Джой Филдинг
Вече я виждаш (15)

15.

— Какво се е случило? — попита той, пробягвайки с поглед от насиненото й око и страна до върховете на протритите й обувки и обратно. — Добре ли си?

— Вик! Какво правиш тук?

По милите му устни заигра стеснителна усмивка.

— Ти си тръгна, без да се сбогуваш.

— Какво? — Сериозно ли? Какво говореше?

— Безпокоях се за теб. Начинът, по който просто си тръгна… — Той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Не можех да спра да мисля за теб.

— Как разбра къде да ме намериш?

— После ми казаха, че си попаднала в сбиване…

— Кой ти каза? Не разбирам. Какво правиш тук? — попита отново Марси.

— Отбих се в „Гроганс хаус“. Сервитьорката ми каза какво се е случ… — Той се огледа. Полицаи Суини и Донъли слушаха разговора им от отворената врата. — Виж, хайде да отидем на някое по-уединено място.

Марси не беше сигурна, че това бе много добра идея, като се има предвид какво се бе случило последния път, когато бяха отишли на по-уединено място. Все пак му позволи да я подхване за лакътя и да я изведе от управлението на оживената улица „Саут мол“.

— Пазете се — подвикна след нея Колин Донъли.

— Нараниха ли те? — попита Вик. — Защото, ако са ти посегнали, можем да се свържем с американското посолство…

— Аз съм канадка — напомни му Марси. — И не, полицаите бяха наистина много любезни. Не разбирам. Какво правиш тук? — попита за трети път и спря по средата на натоварената улица. — Не трябваше ли да си в Италия?

— Реших, че Италия може да почака още няколко дни.

— Но защо?

По страните на Вик се появи руменина от смущение, видима дори в нарастващата тъмнина на вечерта.

— Бих казал, че това е съвсем очевидно.

Какво искаше да каже?

— Никога не съм била добра в очевидното — призна Марси, докато пешеходците се промъкваха покрай тях. — Боя се, че ще трябва да го изречеш.

Вик бързешком се огледа през рамо.

— Виж. Искаш ли да пием по бира или да хапнем нещо? Почти шест часът е.

Сякаш по даден знак камбаните на църквата „Св. Ана“ почнаха да отброяват часа.

— Наистина съм много изморена — каза Марси. — Денят бе същински ад.

— Къде си отседнала?

Да му кажа ли, запита се Марси. Вик Сорвино бе сериозен и достоен човек, който й бе оказвал единствено внимание. Защо тогава се колебаеше? Помъчи се да не си спомня нежността на допира му, начинът, по който ръцете му леко докосваха тялото й. Да, добре им беше заедно. Може би дори страхотно. И все пак, случайната забежка, си беше случайна забежка. Защо той продължаваше да се навърта наоколо?

— В един малък пансион на „Уестърн роуд“ — каза накрая.

— Води.

 

 

Беше на петнайсет години в деня, когато влезе в спалнята на родителите си и намери вече познатата сцена: майка й стои гола по средата на стаята, цялото съдържание на гардероба й е разпиляно по леглото, чекмеджетата на шкафа й са отворени и празни, десетки фини дантелени сутиени и бикини лежат захвърлени на килима като ненужни отпадъци. Изглежда, че всеки гердан, който притежаваше, бе окачен на протегнатите й ръце. Очите й бяха подути и зачервени от плач.

— Какво правиш? — попита Марси, макар да знаеше отговора толкова добре, че можеше да го произнесе заедно с майка си.

— Нямам какво да облека.

Марси сви рамене и се обърна. Значи пак почва, помисли си тя и коремът й се сви на малки възли. Защо ли изобщо се качи тук? Можеше просто да си изяде закуската и да тръгне за училище, като само подвикне „довиждане“ по посока на стълбите, като Джудит, което сестра й правеше всяка сутрин. Нямаше начин Джудит да се озове в това положение — да стои на прага на спалнята на родителите им, майка й да е гола пред нея, а поне десетина мънистени огърлици да висят от ръцете й като гирлянди върху изсъхнало коледно дръвче.

Бе минала почти година от последния случай, година, през която майка й послушно бе следвала предписанията на доктора и си бе вземала лекарствата, година, без сериозни инциденти, година на относително спокойствие. Година, през която Марси бе допуснала да изпита фалшиво чувство на сигурност. Година, през която си бе позволила фантазията, че са нормално семейство, че могат да бъдат щастливи наистина, че може да свали гарда.

И колко малко трябваше всичко отново да потъне в лайна, даде си сметка тя, когато видя майка си да стои гола насред стаята — само един миг на невнимание.

— Може би ти ще ми помогнеш, скъпа — каза майка й и й махна да влезе, при което няколко дълги мънистени огърлици паднаха от китката й на пода. Те се плъзнаха по килима и спряха в краката на Марси, намотавайки се около себе си като пъстроцветни змии.

Отровни змии, помисли си Марси и отстъпи крачка назад.

— Ще закъснея за училище.

— Ще ти отнеме само минутка.

— Трябва да се облечеш. — Марси се бе вторачила покрай майка си в черно-оранжевата литография на Колдър на отсрещната стена. Срамуваше се да я вижда гола с нейното, някога стройно, а сега отпуснато и нашарено от изпъкнали вени тяло. — Ще настинеш.

Майка й се засмя и същевременно по лицето й потекоха сълзи.

— Човек не настива от това, че е гол, глупаче. Настива се от вирус. Всеки го знае.

— Трябва да вървя.

— Не. Моля те, не ме оставяй.

— Ще се обадя на татко.

— Не, не може да направиш това. Днес той цял ден ще е в съда. Много важно дело. Не бива да го безпокоим.

— Тогава ще се обадя на доктора ти.

— Той е на почивка. — В гласа на майка й се прокрадна триумфална нотка, сякаш бе планирала всичко предварително.

Марси прекоси стаята и отиде до банята. Отвори аптечката над мивката и почна да търси сред различните кремове и лосиони лекарството на майка си.

— Къде са ти хапчетата, мамо?

— Няма ги.

— Как така ги няма?

— Пуснах ги в тоалетната. — Отново онази смущаваща триумфална нотка.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — каза Марси, вдигна капака и се взря в празната тоалетна чиния. Шегата е за моя сметка, помисли си тя.

— Спрях да ги взимам още преди седмици. Не ми трябват повече, скъпа. От тях само ми ставаше лошо.

— От тях ти ставаше по-добре.

— Тогава по-добре да ми е лошо — не отстъпваше майка й.

— Трябва да вървя. — Марси бързо излезе от банята и се отправи към вратата. — Ще закъснея.

Майка й я хвана за ръката и я спря. Още една огърлица се търкулна и падна на пода, от удара се пръсна и нежните оранжеви мъниста се разпиляха във всички посоки.

— Защо не си слагаш никакъв грим, скъпа? Малко руж и спирала ще направят с теб чудеса, ще отклонят погледа от косата ти.

В отговор Марси грабна някакво безформено долнище на анцуг от леглото и го метна към гърдите на майка си.

— Облечи се, мамо.

— Моля те, няма ли да останеш с мен още малко?

— Не мога. Ще се видим по-късно.

— Толкова много жестокост има на този свят — каза майка й и думите й белязаха началото на нов пристъп на плач. — Всички тези нещастни малтретирани деца и животни, всички тези умиращи от бедност хора. — Тя се свлече на пода. — Понякога изпитвам такова отчаяние.

Нямам нерви за твоето отчаяние, мислеше си Марси.

— Трябва да вървя. Първия час имам контролно по френски.

— Тогава трябва да бягаш — каза майка й, сменила рязко настроението си и с две ръце замаха да я отпрати. На пода се строполиха и последните, останали по китките й огърлици.

Марси се обърна и изхвърча от стаята.

— Успех на контролното — подвикна след нея майка й.

— И ти я остави просто така? — ядоса се Джудит, когато се срещнаха в училищния коридор по-късно същата сутрин.

— А какво трябваше да направя? Теб никаква те нямаше наоколо.

— Както и да е. Обади ли се на татко?

— Той беше в съда. Оставих му съобщение.

— Тя ще се оправи — отсече Джудит. — Винаги става така.

— Да — съгласи се Марси, но реши, че може би не е зле на обяд да си иде и да провери за всеки случай.

Само че, когато дойде време за обяд, предпочете да отиде с група приятелки в близката закусвалня. Ако опитът й от последните петнайсет години я бе научил на нещо, разсъди тя, то бе, че каквото и да направеше, нямаше да има значение. Следващите няколко седмици майка й щеше да прекара в една низходяща спирала от пристъпи на плач и несвързано бръщолевене, после най-вероятно щеше да изчезне за няколко дни, може би даже седмици, да живее по улиците и да рови по кофите, докато някой не я познаеше и не я доведеше вкъщи.

И тогава целият цикъл щеше да почне отначало.

Само че не стана така.

В два часа същия следобед двете с Джудит бяха извикани в кабинета на директорката, където двама униформени полицаи ги чакаха, за да ги информират, че майка им се е самоубила, скачайки от покрива на някаква десететажна офиссграда близо до оживеното кръстовище на „Янг“ и „Сейнт Клеър“.

— Не се чувствай виновна — каза й Джудит, докато чакаха баща им да ги вземе от училище и да ги заведе вкъщи.

Марси кимна. Тя не се чувстваше виновна за смъртта на майка си. Чувстваше се облекчена.

И тъкмо заради това, оттогава се чувстваше виновна завинаги.

 

 

— Марси? — повика я тихичко Вик от леглото. — Какво правиш?

Добър въпрос, помисли си тя и се обърна от прозореца, през който се взираше в дръпнатите завеси на отсрещния прозорец, мъчейки се да проумее всичко, случило се през последните двайсет и четири часа. По дяволите, защо да се ограничавам, запита се. Какво ще кажеш за последните двайсет и четири години? Или за последните петдесет? Кога ли изобщо животът ми е имал някакъв смисъл?

— Колко е часът? — попита тя и уви по-плътно около себе си памучния розов халат.

Какво правеше Вик Сорвино в леглото й? Как, по дяволите, бе допуснала това да се случи? Отново. Какво й ставаше? Да, той бе привлекателен мъж и да, караше я да се чувства нужна, желана и дори красива. Но да не би да беше тийнейджърка, за бога, че така лесно да бъде съблазнена с няколко добре подбрани думи. Абсолютно никакъв самоконтрол ли не притежаваше?

Вик се пресегна за часовника си на миниатюрното нощно шкафче до леглото.

— Девет и нещо — каза той, остави обратно часовника и седна, при което чаршафът се свлече от голото му тяло. — Гладна ли си?

Марси поклати отрицателно глава.

— А ти?

— Не съвсем. Как е страната ти?

— Добре е.

— Мислиш ли, че на това око му трябва още малко лед?

— Не. Чух, че миещите мечки са хитът на есента.

Вик се изкикоти и потупа мястото до себе си.

— Върни се в леглото.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Защо не?

— Не зная. — Марси сви рамене. — Вече не зная какви ги върша. — Как се случи това, искаше й се да изкрещи. Как ти се озова в леглото ми?

Само че вече знаеше отговора. Всичко бе нейна работа. Едва се бяха изкачили по стълбите и устните й вече жадно търсеха неговите. Разкъсваше ризата му, преди дори да е затворила вратата на стаята си.

— Не зная какво ми става.

— Не ти става абсолютно нищо — възрази Вик.

— Аз на практика те нападнах, за бога.

— Не си спомням да съм имал някакви възражения.

— Обикновено не постъпвам така. — Тя се засмя. — Освен, разбира се, последния път, когато бяхме заедно.

— И ме питаш какво правя тук? — сардонично произнесе той.

— Какво правиш тук наистина, Вик?

Обстановката изведнъж стана сериозна.

— Казах ти. Безпокоях се за теб.

— Недей.

— По-силно е от мен. Изглежда, че доста съм се привързал.

— Това навярно също не е много добра идея.

— Напротив. Струва ми се най-добрата, която съм имал от години.

— Защо?

— Защо ли? — поклати глава той. — Не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос. Не зная. Може би усещам сродна душа.

— А може би просто изпитваш съжаление към мен.

— Изпитвам много неща към теб — бързо изстреля той. — Но съжалението не е едно от тях.

Марси се засмя, въпреки нежеланието си.

— Върни се в леглото — каза отново той.

Какво толкова, по дяволите, помисли си Марси. Защо не? Не беше като да има нещо по-добро за правене. Минаваше девет, беше тъмно, всичко я болеше, окото й бе насинено, страната подута, а шансовете да намери Девън, ако излезе през нощта, бяха нулеви. Освен това, беше изтощена. Тя легна на леглото и ръцете на Вик тутакси я обгърнаха, тялото му плътно се прилепи до нейното, сякаш там му беше мястото.

— Можем отново да излезем, ако искаш. Да пообиколим заведенията — сякаш прочете мислите й той. — Може пък да я видим.

Марси поклати глава, усещайки топлия му дъх на врата си.

— Няма да я видим.

— Може и да успеем.

— Не. Тя знае, че съм тук. Не иска да я намеря.

— Не знаеш това със сигурност.

— Не зная много неща, това е сигурно.

— Кажи ми в какви неприятности се е забърквала — помоли Вик.

— Какво?

— В Дъблин ти ми каза, че Девън се била забъркала в някакви неприятности.

— Да — отговори Марси. Беше ли му казала и това?

— С полицията ли?

— Забърка се с едно момче, което взимаше кокаин, а това, разбира се, беше последното нещо, от което Девън се нуждаеше. Стана само още по-депресирана.

— Какво се случи?

— Една нощ отидоха на купон. Изглежда са вдигнали доста шум. Съседи извикали полицията. Намерили наркотици. Девън беше обвинена, наред с всички останали. Нашият адвокат си уговори среща с прокурора. Мислеше, че поради състоянието на Девън може да успеем да го убедим да оттегли обвиненията, ако тя се съгласи да се лекува.

— И?

— В уикенда, преди срещата, Девън отиде на вилата. — Гласът на Марси заседна в гърлото. — Тя никога не се върна.

— Ще я намериш, Марси. Ще я върнеш у дома.

Настана продължителна тишина.

— Ами ако не е тя? — Марси зададе въпроса, който досега не си бе позволявала дори пред себе си. — Ако и Питър, и Джудит, и полицаите са прави? Видях я само за половин секунда през прозорец, покрит с реклами на бира. Може и да не е била тя. Може да не е била и момичето, което видях да стои на моста. Може да съм толкова луда, за колкото ме мислят всички.

— Аз не те мисля за луда.

— Ти си се оженил за агентката на недвижими имоти — напомни му Марси.

Вик се засмя.

— Предполагам, че понякога толкова много ни се иска да спре да ни боли, че вършим налудничави неща.

— Аз това ли правя?

— Не зная — призна той. — Но бих искал да съм тук, когато разбереш.

Марси се преобърна по гръб и потърси очите му.

— Ти наистина си най-милият мъж — каза и се протегна отново към него.

 

 

Събуди се от звъна на камбани.

Само че не бяха камбани, осъзна постепенно, седна и погледна към чантата си на пода до леглото. Звънът идваше отвътре. Беше телефонът й.

Внимателно, за да не събуди още спящия до нея мъж, Марси взе чантата си, отнесе я в банята, затвори вратата и приседна на ръба на ваната, усещайки хладния емайл по голата си кожа.

— Ало? — прошепна тя.

— Мисля, че може и да съм я открил — без предисловие изрече Лиъм.

— Какво? — Сънуваше ли? — Как?

— Ами, разпитвах наоколо както знаеш и изглежда, че най-накрая бях възнаграден. Току-що ми се обади един познат. Каза, че момиче, отговарящо на описанието на дъщеря ти наскоро е наело малка къща съвсем близо до къщата на бившата му жена. Видял я вчера, когато отишъл да види децата си.

— Много момичета отговарят на описанието на дъщеря ми — усъмни се Марси.

— Тази се казва Одри.

Марси ахна, бързо закри уста с ръка и се опита да овладее надигащото се вълнение.

— Къде е тя?

— Малко селце, много близо дотук, казва се Югал.

— Йоал? — повтори Марси, произнасяйки го по неговия начин.

— Ще те взема след двайсет минути — заяви той.