Джой Филдинг
Вече я виждаш (28)

28.

Беше почти обяд, когато Марси излезе от „Хейфилд Мейнър“ и се насочи към парка на катедралата „Св. Фин Бар“, разположена на южния бряг на града. Бе прекарала предобеда в нервно очакване, неспособна да яде или спи, половин час бе крачила напред-назад, а в следващия половин час бе седяла абсолютно неподвижно, боейки се да напусне стаята преди определения час, подскачаше всеки път, когато телефонът звъннеше и си преповтаряше разговора с дъщеря си отново, и отново, и отново, хващайки се за всяка нейна дума.

— Трябва стриктно да следваш тези инструкции — бе й казала Девън с гневен шепот. — Едно отклонение, една погрешна стъпка и кълна се, няма да ме видиш отново.

— Няма да има погрешни стъпки, обещавам — бе заявила Марси.

Девън продължи:

— Няма да ходиш никъде; няма да говориш с никого; на никого няма да казваш къде отиваш.

— Няма.

— Не си и помисляй да се обаждаш в полицията.

— Разбира се, че няма. Не бих…

— И нито дума на онова твое сексапилно младичко гадже.

— Какво? Не. Той не ми е… Девън, моля те…

— Ела пред катедралата „Св. Фин Бар“ в един часа.

— Катедралата „Св. Фин Бар“ — повтори Марси, мъчейки се да си припомни точното й местонахождение.

— В един часа.

— И помни — наблюдаваме те.

А после нищо.

— Девън? Девън, ало? Там ли си още? Почакай. Не си отивай. Девън? Девън? — Марси седна на леглото, втренчила невиждащ поглед в прозореца към градината. Знаеше, че връзката е прекъсната, но въпреки това чакаше. През следващите двайсет минути телефонът бе залепен до ухото й със сляпата надежда, че може нещо да не е наред по линията и дъщеря й също толкова търпеливо да чака от другата страна. Остана в тази поза — чакаща, надяваща се, молеща се да чуе отново гласа на дъщеря си.

Наблюдаваме те, бе казала Девън.

Кой я наблюдаваше? Дори и в този момент ли бяха там отвън?

В отговор на тази притеснителна мисъл Марси остави телефона на мястото му, скочи от леглото, придърпа завесите, пак отиде до леглото, само за да се върне тутакси при прозореца и отново да дръпне завесите, взряна в движещата се сива мъгла.

Имаше ли някой там?

— Кой ме наблюдава?

Взе си душ и се преоблече в новите черни панталони и чистата памучна блуза на синьо-бели райета. Отдели повече време на косата и грима си в желанието си да изглежда красива за Девън. Дори поръча румсървис, за да не рискува да припадне отново като я види, но когато закуската дойде, не бе в състояние да преглътне нищо друго, освен кафето.

Лиъм бе звъннал няколко пъти да й каже, че все още очаква Шанън да му се обади и да я пита как се справя. Иска ли компания? Имал няколко часа до работа, предложи й с надежда. Колкото и отчаяно да й се искаше да му разкаже за обаждането на дъщеря си, Марси не го направи.

И нито дума на онова твое сексапилно младичко гадже.

— Стоях будна почти цяла нощ — каза му само. — Може би трябва да се опитам да поспя. В случай че Шанън се обади по-късно.

— Добре. Значи почваш да се грижиш за себе си — отбеляза въодушевено той. — Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

— Лиъм…

— Да?

Говорих с Девън. Тя се обади. Ще се срещнем в един часа.

— Надявам се, че знаеш колко ценя всичко, което правиш.

— Зная — каза й той с усмивка в гласа. — Сега си почини малко. Ще се чуем по-късно.

Мразя да го лъжа, но какъв избор имам, питаше се тя сега, устремена решително към южния бряг, проправяйки си път през все още гъстата мъгла, увиснала от двете страни на Колидж роуд като прашна стара завеса. Разположен на юг от река Лий, южният бряг обхващаше не само катедралата „Св. Фин Бар“, но също така и старите градски стени от седемнайсети век, останките от форт Елизабет, както и сравнително новата градска община, построена през 1936 година. Въпреки разстоянието от хотела до величествената църква, тя реши да отиде пеша, вместо да вземе такси и да рискува да попадне в задръстване. Надяваше се свежият въздух да проясня главата й и да успокои нервите й, но въздухът бе тежък и застоял и тя подскачаше всеки път, когато чуеше клаксон на автомобил, което я изнерви още повече.

Марси продължи по улица „Колидж“. Влажният въздух се просмукваше под новото й морскосиньо късо палто, тя се мъчеше да не обръща внимание на тъпата болка, пълзяща по пръстите й. Трябваше да си купя ръкавици, помисли си и пъхна студените си ръце в джобовете. Макар че, кой се сеща да си купи ръкавици през юли?

— За бога, какво си мислеше? — крещеше в ухото й Питър преди по-малко от час.

Марси тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато телефонът звънна. С мисълта, че може да е Девън, тя се бе хвърлила към него и го вдигна, преди да е завършило първото позвъняване.

— Питър — промълви, когато успя да намери гласа си. В Торонто беше едва седем часът сутринта. — Как ме откри?

— Сестра ти се обади. Както и нашият син. Знаеш ли, че си го уплашила почти до смърт? Как може да му се обаждаш така посред нощ? За бога, какво си си мислила? — Яростта му бе нараснала, по-шумна с всяка следваща дума. — И как си могла да оставиш това нелепо съобщение на секретаря ми? Напълно ли си изгубила ума си?

— Не мога да говоря с теб сега — бе му отвърнала тя, след което захвърли телефона, сякаш внезапно бе избухнал в пламъци. После погледна през прозореца, търсейки безлични сенки в мъглата и в следващия миг телефонът отново почна да звъни.

— Ти затвори ли ми току-що? — гневно попита Питър, веднага щом Марси вдигна слушалката до ухото си.

В отговор отново му затвори. Нямаше нито време, нито нерви за неговата ярост. Нито пък щеше да му каже истината — че Девън се бе свързала с нея, че я дели само час от срещата с дъщеря им. Не че той щеше да й повярва де. Обаче ще ми повярваш, каза си, когато за трети път телефонът зазвъня. Тогава тя грабна чантата и новото си сако и излетя от стаята, а настоятелният звън я последва отвън по стълбите чак до фоайето.

Половин час по-късно Марси най-накрая зави по „Бишъп стрийт“, трите гигантски кули на френската готическа катедрала се извисиха в мъглата на фона на небето. От другата страна на улицата бяха паркирани четири големи туристически автобуса.

— Настоящата сграда, издигната точно на мястото, избрано от Св. Фин Бар за неговата църква и школа през 600 година, е построена през 1870 и е особено забележителна с богато орнаментираните мозайки в интериора си — Марси чу един екскурзовод да обяснява, докато насочваше групата си към главния вход.

Погледът й се замята през тълпата хора, бутащи се за по-добра позиция. Търсеше някакъв знак от Девън. Видя много млади жени, доста от тях с дълги кестеняви коси, няколко с тъжни очи и изпъкнали скули, но нито една със специфичната комбинация от черти и изражение, която представляваше нейната дъщеря. Погледна си часовника. Беше още рано. Девън й бе казала да дойде в един часа — „Ела пред катедралата «Св. Фин Бар» в един часа“, бяха точните й думи, а до един часа оставаха двайсет минути. Което означаваше, че Девън навярно още не бе дошла, реши Марси, а погледът й продължаваше да шари от лице на лице, докато си пробиваше път сред множеството туристи към масивната входна врата на църквата. Девън рядко отиваше навреме където и да било. Колко пъти бе карала Марси да я чака, за да я закара на училище, докато се туткаше в банята? Колко резервации за вечеря бяха отменили, понеже Девън не можеше да реши какво да облече? Ами онзи път, когато пропуснаха цялото първо действие на „Лебедово езеро“, защото Девън бе решила да вземе душ в последния момент?

Марси си даваше сметка, че почти патологичната мудност на Девън бе част и следствие на нейната болест. Когато двете се съберяха отново — скоро, скоро! — щеше да направи нужното Девън да получи помощта, от която имаше нужда. Щяха да намерят лекар, когото дъщеря й да харесва и да му вярва, който да има грижата тя да получава правилните дози лекарства. В края на краищата, всичко се свеждаше до химически дисбаланс и щом веднъж той се коригираше…

— Майко! — провикна се някой. Марси се извърна рязко, за да види една млада жена с дълга кестенява коса да тича към нея. — За бога, мамо, колко пъти съм ти казвала да не се отклоняваш настрани? — останала без дъх, попита младата жена и хвана за лакътя една по възрастна, отдясно на Марси.

После Марси забеляза, че в крайна сметка жената не беше толкова млада и бе по-близо до нейната възраст, отколкото до тази на Девън. Майка й пък бе уплашена и объркана, сякаш нямаше и представа коя бе тази ядосана жена.

— Боя се, че не е съвсем с всичкия си — смутено обясни дъщерята след въпросителния поглед на Марси. — Алцхаймер — въздъхна тя. — Лекарите все ни съветват да я водим по любимите й места, но щом го сторим, тя тутакси се заплесва настрани. Не можем да откъснем око от нея и за една проклета секунда. По-зле е от дванайсетгодишната ми дъщеря.

— Ще се срещнем ли с баща ти сега? — попита възрастната жена.

— Не, мамо. Татко си отиде преди повече от десет години. Знаеш това.

— Заминал е за десет години. Къде е отишъл?

— Не се тревожи, мамо. Сигурна съм, че ще се прибере за вечеря. — Тя се наведе към Марси. — Той е покойник — прошепна й.

— Ще се прибере за вечеря? — с надежда попита майката.

— Да, мамо. Ще си е у дома точно в шест часа. — В следващия миг жената сподели с Марси: — Доста е неловко да лъжеш така майка си за подобни неща, но какво толкова, по дяволите? Щом я кара да се чувства добре и така или иначе после нищо няма да си спомня? — Тя сви рамене и поведе майка си обратно в тълпата.

Марси ги проследи с очи, докато се изгубиха от поглед. Отново си погледна часовника. Остават още десет минути, помисли си и се поколеба дали чака на правилното място.

Ела пред катедралата „Св. Фин Бар“ в един часа, беше й казала Девън.

Но църквата беше огромна и „пред“ можеше да означава къде ли не. Дали трябваше да чака до входа, или от едната страна на внушителната дървена порта? Дали да застане близо до сградата, или на удобно разстояние отстрани? Дали Девън беше взела предвид множеството посетители? Щеше ли да може да я забележи сред всички тези хора? Ами ако не успееше да я види? Ако й омръзнеше да си пробива път в тълпата? Девън никога не си е падала особено по тълпите. Ами ако изпаднеше в паника и си тръгнеше, без да се свърже с нея? Или пък не успееше да познае майка си? Вече две години не се бяха виждали, в крайна сметка. Трябваше да си облека нещо по-ярко, помисли си Марси, нещо, което да изпъква. Тя побърза да си съблече сакото, с надеждата синьо-белите райета да успеят да привлекат вниманието на дъщеря й.

— Замръзвам — измърмори в яката си след няколко секунди и отново си облече сакото. Очите й отново пробягаха през редиците от туристи, гъсти, почти колкото мъглата.

Тъкмо си поглеждаше часовника отново, когато телефонът й звънна. Марси бръкна в чантата си, извади телефона и го вдигна до ухото си.

— Ало? — попита предпазливо.

— Марси? — Гласът на Лиъм се плъзна през сивата мъгла като горещ нож през масло.

— Чу ли се с Шанън? — попита Марси и хвърли угрижен поглед през рамо. Ами ако Девън я видеше да говори по телефона? Ако сметнеше, че Марси се обажда в полицията?

— Ни най-малко. Чудех се дали да не й се обадя…

— Не. Моля те, не прави това.

— Само за да разбера дали се е свързала с Одри.

— Не мисля, че трябва да я притискаме.

— Нямаше да я притискам. Щях само да… Ти къде си?

— Какво? — Марси притисна силно телефона до ухото си, мъчейки се да притъпи силния шум от туристите.

— Да не си излязла някъде?

— Не. Просто слязох във фоайето. Имаше още едно объркване с кредитната ми карта — излъга тя.

— Счува ми се цяла тълпа около тебе.

— Току-що пристигна автобус, пълен с туристи — каза Марси, наблюдавайки как един туристически автобус паркира от другата страна на улицата. Не е съвсем лъжа, помисли си тя.

— Значи „Хейфилд Мейнър“ вече приема туристически групи, така ли? — изумено попита Лиъм. — Май икономиката засяга всички.

— Трябва да вървя — каза му Марси. — Чакат ме да разговаряме.

— Не искаш ли да дойда да ти помогна?

— Не. Всичко е под контрол, пък и не искам да стана причина да те уволнят.

— Значи мислиш за мен, а?

— Трябва да вървя — повтори тя, мъчейки се да не прозвучи прекалено нетърпеливо.

— Добре, но ако Шанън не се обади до един час, ще й се обадя — каза той.

— Добре.

— Може даже да я посетя.

— Наистина, не смятам, че това е необходимо.

— Така ли? Да не би да знаеш нещо, което аз не зная?

— Не, разбира се, че не. Просто се опитвам да мисля позитивно.

— Добре тогава. За позитивните мисли.

— За позитивните мисли — повтори тя.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре. — Побърза да върне телефона в чантата си и бавно се завъртя на 360 градуса. — Позитивни мисли — прошепна отново.

Нито следа от дъщеря й.

И помни — наблюдаваме те, бе я предупредила Девън.

Дали някой я наблюдаваше сега? И докладва за всяка нейна стъпка? Дали този някой не я бе видял да говори по телефона и не бе предупредил Девън да стои настрани?

— Позитивни мисли. Позитивни мисли.

И нито дума на онова твое сексапилно младичко гадже.

Дали, който там я наблюдаваше, бе достатъчно близо, че да подслуша разговора й? Знаеха ли, че нищо не бе казала на Лиъм?

А може би трябваше, помисли си Марси. Може би трябваше всичко да му разкажа. Тогава поне нямаше да се терзае, че Шанън все още не се е обадила. А така може да му хрумне да ми се обади отново или дори да се отбие да ме види. О, господи. Ако не внимавам, той като нищо ще прецака всичко.

Позитивни мисли. Позитивни мисли.

— Извинете — каза някаква жена зад нея. Акцентът определено бе северноамерикански.

— Девън? — рязко се обърна Марси.

— Извинете — повтори жената и отметна дългата си до раменете руса коса, — но ние се опитваме да преминем нататък.

— О, съжалявам. Не бях разбрала…

— Някои хора са много разсеяни — Марси чу мъжа, съпътстващ жената, да мърмори, докато отминаваха покрай нея.

Усети очите й да се наливат със сълзи.

— Не още — прошепна тя. Щеше да има предостатъчно време за сълзи. За сълзи винаги има много време, помисли си и чу далечния звън на камбаните на шандонската църква „Св. Ана“ да отмерват един часа.

— Не се обръщай — внезапно прошепна в ухото й познат мъжки глас.

Марси тутакси затаи дъх.

— Тръгвай — заповяда гласът.

— Къде е Девън?

— Не спирай. Направо. Не поглеждай назад.

— Къде отиваме?

— Да видим дъщеря ти.

— Тя защо не е тук?

— Не спирай. — Силна ръка върху лакътя й я поведе през тълпата.

— Тя къде е?

— Недалече. Казвала ли си на някого къде отиваш?

— Не. На никого.

— Добре. Не спирай. Насочи се към „Съливънс кей“.

— Девън там ли ще е?

— Не задавай толкова много въпроси.

— Искам само да видя дъщеря си.

— Ще я видиш.

Повървяха няколко минути мълчаливо. В ума на Марси се завъртяха хиляда мисли, като дрехи в пералня. Къде ли я водеше той? Наистина ли щяха да видят Девън или това бе някакъв капан?

Внезапен натиск върху лакътя й я накара да спре.

— Дай ми телефона си — заповяда гардът й.

— Телефонът ми ли? Защо?

— Просто ми го дай.

Марси бръкна в чантата си и извади мобилния телефон. Изтръгнаха й го от ръцете, преди да успее да възрази.

— Не мисля, че ще ти трябва повече — рече той и хвърли телефона в най-близкото кошче за боклук.

— Но…

— Не спирай.

— Нужна ли е цялата тази конспирация? — попита Марси, щом наближиха „Съливънс кей“.

— Вероятно не. Но е доста забавно, не мислиш ли? Завий наляво по следващата улица.

— И после какво?

— Ще видиш като стигнем.

— Ще ме отведеш ли действително до Девън?

— Че какво друго да правя? — попита той.

— Не зная. Какво правеше онази сутрин, когато ме блъсна с колелото си? — Марси се завъртя на пети и погледна младежа право в очите.

— Опитвах се да те накарам да си гледаш работата — изсумтя презрително Джакс. — Явно нямаше ефект.

— Девън е моя работа.

Момчето сви рамене и бомбастичното му черно кожено яке се набръчка. Вървяха в продължение на още няколко пресечки.

— Влез в колата — спря внезапно той.

— Какво?

Той се пресегна към вратата на малката черна кола, паркирана отстрани на улицата.

— Искаш да видиш дъщеря си, нали?

— Да. Разбира се, че искам.

Той отвори вратата.

— Тогава се качвай. Тя те чака.