Джой Филдинг
Вече я виждаш (26)

26.

Валеше, когато се събуди.

Марси погледна към часовника през клепачи, които отказваха да се отворят на повече от една четвърт.

— Не може да бъде — измърмори тя и завря лице в прозрачния пластмасов циферблат. Наистина ли бе почти десет часа? Възможно ли беше?

Тя се пресегна към телефона, набра „0“ за рецепцията и служителката бодро я поздрави:

— Добро утро, госпожо Тагарт. С какво мога да ви помогна?

— Можете да ми кажете колко е часът. — Гласът на Марси бе толкова дрезгав, че едва го позна. Едва не погледна през рамо да види дали до нея няма някой друг.

— Разбира се. Вече е почти десет.

— Сутринта?

Кратка пауза.

— Добре ли сте, госпожо Тагарт?

— Добре съм. Благодаря. Трябва да съм се успала.

— Е, не бихте могли да изберете по-подходящ ден — информира я рецепционистката. — Вали ужасен дъжд. Човек не би искал да е навън, ако не се налага.

Марси погледна към прозореца. Тежките пепеляворозови завеси още бяха отметнати и разкриваха толкова сумрачна утрин, че спокойно можеше да е и вечер. Дъждът биеше по витражните стъкла като че ли мяташе стотици дребни камъчета.

— Гадост — каза Марси, забравила за телефона в ръката си.

— Да, предполагам, че това е точно казано — обади се служителката. — Мога ли да направя нещо друго за вас, госпожо Тагарт?

— Кафе?

— Ще се обадя на румсървис да ви донесат една кана. Ще искате ли нещо с него? Сок? Яйца? Тост?

— Сок. И яйца. И тост. Портокалов, средно препържени, ръжен — добави, преди да затвори. После отново легна, затвори очи и пак заспа, докато не дойде румсървиса със закуската й половин час по-късно.

 

 

Лиъм отново я събуди по телефона към два следобед.

— Слава богу — каза той, щом тя вдигна по средата на третото позвъняване. — Като не се обади, почнах да се притеснявам, че си излязла.

Марси погледна към прозореца. Все още валеше като из ведро, небето бе дори по-тъмно от преди. Погледна часовника.

— Моля те, кажи ми, че не е два часът.

— Да не те събудих? — невярващо попита той.

Марси се надигна и седна.

— Не мога да държа очите си отворени. Що за хапче беше това, което ми даде снощи впрочем?

— Просто „Валиум“. Не би трябвало да те успи чак толкова. Може да си пипнала нещо. Искаш ли да извикам доктор?

— Не, добре съм. Предполагам, че просто съм била по-изтощена, отколкото си мислех.

— Без майтап — подхвърли Лиъм. — Включила си на осем цилиндъра, откакто си дошла. Удивен съм, че все още дишаш, честно казано.

— Изгубих целия ден — тъжно констатира тя.

— Не си изгубила нищо. Не видя ли какво е навън? Повярвай ми, единствените хора, които се показват навън днес, са туристи, които нямат избор. Това е знак, Марси — каза й той.

— Знак ли?

— Знак да си вземеш един ден почивка.

— Май нямам голям избор — отговори тя. Сънят отново натежа на клепачите й и я принуди пак да положи глава на възглавницата.

— Ще се отбия на отиване към работата.

— Не. Не е нужно да правиш това.

— Никога не правя нещо, което трябва — заяви той. — Както и да е, отивам да посетя майка ми. Все се оплаква, че не съм я навестявал напоследък.

— Не каза ли току-що, че никога не правиш онова, което трябва? — попита тя.

Той се засмя.

— Предполагам, че правилата не се отнасят за майките — заключи, преди да се сбогува.

— Предполагам, че не. — Марси затвори телефона и се замисли за собствената си майка. Със сигурност никакви правила не се отнасяха до нея.

Тя сама си е един отделен свят, бе подхвърлила веднъж Джудит, но Марси вече не беше сигурна дали имаше предвид тяхната майка, или Девън.

Стана от леглото, захвърли фланелената си пижама на пода в банята и стъпи под душа на белия мрамор с прасковени пръски. Пусна гореща вода да тече на главата й и се запита, не за първи път, какво можеше да направи по-различно, какво трябваше да направи по-различно, ако имаше едно нещо, което би могла да промени, да се върне назад във времето и да направи нещо наново, едно-единствено, което би променило хода на живота им и би я отвело навсякъде другаде, но не и тук.

Мислиш прекалено много, беше я сгълчала веднъж Джудит.

Ключът е да спреш да мислиш, също така я бе посъветвала Сара в един от първите уроци на Марси по голф. Това е проблемът с играчите на голф днес. Те са една сбирщина от прекалено образовани маниаци на тема контрол и се опитват да играят игра, която не може да се контролира. Така че, не мисли. Просто замахвай.

Марси се запита кога точно Сара бе престанала да мисли и бе почнала да замахва към съпруга й.

— Не мисли — каза си тя сега, излезе изпод душа и се уви с две луксозни хавлии. Затършува из новите си покупки и извади панталоните в цвят каки и бежовата тениска, които облече над новото си бельо. Панталоните й бяха малко големи, тениската леко й стягаше, но и двете не дотам, че някой да забележи. Среса мократа си коса, пусна я върху раменете си и се пресегна към телефона. Прочете инструкциите за провеждане на задграничен разговор, сети се, че в Торонто още е сутрин, но не толкова рано, че да не може да се обади и набра номера на Питър, без повече да му мисли. — Просто замахвай — повтори си на глас.

Телефонът звънна четири пъти, преди да я прехвърли на гласова поща.

— Здравейте — изчурулика Сара с дразнещо весел глас. — Свързахте се със Сара Харис…

— … И Питър Тагарт. — Гласът на Питър зазвъня като камбана, с едва ли не плашещ ентусиазъм на човек с високо самочувствие.

Сара продължи:

— В момента не сме на разположение да приемем разговора.

— О, господи — изпъшка Марси, припомняйки си внезапно, че този уикенд Питър най-вероятно бе на посещение при сина им в лагера, където бе помощник за през лятото. Естествено, Сара щеше да е залепена за него, усмихната и жизнерадостна и както винаги оказваща подкрепа, чак да му се доповръща на човек — майката, която Марси би трябвало да бъде. Нищо чудно, че Дарън бе почнал да подхвърля, че иска да се премести в новата къща на баща си, като се прибере.

— Така че, ако оставите името и номера си и кратко съобщение след сигнала — каза Питър, — ще се свържем с вас веднага, щом можем.

— Довиждане засега и приятен ден — добави Сара точно преди сигнала.

— Много бих искала — каза им Марси. — Но изглежда, че някой е замразил кредита ми, затова, ако мъжът с хубавата усмивка и правите зъби бъде така любезен да оправи тази каша колкото е възможно по-скоро, аз ще съм достатъчно щедра да не създавам пречки на тази работа с развода, веднага щом се върна. С дъщеря ти — добави тя. Но понеже все още не бе удовлетворена, продължи: — Довиждане засега и ходете си го начукайте. — Тя тресна слушалката.

Прави са, помисли си тя и се разсмя на глас. Приятно усещане беше да не мислиш, а просто да замахваш. По дяволите, страхотно чувство.

За около десет секунди.

А след това се почувства като боклук.

— Господи, какво направих? — Тя изстена. Питър щеше да подскочи до небето, когато чуеше съобщението. Щеше да е по-убеден от всякога, че си има работа с ненормална. Нямаше начин да възстанови кредита й. — Мамка му. — Какво щеше да прави сега?

Бързо набра нов номер.

— Моля те, бъди си у дома. Моля те, бъди си у дома.

Марси си представи сестра си, върнала се от сутрешната тренировка, как си почива с гигантска чаша черно кафе до кухненската маса от бял камък, „Съндей Стар“ разгънат пред нея, завряла нос в некролозите. В годините след смъртта на майка им Джудит четеше тези известия с религиозна страст и внимателно отчиташе възрастта на всеки починал. „Просто се чувствам по-добре, като видя един или двама по-млади от мен“ — доста смутено признаваше тя. „Зная, че звучи жестоко, но ме кара да се чувствам така, сякаш съм постигнала нещо.“

— Ало — каза сестра й сега, вдигайки още на първото позвъняване.

— Джудит, здравей.

— Марси! Къде си, по дяволите?

— Все още в Ирландия.

— Мамка му.

— Джудит, чуй ме, имам нужда от помощта ти.

— Определено имаш нужда от помощ.

— Джудит…

— Добре. Какво мога да направя?

— Трябват ми пари.

— Какво?

— Нямам никакви пари. Питър е запорирал кредитните ми карти.

— Тогава се прибери вкъщи.

— Трябва да ми изпратиш запис — продължи Марси, сякаш Джудит не бе казала нищо. — Не много. Три хиляди долара би трябвало да стигнат. Не бих те молила, но не си взех банковата книжка, а наличните ми свършват…

— Три хиляди долара? — невярващо повтори Джудит.

— Ще ти ги върна.

— За какво ти трябват три хиляди долара?

— Трябваше да си купя някои неща. Това е дълга история.

— Слушам.

— Повярвай ми, не би искала да чуеш тази история.

— Да не си си навлякла някаква неприятност?

— Не. Честна дума. Чуй, ако се притесняваш за парите, ще ти ги върна, веднага щом се прибера.

— И кога ще стане това?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Веднага щом намеря Девън — каза Марси и си представи как сестра й увесва глава към гърдите от изумление.

— Ти ми каза, че вече си наясно с това. Каза, че…

— Тя беше щастлива, нали? — прекъсна я Марси. — Искам да кажа, не всичко беше само мъка и унилост. Имаше моменти, в които Девън беше щастлива. Нали?

Гласът на Джудит моментално омекна.

— Разбира се, че имаше.

Марси си спомни седмиците, предшестващи изчезването на Девън. Тогава дъщеря й изглеждаше не само щастлива, но почти ведра, усмивката й бе истинска и балансирана, гласът й мек и спокоен. Дали вече не е била решила да напусне страната?

Разбира се, Джудит би възразила, както бе направил Питър, че има и друга причина за привидното спокойствие на Девън: че хората на ръба на самоубийството често намират покой, щом наистина вземат решение да сложат край на живота си.

— Ще ми пратиш ли парите, или не? — попита Марси, мъчейки се да прогони неприятната мисъл. Не мисли, напомни си тя.

— Къде искаш да ти ги пратя? — попита след неколкосекундно мълчание Джудит.

Бе ред на Марси да се поколебае. Не й се щеше да разкрива точното си местонахождение. Но какъв избор имаше?

— Прати ги в хотел „Хейфилд Мейнър“ в Корк. — Грабна тефтерчето до телефона и прочете на Джудит точния адрес. Представи си как сестра й записва информацията в полето над списъка с наскоро починалите граждани на Торонто.

— Ти си в Корк? Мислех, че си в Дъблин.

— Ще пратиш ли парите с бърз запис? — по-скоро нареди, отколкото попита Марси.

— Ще ида в банката още утре сутринта. Би трябвало да получиш парите до вторник.

— Благодаря ти.

— Марси, моля те…

— Трябва да вървя — каза Марси и затвори. Поседя няколко минути в тишина, усещайки как сърцето й отброява секундите като метроном. Нарочно държеше ума си празен. После, с помощта на новата си мантра — не мисли; не мисли; не мисли — тя скочи на крака, хвърли последен поглед на шибащия по прозореца дъжд, грабна новото си сако и чантата и се отправи към вратата.

 

 

Видя го веднага, щом влезе във фоайето.

Стоеше полускрит зад колоната близо до величественото махагоново стълбище и дори нямаше да го забележи, ако не бе спряла да пита портиера дали не може да наеме отнякъде чадър.

— Нали не се каните да излезете в това време? — попита портиерът невярващо.

Марси обаче вече се отдалечаваше от него и отиваше към мъжа зад колоната. Явно усетил приближаването й, мъжът направи няколко крачки назад, сякаш искаше да избяга, но погледът му си остана забит в пода, дори когато тя застана пред него.

— Какво правиш тук? — попита го без предисловие.

Вик Сорвино вдигна очи към нейните видимо неохотно, явно смутен, че са го открили.

— Марси — каза само, но звукът на името й от неговата уста тутакси накара коленете й да омекнат.

Какво ми става, за бога, подразни се тя.

— Какво правиш тук? — попита отново.

— Добър въпрос.

— И какъв е отговорът?

Неочаквано Вик доби същия объркан вид като нея.

— Не зная.

— Не те разбирам.

— Нито пък аз.

Постояха така няколко секунди. Марси не бе в състояние да се обърне. Не че той представляваше чак толкова страхотна гледка, опита да си внуши тя. Лиъм беше много по-красив; по дяволите, дори и Питър изглеждаше по-добре. Около Вик просто имаше нещо. Може да беше начинът, по който я гледаше, наситеният цвят на сините му очи и как се вкопчваха в нейните и отказваха да ги пуснат, прониквайки в тайните глъбини на мозъка й. Заплахата от истинска близост. Затова ли се отнасяше толкова зле с него? Защото знаеше, че щом веднъж я види — наистина я види — копнежът върху лицето му щеше да бъде заменен с отвращение и щеше да хукне с писъци през глава?

Както почти всички, които някога бе обичала.

Майка й.

Питър.

Девън.

Не ме гледай, искаше й се да му каже. Някои тайни е по-добре да не бъдат разкривани.

— Следиш ли ме? — попита вместо това, спомняйки си изведнъж случката в мола предния ден.

— Не точно.

— А какво точно? Ти ли беше този вчера, в мола?

— Може би е по-добре да поседнем. — Той я поведе към близкия диван, настани се до нея върху меката кадифена седалка в кайсиев цвят и взе ръката й в своята.

— Ти ли беше, или не? — попита го отново, мъчейки се да не обръща внимание, че ръката й олекна.

— Да.

Тя бързо дръпна ръката си в скута.

— Не разбирам. Защо?

Той поклати глава, въздъхна дълбоко, пак поклати глава, сякаш сам не вярваше на онова, което се канеше да й каже.

— След като полицаите ме разпитаха във връзка с нахлуването в хотелската ти стая, реших да поостана още няколко дни. Помолих детектив Мърфи да ме държи в течение. — Вик си прочисти гърлото и за трети път поклати глава. — Той ми се обади вчера и каза, че са те закарали в полицейското управление. Веднага отидох там, надявах се да имам възможност да поговоря с теб и да те убедя, че нямам нищо общо с нахлуването…

— Никога не съм си и помислила, че си ти — прекъсна го Марси.

— Е, благодаря ти за това все пак.

— Никой не ми каза, че си бил там.

— Няма значение — продължи той. — Ти си тръгна с онзи младеж от заведението и аз, не зная, просто реших да ви последвам. Не ме питай защо.

— Защо? — попита тя въпреки това.

— Предполагам, че защото се тревожех за теб. И все още се тревожа.

— Не е нужно.

— Някой нахълтва в стаята ти и унищожава нещата ти. Бих казал, че това е причина за тревога.

— Но не и твоя.

В продължение на няколко дълги секунди Вик постоя съвършено неподвижно. После си пое дълбоко дъх, сякаш поемаше с цялото си същество казаното от нея.

— Не, предполагам, че не е. — Ъгълчетата на устата му понечиха да се извият в тъжна усмивка. — Добре. Признавам, че съм малко тъп в тези неща, но дори и аз накрая проглеждам. — Той се изправи на крака. — Извинявай. Няма да ти досаждам повече.

— Познаваш ли дъщеря ми? — попита внезапно Марси, изненадвайки и самата себе си с въпроса, който не бе имала намерение да задава.

Той доби изумен вид.

— Какво?

— Дъщеря ми. Познаваш ли я?

Вик се огледа смутено.

— Не. Разбира се, че не. Откъде бих могъл да познавам Девън?

Отново произнесе името на дъщеря й с лекота, почти свойски.

— Никога ли не сте се запознавали?

— Марси, това е безсмислица. Ти си от Торонто. Аз живея в Чикаго. Как изобщо би било възможно да срещна дъщеря ти?

— Прав си. Извинявай. Разбира се, че не я познаваш — извини се незабавно тя и забеляза как Вик отмести поглед към входната врата. — Какво има?

— Май имаш посетител — каза Вик.

Тя проследи погледа му и видя Лиъм да влиза и демонстративно да изтръсква капките от раменете си.

— Лиъм — каза Марси, стана и се втурна към него. — Какво правиш тук?

— Тъкмо се канех да те питам същото. Нали не се каниш да излезеш в този хаос? — обвинително я попита той, сякаш вече предугаждаше отговора.

— Мислех, че отиваш да видиш майка си.

— Реших първо да дойда да видя теб — обясни той. — Добро решение, както ми се струва. — И тогава се наведе и я целуна плътно по устата. — Имам новини.

— Какви новини? — попита Марси, все още усещайки устните му върху своите. Тя хвърли поглед през рамото си към Вик, съзнавайки, че и той е усетил същото.

На мекия кадифен диван до стълбището обаче вече не седеше никой.

Вик си бе отишъл.