Джой Филдинг
Вече я виждаш (31)

31.

— Кога разбра, че тя не е дъщеря ти? — попита Вик, стиснал здраво все още треперещите ръце на Марси.

Двамата седяха един до друг пред разхвърляното бюро на Кристофър Мърфи в полицейското управление. Мърфи току-що се бе извинил и се бе оттеглил да разговаря с Донъли и Суини в друго помещение.

— Не веднага — отговори Марси. — Във фермата беше тъмно, затова не бях сигурна, когато я видях отначало. Косата й беше същата като на Девън, изглеждаше със същия ръст и стойка. Формата на лицето й беше подобна, но гласът й беше различен, дори и когато шепнеше. Обаче не спираше да ме нарича „майче“, затова аз си внушавах, че все пак бяха минали две години от последния път, когато я бях чула да говори, че сега тя бе по-голяма, че се нагажда към чуждия акцент, че гласът й сигурно се е променил. Обичайните разсъждения. Напоследък съм много добра в тях. — Тя въздъхна, реши, че „разсъждения“ е доста меко казано. — Както и да е. Беше доста тъмно и отначало тя стоеше с наведена глава. Косата й скриваше по-голямата част от лицето. И тогава Джакс каза, че трябвало просто да ни застрелят и да се омитат, а Одри отиде до Шанън и с леденостуден глас произнесе: „Ние няма да те застреляме. Майка ми ще го направи“. И изведнъж от камината прескочи искра и освети цялото й лице. Тя се смееше и аз чух Питър да казва „Тя има нужда от добри шини“. — Марси поклати глава. — И това напълно издуха бръмбарите от главата ми. Искам да кажа, нали помниш снимката на Девън с порцелановите шини? Зъбите й бяха перфектни, а зъбите на това момиче — криви. Това не бяха зъбите на Девън! — Тя изпусна дълбока и шумна въздишка. — Истината е, че навярно съм го знаела през цялото време. — Тя бръкна в чантата си и извади опърпания плик със снимките на Девън, както и писмото на дъщеря си и го подаде на Вик. — Можеш да го прочетеш — каза му и Вик внимателно разгърна хартията. — Струва ми се, че през цялото време си знаех, че това е писмо за самоубийство. Просто не исках да го приема. Все си повтарях, че може да е променила решението си в последната секунда. Или че само иска ние да си мислим, че е мъртва.

Вик прочете писмото, после безмълвно го прибра в чантата й.

— Очевидно много те е обичала.

Марси кимна.

— И аз я обичах. Но това не стигаше, за да я спася.

— Аз обичах жена си — заяви Вик. — И това също не стигна, за да я спася.

— Жена ти е имала рак. Не е същото.

— Мислиш ли? И двете са били болни. Болни от нещо, което не са могли да контролират. Няма за какво да се чувстваш виновна, Марси.

— Нима? Казах й, че съм се уморила да бъда родител. Що за майка ме прави това?

— Съвсем нормална.

Марси отново се замисли за времето, когато бе обвинявала Девън, че не се съсредоточава над уроците по пиано, за онзи ужасен следобед, когато се бе нахвърлила на гордото мъниче, задето бе надраскало стените, за това как детето се бе сгърчило и хванало за корема, сякаш бе смъртно ранено.

Само че в писмото на Девън не се споменаваше никое от тези неща, осъзна Марси. Вместо това, тя бе писала за всички прекрасни моменти, прекарани заедно, за щастливите спомени как са гледали заедно телевизия, как са ходили на балет и са почивали на вилата. Говореше само за любов.

— Обичах я толкова много — тихичко се разплака Марси.

— Зная. Но което е по-важно, и Девън го е знаела.

Марси изтри сълзите, стичащи се по страните й с опакото на дланта си.

В стаята влезе Кристофър Мърфи, следван от Джон Суини и Колийн Донъли.

— Явно господин Флахърти е направил пълни самопризнания — заяви той, заобиколи бюрото си и се пльосна на въртящия се стол.

На Марси й трябваха няколко секунди да осъзнае, че Лиъм е въпросният господин Флахърти и още малко, да смели останалата част.

— Оказва се, че бащата на Лиъм е работел в строителната компания на господин О’Конър. Той загинал при инцидент в работата преди няколко години и според Лиъм, на семейството му била отказана справедлива компенсация. Лиъм решил да поправи това като отвлече бебето им срещу откуп. Запознал се с Одри, когато Джакс я довел в „Гроганс хаус“ една нощ. Тя била нова в града, с произход от Лондон и цял живот само се забърквала в бели. Тримата заедно скроили план да съблазнят Шанън и да отвлекат Кейтлин, точно както вие се бяхте досетили — отбеляза Мърфи и с възхищение кимна към Марси. Той се наведе напред и смутено положи лакти върху купчината книжа. — Тогава обаче сте се появили вие, убедена, че сте видели дъщеря си и сте почнали да показвате насам-натам снимката на Девън, а една любопитна сервитьорка си помислила, че момичето от снимката прилича на Одри. Оттук насетне нещата почнали да се развиват мълниеносно.

— Кога са отвлекли бебето? — попита Марси, мъчейки се да подреди събитията от деня, като че ли това щеше да й помогне да ги обясни.

— Тази сутрин, когато Шанън я извела на разходка. Искането за откуп е направено минути след това. Господин О’Конър е имал три часа да донесе парите и е бил предупреден да не се свързва с нас, иначе Кейтлин щяла да умре.

Марси прие тази информация с кимване, все още мъчейки се да отсее въображаемото от твърдите студени факти. Лиъм я бе лъгал от самото начало; единственото вярно нещо, което й бе казал, беше, когато се заричаше, че не познава Девън на снимката. Тя обаче бе предпочела да повярва на лъжите му, да се ласкае с мисълта, че той може би наистина я харесва, когато опитите му да я съблазни не представляваха нищо друго, освен хитра уловка, преценена така, че да извлече информация, да я държи в неведение и очакване. Когато я караше да се обади в полицията, го бе направил не само със съзнанието колко нелепо щеше да им прозвучи, но и за да свали подозренията от себе си. Той не се бе обадил на семейство О’Конър предната нощ; не бе говорил с Шанън; Шанън никога не се бе съгласявала да се свърже с Одри. Обажданията му в хотела предната нощ и тази сутрин имаха за цел само да я провери. Както и обаждането му, когато тя беше в катедралата „Св. Фин Бар“ — просто начин да се увери, че следва инструкциите на Одри и че не е казала на никого къде отива или какво се кани да направи.

— А сега Одри е мъртва — изрече на глас Марси.

— Боя се, че да — потвърди Суини. — Тялото й е изплувало върху някакви скали до остров Беър преди около час.

— Не разбирам — как разбрахте къде да ме намерите?

— Можете да благодарите на господин Сорвино за това — каза Колийн Донъли.

Марси погледна към Вик за обяснение.

— Провери си чантата — каза той.

Марси я отвори и почна да тършува в нея. Извади си портмонето, паспорта, плика със снимките на Девън и предсмъртното писмо, червило, слънчеви очила, няколко ментови бонбона, разпилени по дъното и… още нещо — пръстите й напипаха малък метален предмет. Извади го.

— Какво е това? Джвъчка ли? — попита обвинително.

— Какво? — попита Мърфи. Тримата полицаи си размениха озадачени погледи.

Вик се засмя.

— Не точно.

— Това е проследяващо устройство — обясни Суини, взе го от ръката на Марси и го повъртя.

— Пуснахме го в чантата ви по изричното настояване на господин Сорвино — каза Мърфи.

— Той заплаши да ни съди заради преживяното на летището унижение, ако не се съгласим — добави Донъли.

— Явно беше, че е напразна заплаха — измърмори Вик.

— Явно. И все пак, той беше толкова убеден, че сте в опасност…

— Пък и заплаши, че ще си устрои лагер във фоайето ни…

— И че ще отиде в Американското посолство…

— Въпреки че вие всъщност сте канадка — прекъсна ги Мърфи.

— Затова решихме да му угодим.

— Бяхме с вас от мига, в който напуснахте стаята си тази сутрин — заяви Суини.

— Дори взехме и тази опашка с нас. — Донъли кимна към Вик. — Още не мога да разбера как стана това. Не съм знаела, че си толкова мекушав — каза тя на Мърфи.

Мърфи прие забележката й със смутено покашляне.

— Нека кажем само, че това бе най-малкото, което бих могъл да направя за човек, на който и тримата синове са полицаи.

Коридорът бе процепен от бебешки плач като залп на оръдие. Той бе последван от плахо почукване на вратата. Млада жена с къса тъмна коса подаде глава.

— Господин и госпожа О’Конър чакат в съседната стая — чу я да шепне Марси. — Биха искали да видят госпожа Тагарт, ако е удобно.

След няколко секунди в стаята бяха въведени семейство О’Конър. Марси се изправи да ги поздрави.

— Госпожо Тагарт, никога няма да можем да ви се отблагодарим — каза господин О’Конър, докато крачеше към нея и силно разтърси ръката й.

Госпожа О’Конър стоеше до него, иначе привлекателното й лице сега бе пепелявосиво и цялото на петна от плач, ръцете й закрилнически обгръщаха плачещото бебе.

— Май не зная как да я успокоя — прошепна през сълзи тя. — Шанън казва, че вие си имате подход към нея. Може би ще споделите тайната на своя успех — добави срамежливо.

Марси се засмя и призна болезнената някога истина — че няма никаква тайна.

— Понякога просто имаш късмет — каза тя.

 

 

Беше вече тъмно, когато Марси и Вик се върнаха в „Хейфилд Мейнър“. Периодично възобновяващият се дъжд най-сетне бе спрял, вятърът бе престанал да духа. Според таксиметровия шофьор, който ги докара до хотела, следващият ден се очаквал да бъде хубав, топъл и слънчев. Температурата вече се бе вдигнала малко, но Марси се съмняваше, че някога отново ще й бъде наистина топло. Мечтаеше си за горещо ястие, последвано от гореща вана и да си легне. На следващия ден щеше да види какво може да направи, за да си промени полета.

— Сигурна ли си, че не мога да те убедя да дойдеш с мен в Италия? — попита Вик, докато стояха прегърнати пред входа на хотела.

— Много бих искала наистина — отговори му Марси, борейки се с почти неустоимото желание да го покани в стаята си и да се изгуби в уютната му страстна прегръдка. Само че тя вече се бе губила прекалено дълго време. — Ала не мисля, че това е много добра идея точно сега. Трябва ми време да се оправя. Може би съм прекарала късна нервна криза. А може да съм луда, както си мисли Питър. Не зная. Зная обаче, че не бях нормална и не се държах разумно в продължение на почти две години. Откакто Девън умря — с усилие изрече думите тя. — Трябва да се прибера у дома, да си намеря добър психиатър, да оправя нещата със сина ми, да си вкарам къщата в ред. Тогава може би след известно време, ако все още си на разположение…

— На разположение съм — побърза да я увери Вик.

Марси се засмя.

— Не си ми казвал, че и тримата ти сина са полицаи.

— Не са. — Той срамежливо се засмя. — Измислих си го.

— Излъгал си полицаите? Защо?

— Трябваше да кажа нещо, за да ги убедя да ме вземат с тях, нали?

— Ти си излъгал? — не спираше да се удивлява тя.

Той сви рамене. После я целуна — мека и нежна целувка, която още усещаше на устните си, дълго след като си бяха казали довиждане. Марси стоя на прага и гледа как Вик отново се качва в чакащото такси и изчезва в нощта.

— Марси? — повика я глас някъде зад нея.

Обърна се и видя висока слаба жена с руса коса и добре оформени бицепси да се изправя от дивана до махагоновото стълбище и с твърда крачка да се насочва към нея. Възможно ли беше? Или още й се привиждаха несъществуващи неща?

— Джудит? Какво правиш тук?

— Да не си помисли, че просто ще те чакам да се вразумиш и да се прибереш вкъщи? — попита в отговор сестра й. — Цял следобед седя тук. Къде беше, по дяволите? Кой беше този мъж? — изстреля на един дъх тя.

— Един приятел.

— Ти нямаш приятели.

Марси се засмя, придърпа сестра си и силно я прегърна.

— Имам теб.

Джудит обгърна врата й с дългите си силни ръце.

— Да, имаш мен. — Те постояха така известно време, на никоя не й се искаше да пусне другата.

— Знаеш, че те обичам, нали? — попита Марси.

— И аз те обичам. — Джудит бавно се отдръпна и нервно се огледа. — Ами какво за…? Намери ли…? Девън тук ли…?

— Девън е мъртва — заяви Марси с твърд глас. Пое си дълбоко дъх и бавно го издиша. — Тя се самоуби. Както нашата майка.

Сълзи изпълниха очите на Джудит, очи, които бяха в същия нюанс на кафявото, като тези на Девън. Защо никога преди не го бе забелязвала?

— Това не беше по твоя вина — каза Джудит.

— Зная.

— Ти нищо не би могла да направиш — за никоя от двете.

— Зная.

— Съжалявам, че не те подкрепях повече.

— Не е нужно да се извиняваш — увери я Марси. — Толкова много се радвам, че сега си тук.

— Ами, добре, ама аз не съм съвсем сигурна, че аз се радвам — нервно се изсмя Джудит. — Имаш ли и най-бегла представа колко проклети моста има в този град?

Марси се разсмя.

— Мисля, че имам най-обща представа.

— Наистина те обичам, нали знаеш?

— Зная.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Джудит.

Марси се усмихна.

— Ще бъда — каза тя.