Джой Филдинг
Вече я виждаш (3)

3.

Лампичката за съобщения на телефона проблясваше заплашително, когато Марси се върна в хотела си.

Трябва да е грешка, помисли си тя, пусна изпоцапания си и все още влажен шлифер да падне на дебелия кремав килим и изрита черните си, иначе благонадеждни обувки, които обаче се компрометираха някъде около два часа този следобед. Приседна на ръба на спалнята и се загледа в примигващата червена светлинка, чудейки се кой ли може да се е обаждал. Никой не знаеше, че е тук.

Навярно от туристическата агенция, реши тя. Ще ми търсят отговорност за провалената екскурзия до замъка Бларни и ще искат да покрия евентуалните им допълнителни разходи. Чудесно, това е най-малкото, което мога да направя, помисли си тя и реши по-късно да изслуша съобщението. Отпусна се назад върху красивите дантелени възглавници и положи крака на пухкавата завивка. Сънят вече бе натежал на клепачите й. Не бе осъзнала колко тотално изтощена беше. Затвори очи. Почти в същия миг телефонът зазвъня.

Марси рязко отвори очи и извърна глава по посока на звука, а умът й бе пронизан от нова мисъл, сякаш шило за лед бе опряно в тила й.

Възможно ли е да е Девън, мислеше си тя, втренчена в звънящия черен телефон. Възможно ли бе през цялото време да е знаела за присъствието на майка си и да я е следила, когато Марси я бе зърнала през прозореца на кръчмата? Дали не е наблюдавала от безопасно разстояние как майка й панически я търси и да си е мислела да се покаже, когато Вик Сорвино се бе появил изневиделица? Дали не ги беше проследила до спирката, видяла ги е да се качват на автобуса за Дъблин и е почнала да звъни на всеки първокласен хотел в града в отчаян опит да намери майка си? Възможно ли бе това?

Бавно, внимателно, със сърце блъскащо се между гърдите и гърлото й, Марси вдигна слушалката и я поднесе до ухото си.

— Марси? Марси, там ли си? — Гласът на Питър изпълни просторната елегантна стая. — Марси? Чувам дишането ти. Отговори ми.

Очите й се напълниха със сълзи на разочарование.

— Здравей, Питър — каза тя. Това бе всичко, което можеше да се сети да каже на мъжа, с когото бе прекарала последните двайсет и пет години от живота си. — Как си?

— Аз ли как съм? — невярващо попита той. — Аз съм добре. Ти си тази, за която се тревожа. Шест пъти ти звънях, оставях съобщения…

— Как разбра къде да ме намериш?

— Сестра ти се обади — обясни той. — Тя е паникьосана, казва, че си заминала съвсем сама за Ирландия, че смяташ, че си видяла… — Той рязко млъкна, трябваше му секунда да се овладее. — Спомних си името на хотела в Дъблин, където ние…

— Трябваше да се настаним заедно? — довърши вместо него Марси.

Секунда мълчание, после бавно, внимателно, почти любовно:

— Трябва да си дойдеш у дома, Марси. Трябва да се прибереш сега.

— Защо?

— Защо ли?

— Аз я видях, Питър. Видях Девън.

Той въздъхна.

— Говориш налудничаво, Марси. Знаеш го.

— Зная какво видях.

— Само си мислиш, че си видяла Девън — нежно й каза Питър, раздразнената нотка в гласа му бе заглушена от очевидната му загриженост. Марси почти почувства как той поклаща глава.

Горкият Питър, каза си тя. След всичките тези години все още си нямаше представа как да се справя с нея.

— Видях я.

— Видяла си момиче, което прилича на нея…

— Не.

— Хубаво момиче с дълга тъмна коса и високи скули, което може би е имало същата походка като на Девън и е държало цигарата си по същия начин…

— Видях Девън.

— Точно както я виждаше всичките други пъти, когато пак беше убедена ли?

— Този път е различно.

— Този път е съвсем същото — настоя Питър. — Марси, моля те. Мислех, че вече сме минали през това.

— Не, ти мина през това.

— Защото трябваше. Защото нямах друг избор. Дъщеря ни е мъртва, Марси.

— Никога не намериха тялото й.

Отново мълчание. Нова въздишка.

— Значи, казваш, че… какво? Че тя е имитирала собствената си смърт…?

— Може би. А може и да е било инцидент, а тя да е съзряла възможността…

— Възможността за какво, за бога? Защо ще прави нещо такова? Защо ще ни кара да си мислим, че е мъртва?

— Знаеш защо! — извика Марси, заглушавайки го. Представи си как Питър увесва глава и затваря очи.

— И как се е озовала там? — тихо попита той.

— Какво?

— Тя нямаше паспорт. Нямаше никакви пари…

Марси отхвърли тези нови въпроси с нервно замахване на ръката си.

— Може да е имала заделени пари. Може да си е уредила паспорт. Тя имаше приятели, Питър. Приятели, за които ние нищо не знаехме…

— Помисли си какво говориш, Марси.

— Няма нужда да мисля — натърти Марси, не допускайки да бъде разколебана. — Дъщеря ни е жива, Питър. Тя е тук, в Ирландия.

— И ти най-случайно се натъкна на нея.

— Тя мина точно пред кръчмата, в която бях седнала.

— Ти си пила? — почти с надежда попита той.

— Пих чай.

— И Девън е минала оттам — отбеляза той.

— Да.

— Дъблин има население колко… милион и половина?

— Зная. Доста странно съвпадение — каза Марси, преди Питър да продължи и реши да не му съобщава, че случилото се бе в Корк.

Още един миг мълчание, после:

— Ти говори ли с нея?

— Какво?

— Тя видя ли те? Ти говори ли с нея?

— Не. Опитах се да я последвам, но я загубих в тълпата. — Още веднъж почувства как той клати глава. — Само защото тя не ме видя, не означава, че аз не съм я видяла.

Той въздъхна. Въздишката говореше, че е направил всичко по силите си. Нямаше за какво повече да се говори.

— Ела си вкъщи, Марси. Сестра ти почти си е изгубила ума…

— Довиждане, Питър. Моля те, кажи на Джудит да не се безпокои.

— Марси…

Тя затвори, преди той да успее да каже още нещо.

Телефонът звънна отново почти веднага. Този път Марси го остави на телефонния секретар. Ако не беше Питър, щеше да е Джудит, а тя нямаше сили да проведе същия разговор втори път. Ако те предпочитаха да я мислят за луда, така да бъде. Навярно имаха право.

Но това не означаваше, че греши за Девън.

Реши, че първата й работа сутринта ще бъде да замине за Корк и нов прилив на енергия я вдигна на крака. Измъкна куфара си от гардероба и го сложи на кремавата кушетка до долната част на леглото. За минути беше напълнен, обувките и нощниците най-отдолу, ризите и роклите прилежно сгънати отгоре, последвани от тениски и любимите й дънки, както и чифт хубави черни панталони и два пуловера, а бельото и бе натикано във всяка пролука и ъгълче. Туристическата агентка бе препоръчала различни катове дрехи. Човек никога не знае какво ще е времето в Ирландия. Дори средата на юли понякога прилича на средата на октомври, бе предупредила тя Марси. И задължително си носете чадър.

Да, задължително, каза си Марси и вдигна изпокаляния си шлифер от пода. Окачи го на облегалката на махагоновия стол пред лъскавото модерно бюро. Туристическата агентка силно бе препоръчала петзвездния луксозен хотел, идеално разположен в пресечната точка между историческия стар град и донякъде бохемската област Темпъл бар. Стаята й беше просторна, изискана и топла. Може би прекалено величествената спалня не й бе нужна, но какво толкова, по дяволите? Можеше поне да си се търкаля по нея, без да се притеснява да не я сръчка някой в ребрата и да й казва да стои мирно.

Отиде до просторния прозорец с изглед към площада „Колидж грийн“ срещу „Тринити колидж“. Улицата се изпълваше с народ. Всички като че ли знаеха точно къде отиват и какво правят. Тя погледна към часовника до леглото. Беше почти осем часа. Не беше яла нищо от обяд. Поколеба се дали да не се обади на румсървис и да им поръча да донесат нещо. Или пък да излезе и да остави нощният бриз да издуха съмненията на Питър от главата й.

Само дето Питър нямаше никакви съмнения. И никога не е имал. Нима това не беше едно от нещата, което я бе привлякло към него най-напред? Че винаги бе толкова самоуверен, толкова сигурен за всичко? Не беше ли тъкмо това, което тя търсеше?

Той бе прав за едно: би било прекалено съвпадение да види Девън тук. Ако дъщеря им се бе установила в Дъблин, а не в Корк, Марси не би имала шанс да я намери. Дъблин бе удивително млад град. Изумително, но половината от населението му бе под трийсетгодишна възраст, спомни си прочетеното, докато наблюдаваше една млада жена да се хвърля към протегнатите ръце на приятеля си на улицата долу. Последвалата целувка бе дълга и дълбока. След почти трийсет секунди те се отдръпнаха, момичето се смееше лекомислено, а момчето замечтано вдигна поглед към нейната хотелска стая. Марси незабавно се махна от прозореца, макар че бе на третия етаж и бе доста съмнително той да я бе видял.

Питър беше ли я целувал някога с такава страст, запита се. Тя беше ли му отговаряла с такава необуздана радост?

Марси прекоси стаята, отиде до гардероба и отвори сейфа. Ръката й докосна чифт обеци — златни халки, които Джудит й бе подарила за петнайсетия рожден ден — докато се протягаше към средния по големина плик в дъното на тапицираната с черно кадифе кутия.

Върна се до леглото, отвори плика и извади шест снимки, внимавайки да не докосва втория по-малък плик вътре с едничка дума „МАМА“, надраскана отгоре. Тя нареди снимките върху бялата завивка и внимателно разгледа всяка една: Девън, като закръглено малко бебе в ръцете на майка си, едното щастливо лице имитираше другото, и двете с еднакви огромни кафяви очи и еднаква извивка на устните; Девън на пет годинки, с пухкава розова балеринска поличка, заела стойка с пухкавите си малки крачка, гордо усмихната към балетните обувчици на краката си; Девън на дванайсетия си рожден ден, с педантично изправен бретон, покриващ напълно челото и падащ в очите й, с широко разтворена уста, за да покаже новите си порцеланови шини; Девън и Марси, празнуващи шестнайсетия й рожден ден, прегърнати през кръста, приведени над украсената с цветя торта, за да духнат свещите; Девън на осемнайсет, очертаваща се красавица, втренчена право в обектива, с разпилени по раменете черни къдрици, с плаха, несигурна усмивка. Марси отбеляза тъгата, която вече напираше в ъгълчетата на очите й, макар във вирнатата брадичка на дъщеря й все още да имаше елемент на бунтарство, сякаш предизвикваше фотографа да се приближи; и накрая Девън, само няколко седмици, преди да намерят преобърнатото й кану да се носи по средата на залива, в стар син пуловер и пушеща неотменната си от известно време цигара, някога изразителните й сини очи — празни и зачервени, извивката на устните й — сега тънка права линия, в която нямаше и намек за усмивка.

Марси се взираше в снимките и се удивляваше на трансформацията на Девън от малка лудетина до мрачна млада жена. Моя вина, помисли си тя. Всичко това е по моя вина.

В плика оставаше още една снимка и Марси я извади. Беше черно-бяла снимка на майка й, направена горе-долу по времето, когато е била на двайсет и една. Тя стоеше пред голямо огледало и царственият й профил се отразяваше в стъклото зад гърба й. Очите й бяха сведени, дългата й кестенява коса бе събрана назад от лицето. Беше с рокля от бледа коприна с тъмна кадифена панделка на гърдите. В лявата си ръка държеше гардения, която свенливо притискаше към брадичката си.

В очите й имаше съвсем лек намек за лудост.

Човекът, направил тази снимка, бе отчаяно влюбен в нея, както обичаше да разправя майка й. Имали вълнуваща, дива авантюра, пълна със скандали и сдобрявания, гневни изблици и ултиматуми, както и вричания във вечна вярност — вихрушка от постоянно сменящи се емоции. И все пак, в крайна сметка, майка й предпочела сигурността и спокойствието пред вихрите и вълненията. Омъжила се за Джордж Фрейзър, човек, чието име изчерпваше всичко. Той бе простоват, прям и с прекалено здрав разум, за негово добро.

Човек, подобен на Питър в толкова отношения, неохотно си призна Марси. И двамата мъже никога не бяха успели да проумеят какво ги бе връхлетяло.

Марси прибра обратно снимките в плика, който побърза да върне в сейфа. После грабна шлифера и чантата си и се отправи към вратата. При асансьорите неочаквано се озова лице в лице със собственото си отражение в огледалото с човешки ръст и разпозна лицата на майка си и дъщеря си да се взират в нея с тъмни обвиняващи очи.

— Толкова съжалявам — прошепна тя, когато вратата на асансьора се отвори.

Елегантното фоайе бе оградено с мраморни колони и украсено с великолепни гипсови орнаменти. От едната страна имаше коридор, чиито стени бяха изцяло покрити с огледала. Марси се отправи към рецепцията. Отраженията на майка й и дъщеря й повтаряха всяка нейна стъпка.

— Къде трябва да отида, за да взема кола под наем? — попита тя жената на средна възраст зад рецепцията. Тя имаше лъскава черна коса, стегната в кок.

— О. Не бих ви посъветвала да наемате кола в Дъблин — жизнерадостно и със силен ирландски акцент произнесе Линет, както пишеше на табелката й. — Много по-лесно е да се придвижвате из града по друг начин.

— Аз възнамерявам да карам в провинцията.

— Карали ли сте друг път по ирландските междуградски пътища?

— Не, но…

— Малко са подвеждащи, особено за хора, свикнали да карат от другата страна на пътя.

Марси се усмихна, мъчейки се да не се обижда от загрижеността на жената. Заради косата ми е, помисли си тя. Ако имах права, контролируема коса като нея, нямаше да се съмнява в способностите ми.

— Сигурна съм, че ще сте оправя.

Линет се усмихна снизходително, подаде на Марси карта на града и очерта голям червен кръг около района, в който бяха разположени повечето офиси за коли под наем.

— Срамота, че не сте помислили да наемете кола предварително — заяви тя. — Щеше да ви излезе много по-евтино.

Първо Питър очакваше от нея да мисли какво говори, а сега една напълно непозната очакваше тя да е мислила предварително, удиви се Марси. Взе картата от Линет и реши да се разходи през няколко пресечки, за да оправи всички документи тази нощ, така че утре сутринта да е готова да тръгне.

— Естествено, по това време всички са затворени — отбеляза Линет.

— Естествено. — Сега ще трябва да прахоса значителна част от сутринта само за организационни въпроси. Толкова по въпроса за мисленето предварително. Стомахът й изръмжа, сякаш да подчертае неудоволствието й. — А дали случайно не знаете някой хубав ресторант наблизо, не нещо претенциозно…

— На улица „О’Конъл“ се намира „Фланерис“. Храната е добра. Обикновена, но добра. — Линет взе отново картата от ръката на Марси и очерта мястото.

— Благодаря. Ще се възползвам. — Тя пресичаше фоайето, когато чу вече познатият глас да изрича името й. Какво прави той тук, зачуди се, но се направи, че не го чува и продължи към изхода.

— Марси? — подвикна отново той.

Тя се обърна. Движението й явно го изненада, защото ръката му, която се бе протегнала към лакътя, докосна гърдите й. От това докосване през тялото й премина спазъм като от електрически удар. От доста дълго време никой не бе докосвал гърдите й, дори и неволно. В последните години на брака им Питър дори не правеше опити. Когато Девън ги напусна, тя отнесе със себе си и малкото интимност помежду им.

— Вик — поздрави го Марси, отбелязвайки, че сега той ухае на сапун и шампоан и че е сменил дрехите, с които го бе видяла преди по-малко от час. Беше с черно поло, което подчертаваше наситеносиния цвят на очите му. — Не знаех, че си отседнал в този хотел.

— Не съм. В „Морган“ съм, малко по-надолу по улицата.

— А защо си тук? — чу се да пита.

Той се засмя.

— Правилно. Едва не забравих. Не си падаш много по леките разговори.

— Извинявай. Не исках да съм нелюбезна. Просто ме изненада. — Ти докосна гърдите ми, помисли си тя, смаяна, че плътта й още пулсираше. — Не очаквах да те видя отново. Как разбра къде да ме намериш?

— Автобусът те остави пред хотела ти — сви рамене Вик. — Не може да се каже, че съм Шерлок Холмс.

Разбира се, каза си Марси, като си спомни, как набързо се бе втурнала навън, та дори не си взе довиждане.

Той продължи:

— Помислих си, че може да имам късмет да си свободна за вечеря.

— Искаш да вечеряш с мен?

— Опитах да звънна в стаята ти, но попаднах на телефонния секретар, затова реших просто да се отбия.

— Каниш ме да излезем?

— Съжалявам, ако не съм много добър в това. Не съм практикувал много напоследък.

— Не мога — заяви Марси.

— Други планове ли имаш?

— Не.

— О. О — повтори той. — Съжалявам. Не исках да те притеснявам.

Марси продължи без подкана.

— Просто съм много мръсна. В смисъл, виж ме. Не съм си взела душ, не съм се преоблякла. Косата ми е пълна катастрофа.

— Изглеждаш прекрасно.

Марси изпусна дълга, дълбока въздишка. Кога за последен път някой мъж е бил толкова мил с нея? Кога за последен път който и да било е бил толкова мил с нея?

— Не мога — повтори тя.

— Разбирам — каза той, макар да бе очевидно обратното.

— Просто, не мисля, че ще съм особено добра компания.

— Не е нужно да обясняваш.

— Дори не съм ти благодарила за помощта днес следобед.

— Не е нужно да благодариш. — Той заотстъпва назад.

— Вик — спря го тя, питайки се какви ги върши пък сега.

Той се взря очаквателно в нея, сякаш се питаше същото.

— Чух за някакъв много хубав ресторант наблизо, на улица „О’Конъл“. Добра храна. Обикновена, но добра.

— Да не ме каниш да излезем? — усмихна се той.

— Съжалявам, ако не съм много добра в това — имитира го тя.

— Напротив. Справяш се отлично. Звучи ми чудесно.

— Ще ми дадеш ли няколко минути да си взема душ и да се преоблека?

— Само толкова, колкото да не си промениш решението.

— Няма.

— В такъв случай, ще чакам точно тук.