Вик Сорвино наистина да има нещо общо с нахлуването в стаята й в „Дойл Корк Ин“? Способен ли бе наистина на такава подлост? И ако да, защо?

Разви мъничък кръгъл сапун с мирис на люляк и яростно почна да търка с него голото си тяло, благодарна за изобилната пяна, която то породи. Въпросите продължаваха: Ядосан ли й беше Вик, задето избяга? Дали не ревнуваше, понеже я бе видял да заминава с друг мъж? Дали не беше психопат?

Знаеше ли той нещо за Девън? Нещо, което не му се искаше тя да открие?

Мисълта прониза Марси като електрически ток — размаха ръце и изпусна сапуна. Той се удари в пода и се хлъзна в единия ъгъл. Марси замръзна на място.

Възможно ли беше?

Не, увери сама себе си. Овладя се и вдигна сапуна от пода. Водата от душа продължаваше да се стича по страните й и да вкарва горчивия вкус на люляк в устата й. Не беше възможно. Нямаше смисъл.

Но кое ли пък имаше?

Чу мобилния си телефон да звъни, докато излизаше изпод душа.

— Марси, добре ли си? — попита Лиъм веднага, щом тя каза ало. — Току-що полицаите бяха в „Гроганс“ и задаваха какви ли не въпроси. Какво е станало, по дяволите?

Тя закрепи телефона до ухото си, докато същевременно нахлузваше халата. Завърза колана и уви мократа си коса в хавлия.

— Полицаите са били там?

— Тръгнаха си току-що. Казаха, че стаята ти е била претършувана…

Марси му обясни набързо какво се бе случило, откакто той я бе оставил пред „Дойл Корк Ин“.

Той издаде някакъв звук — нещо средно между смях и недоверчиво изсумтяване.

— Какво — и за една секунда ли не мога да те оставя?

— Явно не.

— Полицаите смятат, че го е сторил онзи твой приятел. Наистина ли е унищожил всичките ти неща?

— Някой го е направил — отговори Марси, все още нежелаеща да приеме, че това е било дело на Вик. — Какво точно казаха полицаите?

— Нищо особено, всъщност. Само задаваха много въпроси, най-вече за теб. И за дъщеря ти.

— Какви въпроси?

— От колко време те познавам, произход и такива неща, дали мисля, че си лабилна — добави след кратка пауза.

Марси затаи дъх.

— А ти мислиш ли, че съм? — попита с тъжна усмивка, надявайки се Лиъм да не се обиди.

Секунда мълчание, после:

— Мисля, че не си в безопасност.

— За какво говориш? Разбира се, че съм в безопасност. Защо да не съм? — До този момент мисълта, че може наистина да е в опасност, никога не й бе хрумвала.

— Някакъв смахнат току-що е нахлул в стаята ти и е разкъсал всичките ти неща — твърдо заяви Лиъм. — Той може да се върне, Марси. Наистина смятам, че трябва да си помислиш за връщане в Торонто.

— Никъде няма да ходя.

— Просто се инатиш. Добре, виж. Ще поговорим пак утре.

— Няма за какво да говорим. Никъде няма да ходя, докато не намеря Девън.

Нова пауза.

— Добре. Трябва да вървя. Гроган ме гледа накриво. Ще ми направиш ли услуга да си стоиш мирна през нощта?

— Не зная. Мислех да се отбия в „Мълкахи“.

— „Мълкахи“ на „Корн маркет“ ли? Да не би напълно да си изгуби ума? Това е долнопробна кръчма. Няма начин да идеш там сама. Не, ще си поръчаш румсървис и ще си легнеш. Точка.

— Добре — неохотно се съгласи тя.

— Обещаваш ли?

Марси се усмихна.

— Не се безпокой за мен, Лиъм.

— Няма как да не се безпокоя.

— Ще се чуем утре. — Марси продължаваше да се усмихва, когато затвори телефона и го метна на леглото. Разсеяно се запита дали това е същото легло, в което бе спал Вик и отново се замисли дали бе възможно да има някаква връзка между любезния мъж на средна възраст от Чикаго и дъщеря й. Припомни си всяка своя среща с него, преповтори си разговорите помежду им, възстановявайки ги колкото се може по-подробно. Интересът му към нея не беше ли нещо повече от просто съвпадение на привличане и възможност? Нямаше ли нещо зловещо зад привидно невинната му фасада? Наистина ли беше наскоро разведен, пенсиониран търговец на електронни джвъчки, все още скърбящ за смъртта на първата си съпруга, или всичко това бе хитра уловка, предназначена да я очарова и обезоръжи? Съществува ли изобщо нещо такова като джвъчка, запита се Марси и едва не се разсмя на глас. Имаше ли изобщо нещо вярно във всичко, което й бе казал?

Лиъм бе прав, реши накрая, докато си подсушаваше косата с хавлията. Главата й се въртеше; окото й отново бе почнало да пулсира. Изобщо не бе в състояние да излиза отново тази нощ. Би трябвало просто да си стои мирна, да поръча румсървис и да си легне рано. А първата й работа сутринта да бъде да излезе и да си купи някакви нови дрехи.

Поне снимките на Девън останаха ненаранени, помисли си с благодарност, грабна чантата си от бюрото до стената с прозорците и плътно я притисна до гърдите си. Всичко ценно, всичко, което наистина й трябваше, бе в тази чанта — парите, паспорта, спомените. Отвори я и извади вече охлузения плик със снимките на Девън.

— Моето бебче — прошепна и нежно положи фотографиите върху гладката повърхност на бюрото. Проследи как Девън израства пред удивения й поглед. — Красивото ми бебче.

Моята красива мама, прошепна на свой ред Девън.

Марси извади снимката на собствената си майка от плика.

— Моята красива мама — повтори тя и положи снимката до тази на Девън, попивайки свръхестествената им прилика. Бавно, неохотно, с треперещи пръсти бръкна отново в плика и извади втория, по-малък плик, онзи, който бе надписан с „МАМА“, внимателно извади единствения лист карирана хартия, прилежно сгънат и прибран вътре. Няколко пъти превъртя в ръцете си листа, преди да го разгърне и да го вдигне до пълните си със сълзи очи.

Моя красива мамо — прочете, докато разкривеният почерк на Девън си играеше на криеница със сълзите й, — не очаквам от теб да разбереш онова, което се каня да направя. Марси потръпна. Кога ли изобщо бе проявявала разбиране към нещо, което дъщеря й се бе опитвала да й каже?

Моля те, не ми се сърди и разбери, че не съм взела лесно това решение. Зная колко много болка съм ти причинила. Затова ми повярвай, когато казвам, че нямам желание да ти причинявам още.

Марси сведе глава, неспособна да продължи. Когато отново я вдигна, от сълзите очите й бяха слепи за всичко друго, освен за последния абзац на писмото.

Зная колко много усилия положи. Моля те, не забравяй колко много те обичам — прочете на глас, мъчейки се отчаяно да чуе гласа на дъщеря си в думите, които никога не я бе чула да изговаря.

Ръцете й се тресяха, докато сгъваше отново подгизналия от сълзи лист хартия и го прибираше обратно, заедно със снимките, в чантата си. След няколко минути, с влажни къдрици, обрамчили главата й като венец, тя нахлузи обратно дънките и сивия пуловер, които носеше цял ден, и се отправи към вратата.