Джой Филдинг
Вече я виждаш (9)

9.

Докато растяха, непрекъснато се проверяваха взаимно, търсеха знаци на зараждаща се депресия, ослушваха се за смях, прекалено силен или прекалено продължителен, за някоя въздишка, която изпълва въздуха с меланхолия, за усмивка, стопяваща се лесно в смръщена гримаса, за твърде рязко сменящо се настроение, сриващо се от приповдигнато към потиснато и обратно с изнервяща бързина, подобно на влакчето на ужасите, на което се радваха като деца.

Само дето никога всъщност не бяха имали истинско детство, а влакчето на ужасите бързо бе изгубило способността си да ги вълнува, особено след като ежедневието им се бе оказало далеч по-непредвидимо и следователно далеч по-ужасяващо от каквото и да било в един увеселителен парк.

— Какво има? Разтревожена ли си от нещо? — питаше Марси винаги когато й се стореше, че Джудит изглежда дори малко не на себе си.

— И на какво толкова се хилиш още? — сопваше се Джудит на сестра си, ако след някоя не особено смешна шега Марси не спираше да се смее. — Не беше чак толкова смешно.

— Добре ли си? — Марси.

— Проблем ли има? — Джудит.

— Потисната ли си? — Джудит.

— Безпокои ли те нещо? — Марси.

— Марси! За бога, къде си, по дяволите? — крещеше Джудит сега.

Марси отдръпна новия си мобилен телефон от ухото. Вече съжаляваше, че е позвънила на сестра си.

— Добре съм.

— Не те питах как си — изстреля тутакси Джудит. — Вече съм наясно, че си луда, та дрънкаш по-силно от буркан с ядки. Попитах те къде си. Знаеш ли, че нещо не е наред с мобилния ти телефон? Не спирам да звъня, а не получавам отговор. Затова се обадих на Питър и той ми каза в кой хотел си отседнала в Дъблин, обадих се и там, но ми отговориха, че вече си напуснала. На какво се смееш, за бога?

Марси преглътна последните изблици на смях. Джудит винаги си я биваше с думите, мислеше си тя, предъвквайки израза „луда, та дрънкаш по-силно от буркан с ядки“.

— Винаги съм се възхищавала на умението ти да се изразяваш.

— Умението ми да се изразявам ли? За какво изобщо говориш?

— Никога не си поплюваш — отговори Марси и си представи яростно извитите вежди на Джудит, раздразнено свитите й устни. — Винаги съм обожавала това в теб.

— Да не си друсана?

— Не, разбира се, че не. — Прекалено бе страхлива, за да пробва наркотици.

— Къде си? — повтори Джудит.

Марси огледа миниатюрната баня на стаята си в „Дойл Корк Ин“. Седеше гола на ръба на бялата емайлирана вана, пълнеща се с гореща вода, от която се издигаше пара и сякаш я приканваше да се потопи вътре.

— Какво е значението?

— Как така какво е значението? Как очакваш да дойда и да те взема, ако не зная къде си?

— Никой не те кара да идваш да ме вземаш. Не искам да идваш и да ме вземаш.

— Марси, чуй ме. Трябва да се успокоиш…

— Аз съм спокойна. Ти си тази, която е абсолютно разтревожена.

— Понеже ти си насред някакъв срив. Което, не ме разбирай погрешно, е напълно разбираемо, предвид на обстоятелствата. Повярвай ми, зная какво ти е. — Бързешком и абсолютно ненужно тя се зае да обяснява: — Дъщеря ти умря, съпругът ти те напусна заради друга жена. Да не говорим за семейната ни обремененост…

— Не съм луда, Джудит.

— Ти си в Ирландия, за бога. Отиде на втори меден месец сама. Мислиш ли, че това е нормално?

— Може да е малко необичайно, но…

— Точно както е малко необичайно да видиш мъртвото си дете да обикаля улиците на Дъблин?

Корк, едва не я поправи Марси, но прехапа навреме език, за да не изтърве думата.

— Не я видях — каза вместо това.

— Разбира се, че не си я видяла — повтори Джудит и рязко млъкна. — Какво искаш да кажеш?

— Не я видях. Объркала съм се.

— В какъв смисъл? — настоя Джудит.

Марси чувстваше усилието на сестра си да проумее.

— Сега си давам сметка, че момичето, което помислих за Девън, просто може би е приличало малко на нея, но не бе тя. Видяла съм навярно онова, което съм искала да видя… — Марси си припомни момичето, застанало на моста между „Бачълърс кей“ и „Норт мол“, разсеяно гледащо водата долу.

— Не си я видяла?

— Не беше Девън.

Въздишката на облекчение на Джудит бе почти осезаема.

— Откъде знаеш, че не е била тя? — подозрително попита тя.

— Защото Девън е мъртва — изрече Марси.

Джудит продължи да я притиска.

— И не го казваш само защото смяташ, че искам да чуя това?

Точно затова го казвам, призна си наум Марси.

— Девън е мъртва — повтори тя. Всяка дума разсичаше като остър нож гърлото й и оставяше дълбоки, зеещи дупки в плътта й.

Долови как сестра й поклаща глава.

— Добре — заяви тя и повтори: — Добре. — Нова пауза и ново поклащане на глава. — И така, къде си и кога ще се прибереш у дома?

Марси я излъга по същия начин, както бе излъгала Вик Сорвино.

— Аз съм в Париж.

— Не ти вярвам.

Марси въздъхна. И Вик не й бе повярвал.

— Ще се прибера до края на следващата седмица.

— Почакай. Ако наистина си в Париж, имам страхотна идея — бързо изрече Джудит. — Защо да не си резервирам място още на следващия полет и да не се срещнем там? Сигурна съм, че Тери няма да има нищо против, ако отсъствам няколко дни. Всъщност даже ще се зарадва. Можем да понапазаруваме, да разгледаме забележителностите, ще си бъдем само двете. Хайде, кажи да. Ще е забавно.

Като в доброто старо време, изкушаваше се да добави Марси, само дето тяхното старо време никога не бе включвало пазаруване или разглеждане на забележителности. Тяхното старо време бе всичко друго, но не и забавно.

— Нека си помисля.

— Какво има да му мислиш?

— Ще ти се обадя.

— Просто ми кажи в кой хотел си отседнала и…

— Ще ти се обадя — повтори Марси и тутакси затвори.

Тя се изправи от ръба на ваната, отиде гола в стаята, стъпвайки по захвърлените на пода дрехи и метна телефона на леглото. Мразеше да лъже сестра си. Ала имаше ли друг избор?

Можеше да й кажеш истината, помисли си тя, върна се в банята и се помъчи да види отражението си в замъгленото от парата огледало над мивката.

— Кой се крие там все пак? — попита на глас и изтри огледалото с ръка, само за да го види да се замъглява отново почти на мига, от което разстроената й физиономия се разбърка и напълно изчезна.

Истината бе, че повече от всякога тя бе убедена, че Девън е жива, че я бе видяла същия този следобед и че бе само въпрос на време, преди да застанат лице в лице. В края на краищата, Корк не бе чак толкова голям град. На следващия ден щеше отново да отиде до къщата на семейство О’Конър, щеше да почака да се появи детегледачката и щеше да я следи през целия ден. Бе сигурна, че накрая Шанън ще я отведе до Девън.

Само онова проклето колело да не ме бе връхлетяло от нищото, помисли си Марси и предпазливо се отпусна във ваната. Можеше вече да сме заедно. Ахна, когато горещата вода я обгърна и покри пресните синини по ръцете и краката й.

Чу как сестра й я укорява: Не е добре да се взема толкова гореща вана.

— Махай се, Джудит — раздразнено й се сопна Марси и се потопи още по-ниско. Водата се надигна да я поеме, докато протягаше крака напред. Усети я как пълзи над брадичката и гали устата й, затвори очи и водата стигна до челото, а косата й плуваше наоколо като водорасло.

Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето, изрецитира тя мълком последните няколко стиха от любимата си някога поема на Т. С. Елиът.

Сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,

додето ни събудят човешки гласове и се удавим.^[1]

В дните след откриването на преобърнатото кану на Девън, Марси се бе опитала да си представи какво е усещането да се удавиш. Всеки ден в продължение на седмици тя влизаше във ваната и оставяше водата да я обгърне. Чувстваше я как тегне на кожата й като котва, как я дърпа надолу. После бавно и тихо плъзгаше глава под повърхността и отваряше уста.

Един път Питър я намери.

Беше влязъл в банята да се приготви за лягане и я откри потопена изцяло. Буквално я сграбчи за косата и я измъкна, сякаш бе някакъв проклет пещерен човек, помисли си тя тогава. През цялото време й крещеше:

— Какво правиш, по дяволите? Какво правиш, по дяволите? — После бе изтръгнал вратата от пантите с помощта на гаечен ключ и клещи. Банята остана без врата за почти осемнайсет месеца. Върна я на мястото й едва няколко седмици, преди да се изнесе, сякаш за да подчертае факта, че тя вече не бе негова отговорност.

Нямаше нужда да се безпокои. Тя нямаше да е в състояние да го направи. Чувството на паника, докато водата изместваше въздуха от тялото й, просто бе прекалено ужасяващо за Марси, за да издържи повече от няколко секунди.

Дали и Девън бе изпитала същата тази паника, питаше се неведнъж. Беше ли се борила за живота си, дори и след като водата бе изпълнила дробовете й? Викнала ли бе за последен път майка си, преди да умре?

Само че тя не бе умряла, Марси вече знаеше това.

— Моето бебче е живо — прошепна, докато водата закачливо я ближеше по ушите. — Тя не е мъртва. Тя не е мъртва — повтаряше и приятният звук на думите нежно вибрираше в главата й.

Обаче това, което вибрираше, не бяха думите й. Марси го осъзна след няколко секунди. Беше мобилният й телефон. Без съмнение сестра ми, каза си тя и се помъчи да не обръща внимание на настоятелния звук. Няма как да е Джудит, стресна се внезапно. Нямаше как Джудит да е разбрала номера й, нито да е проследила обаждането. Беше си блокирала номера. Не, единственият човек, който би могъл да бъде, беше Лиъм, а ако той й звънеше, това означаваше, че е видял Девън.

Може би тя бе с него в същия този момент.

Марси изскочи от ваната, мокрите й крака се подхлъзнаха на пода и я запокитиха към вратата.

— По дяволите — изруга тя, усещайки как й се появяват нови синини, докато се хвърляше към леглото. Ще съм късметлийка, ако се измъкна от Ирландия невредима, каза си и вдигна телефона.

— Ало? Ало?

— Ало? — произнесе Лиъм отсреща. — Марси, ти ли си?

— Лиъм?

— Добре ли си? Звучиш малко…

— Видя ли Девън?

— Не — каза той. — А ти?

В отговор Марси избухна в сълзи.

— Марси, какво има?

— Нищо. Всичко е наред. Просто си помислих…

— Помислила си, че обаждането ми означава, че съм я видял — констатира той. — Ужасно съжалявам. Разбира се, че ще си помислиш това.

— Не се извинявай. Не бива да си правя прибързани изводи. — Марси му разказа, че е видяла Девън по-рано.

— Чакай малко — каза той, щом тя привърши. — Казваш, че си била блъсната от велосипед? Ранена ли си?

— Добре съм. Само няколко синини, това е всичко. Беше по моя вина. Не гледах къде ходя.

— Сигурна ли си, че си добре? Може да си получила мозъчно сътресение.

— Добре съм — повтори тя, но прозвуча точно толкова уморена и разбита, колкото се и чувстваше.

— Само че докато се изправиш на крака…

— Нея вече я нямаше — каза Марси.

— Е, ще ми се да бях се обадил с някакви новини…

— Защо се обаждаш всъщност?

Тя почувства усмивката му.

— Току-що тук се отби някой, който питаше за теб.

— Какво? Кой?

— Един мъж.

— Какъв мъж? — Възможно ли бе Питър да я е открил, да е зарязал новата си любов на игрището за голф и да е прелетял целия път до Ирландия, за да я прибере у дома?

— Почти съм сигурен, че е същият, с когото ти беше тук онзи ден — чу Лиъм да казва.

— Мъжът, с когото бях…? — С какъв мъж е била? — Да не искаш да кажеш Вик? Вик Сорвино? — невярващо попита Марси.

— Да-м. Точно той. Гледам визитката му в момента.

Какво правеше Вик тук?

— Той каза ли какво иска?

— Само това, че те търсел и че мислел, че може да си се върнала в кръчмата.

— Ти какво му каза?

— Ами, не бях сигурен какво би искала да му кажа, затова казах, че не, не съм те виждал.

Марси не знаеше дали чувства разочарование, или облекчение. Какво правеше Вик отново в Корк? Нали му каза, че това е нещо, което иска да свърши сама?

— Правилно ли постъпих? — попита Лиъм.

— Да. Благодаря.

— Искаш ли номера му?

— Имам го. — Марси бръкна в чантата си, измъкна визитната картичка на Вик, накъса я на парченца и ги пръсна като конфети по кувертюрата на леглото.

— И какво искаш да му кажа — попита Лиъм, — ако се появи отново?

— Кажи му, че не си ме виждал.

— Сигурна ли си?

Марси си припомни устните на Вик, нежно докосващи нейните, почувства пръстите му, леко прокарващи линии по тялото й, чу нежните му думи „Красива си“, попиващи съблазнително в кожата й. Толкова приятно бе отново да се чувства желана, да има някой, който да я гледа с нещо по-различно от съжаление или презрение. Или още по-лошо — безразличие. Тя не заслужаваше да се чувства толкова добре. Не още. Не и докато не намери Девън. Не и докато не получи шанс да оправи нещата.

— Сигурна съм.

— Добре.

— Добре?

— Просто нещо в този човек ме притеснява — обясни Лиъм.

— Притеснява?

— Не зная как по друг начин да го кажа. Просто нещо не беше съвсем наред. Разбираш ли какво имам предвид?

Марси поклати глава. Честно казано, нямаше представа за какво говори Лиъм. Вик Сорвино не й бе направил впечатление да не е съвсем „наред“ в каквото и да е отношение. Но от друга страна, тя никога не бе преценявала добре хорските характери, поне що се отнася до мъжете.

— Марси? — обади се Лиъм. — Там ли си още?

— А, да. Извинявай.

— Нали не те обидих?

— Как би могъл да ме обидиш?

— Ами ако този Вик ти е приятел…

— Не е. — Просто един мъж, когото срещнах в автобуса, мислеше си тя, докато се мъчеше да прогони усещането за топлото тяло на Вик, притиснато до нейното, за успокояващото му похъркване, отекващо в ушите й.

Тя не заслужаваше да се чувства удобно.

— Гладна ли си? — попита Лиъм.

Марси тутакси почувства как коремът й се свива.

— Малко, да.

— Взимам те след половин час — заяви той.