Джой Филдинг
Вече я виждаш (14)

14.

— Искате ли да ни разкажете какво се случи? — попита полицаят.

— Вече ви разказах.

— Кажете ни отново.

Марси наведе глава и се втренчи в сивия бетонен под. Лявата страна на лицето й още пулсираше болезнено. Можеше ли наистина още веднъж да премине през цялата история? Какво повече би могла да им каже? Че всичко е било една огромна грешка? Че съжалява? Че пилеят ценно време? Че досега Шанън несъмнено се е свързала с Одри и й е съобщила как някаква луда жена на име Марси е задавала въпроси за нея и сега е задържана в участъка на Гарда^[1] на „Саут мол“?

— Не съм се опитвала да открадна бебето — каза вместо това тя, убедена, че в същата тази минута Девън вече си събира багажа и се готви да напусне града. Вдигна глава към двамата мъже и жената, всичките в спретнати тъмносини униформи, ала бързо се извърна. Мразеше униформи.

— Знаем това — призна след известна пауза по-възрастният мъж. Казваше се Кристофър Мърфи и бе около четирийсетте, с ниско подстригана руса коса и широк нос, който е бил чупен поне веднъж и зараснал накриво, така че бе извит силно надясно. Той приседна на ръба на широкото дъбово бюро, заемащо по-голямата част от помещението и й се усмихна снизходително.

Зъбите му се нуждаят от добро почистване, би казал Питър.

— Знаете? — повтори Марси.

— Момичето, Шанън Фарел, даде показания, казва, че вече е забравила целия инцидент.

— Тогава какво правя тук? — Марси понечи да се надигне от стола. — Ако обичате да ми върнете паспорта… — Тя кимна към купа с книжа на бюрото. Паспортът й лежеше отворен най-отгоре.

— Моля, седнете, госпожо Тагарт.

Марси огледа бегло стаята без прозорци и се изненада колко позната й изглежда. Защо, където и по света да отидеш, полицейските управления винаги изглеждат еднакви? Дали не използват един и същ интериорен дизайнер, зачуди се тя. Дали няма някакъв специален наръчник, който затворническите власти дават на архитектите си? Не че беше виждала отвътре много полицейски управления, освен във филмите и по телевизията.

Само едно, потръпна Марси и потисна спомена, преди да е изплувал.

И все пак, от страна като Ирландия очакваше нещо по-цветно, с тяхната историческа памет и вродена слабост към мелодрамата. Старият затвор на Корк, който посети с туристическата група, бе доста величествен — триетажна, подобна на замък сграда, по стените на килиите на която все още се виждаха оригиналните надписи, въпреки че затворниците му сега бяха направени от восък. В контраст, „Брайдуел“, новото управление на Гарда до стената на стария град при северния канал на река Лий, бе сравнително модерно като структура и външен вид. За жалост, управлението, в което сега бе задържана, представляваше лишена от въображение комбинация между двете — древно, без да е впечатляващо, модерно, без да е бляскаво, една бъркотия от противоположни стилове и в крайна сметка, без никакъв стил. Беше мрачно, вехто на вид, миришеше на пот и обезвереност.

— Не разбирам. Ако вече имате показанията на Шанън… — обърна се Марси към полицая, или „гарда“, както наричаха полицаите в Ирландия. Тя отмести поглед към жената до еднообразната сива стена. Казваше се Колийн Донъли — много л-та, много н-та, много и-та, бе си помислила Марси, когато жената се представи — и бе около двайсет и пет годишна. Изненадващо нежна на вид, тя имаше бледа кожа, буквално обсипана с лунички и уста, пълна с дребни, подобни на царевични зърна, зъби.

Едни добри коронки биха свършили чудеса, би отбелязал Питър.

Другият полицай се назова Джон Суини, но Марси забеляза, че колегите му го наричат Джони. Той бе на около трийсет години, среден на ръст и тегло, макар че имаше неочаквано голям корем за толкова млад човек. Червендалестата му кожа придаваше яркост на иначе баналните черти, а обикновените му, за негов късмет, зъби, не предизвикаха никакъв коментар в дълбините на съзнанието й.

Както почти всички представители на реда в Ирландия, никой от тях не бе въоръжен. В един миг на замаяност на Марси й мина през ума да хукне.

— Все още можем да ви повдигнем обвинение за нарушаване на обществения ред — заяви Кристофър Мърфи.

— Нарушаване на обществения ред? Сигурно се шегувате.

— Една маса е била прекатурена, една кана счупена, както и няколко чинии.

— Аз съм тази с насиненото око.

— Нещастна случайност.

— Именно.

— Какво правехте с бебето, госпожо Тагарт? — попита Кристофър Мърфи.

— Вече ви казах…

Той погледна бележките си.

— Шанън ви е помолила да я подържите.

— Да. Бебето има колики. По някаква причина, когато аз я държа, спира да плаче.

— А откъде познавате Шанън Фарел? — попита Колийн Донъли.

— Запознахме се в парка преди няколко дни. Днес случайно се срещнахме на улица „Св. Патрик“. Тя ме попита дали не искам да пием някъде чай. И като някаква идиотка, аз казах да.

— Като идиотка? — повтори Кристофър Мърфи.

— В светлината на случилото се, да.

— Какво правите в Ирландия? — попита Джон Суини.

— Какво?

— Какво ви води в Ирландия? — повтори той, сякаш бяха просто двама души, които водят приятен невинен разговор.

— Това какво общо има?

— Моля, отговорете.

— Дълга история.

— Имаме много време.

Марси въздъхна примирено.

— Тук съм на почивка.

— Сама?

— Да, сама. Това престъпление ли е? — Забеляза погледа, който си размениха двамата мъже. Той я предупреждаваше да внимава с тона си. — Извинете. Просто не разбирам смисъла на тези въпроси.

— Съпругът ви не е дошъл с вас? — Въпросът на по-възрастния прозвуча по-скоро като констатация.

— Не.

— Може ли да попитам защо?

— Не, не можете.

Още един поглед помежду им.

— В развод сме — призна накрая Марси, чувствайки, че тази информация още повече я уличава в техните очи. Тя бе не само проблемен чужденец, а и жалка също така жена, чието дивашко и непредвидимо поведение несъмнено й е струвало любовта на уважавания ортодонт. Усети неочакван напор на сълзи и вдигна ръка към страната си, сякаш да ги възпре.

— Страната боли ли ви още? — попита Колийн Донъли. — Искате ли още лед?

— Не, благодаря. Добре съм. — Болеше я и не беше добре, но какво от това, по дяволите. По-късно щеше да се погрижи за насиненото си око. Беше загубила достатъчно време. Искаше само да се махне оттам колкото се може по-скоро.

— Вие сте канадка, доколкото виждам.

— Да.

— Торонто е чудесен град.

— Да, така е.

— Кога се връщате обратно?

Марси едва не се изсмя. Ирландците притежаваха много качества, установи тя, но деликатността не бе едно от тях.

— Имам билет за края на другата седмица. — Още един разменен поглед. — Това ли е всичко? Свършихме ли? Мога ли вече да си ходя?

— Коя е Одри? — попита Кристофър Мърфи, сякаш Марси не бе казала нищо.

— Какво?

— Госпожица Фарел твърди, че сте изглеждала ужасно заинтригувана от някаква нейна приятелка на име Одри.

Марси сви рамене, повдигна ръце, с разтворени към вдлъбнатия таван длани, после отново ги спусна в скута си.

— Шанън я спомена. Просто поддържах разговора.

— Тя каза, че сте задавали много въпроси за Одри и за някакъв млад мъж на име Джаксън. — Той отново погледна бележките си. — Джакс — уточни, натъртвайки на „кс“.

— Казвате го така, като че ли го познавате — с надежда произнесе Марси, мъчейки се гласът й да прозвучи възможно най-небрежно. Не бе ли споменала Шанън, че Джакс си има някаква слава? Възможно ли бе да е имал сблъсъци със закона и тези полицаи да го познават?

— Не бих казал, че името буди някакви асоциации — заяви Кристофър Мърфи в отговор на въпроса й. — А ти, Джони? Познаваш ли някой на име Джакс?

По-младият поклати глава.

— Братовчедка ми наскоро кръсти бебето си Джакс — обади се Колийн Донъли.

— Както вече казах — започна Марси, — просто поддържах разговора, опитвах се да бъда любезна.

Полицай Мърфи посочи с ръка насиненото й лице.

— Така ли се опитвахте да бъдете любезна?

— Вижте. Нищо от това не бе по моя вина. Аз съм жертвата тук. Аз бях нападната.

— Можете да повдигнете обвинения, ако желаете.

— Не желая да повдигам обвинения. Казах ви вече. Искам просто да се махна оттук.

— Тогава ни кажете какво всъщност става, госпожо Тагарт — каза Колийн Донъли. — Може би ние ще сме в състояние да ви помогнем.

Марси премести поглед от лицето на единия към другите. И тримата се взираха в нея с различни нюанси на съчувствие и любопитство. Могат ли да ми помогнат, запита се тя. Би ли могла да им довери истината?

— Одри е моята дъщеря — заяви след дълга пауза, решавайки, че няма друг избор, освен да им се довери.

— Вашата дъщеря — повториха едновременно и тримата.

— Тя изчезна преди почти две години.

Те я чакаха да продължи. Кристофър Мърфи повдигна едната си тънка вежда и сви устни, сякаш се канеше да свирне.

Колко можеше да им каже?

— Мислехме я за мъртва…

— Защо сте си мислели така? — прекъсна я Джон Суини.

— Защото тя така искаше да си мислим. Защото беше объркана и депресирана. — Марси отговори на следващия им въпрос, преди те да го зададат. Разказа им как Девън бе отишла на вилата, за откриването на преобърнатото кану по-късно насред залива. Разказа им за разпадането на брака си и бягството на съпруга си. Разказа им как бе дошла в Ирландия и бе видяла Девън да минава покрай „Гроганс хаус“, за Лиъм и Кели, които бяха разпознали дъщеря й от снимката като момичето, което познаваха като Одри, както и разкритието им, че Одри била приятелка с момиче на име Шанън, работещо като детегледачка за богато местно семейство.

— Значи, ако правилно съм ви разбрал — започна Кристофър Мърфи, щом тя свърши, — вие твърдите, че сте шпионирали къщата на О’Конър, че сте проследили Шанън в парка…

— Не съм я проследила до парка. Аз вече бях там…

— Но сте я проследили преди срещата ви в парка?

— Надявах се тя да ме отведе до дъщеря ми.

— Защо просто не попитахте Шанън къде да я намерите? — бе следващият логичен въпрос.

Колко ли пъти сама си го бе задавала?

— Защото се страхувах, че ако Девън разбере, че съм тук, ако знае, че съм я видяла, ще изчезне отново. А не можех да си позволя този риск.

— Коя е Девън? — попита Джони. Гладкото му чело се бе набръчкало от объркване.

— Дъщеря ми.

— Извинете, но не казахте ли, че дъщеря ви са казва Одри?

— Одри е името, което сега използва.

— Защо ще си променя името?

— Явно, защото не иска да бъде намерена — раздразнено отвърна Марси.

— Мислите, че няма да се зарадва да ви види ли?

— Няма.

— И защо така, госпожо Тагарт?

— Защото имаше проблеми…

— Какви проблеми?

— Сложно е. Нашата връзка беше…

— Сложна — довърши Джони.

— Да. Девън имаше неприятности. Тя обвиняваше мен за много от тях…

— Какви например?

— Наистина предпочитам да не навлизам в това.

— Ако искате да ви помогнем, не е ли по-добре да знаем всички факти?

— Не съм ви молила да ми помогнете — каза Марси.

— Защо не?

— Какво?

Кристофър Мърфи демонстрира отново положението си на главен сред останалите.

— Казахте, че имате снимки на дъщеря си. Мога ли да ги видя, моля?

Марси бръкна в чантата си, извади снимките на Девън и ги подаде в протегнатата му ръка. Другите двама тутакси се приближиха и почнаха да си ги подават през него.

— Хубаво момиче — отбеляза Джони.

— Не бих казала, че ми изглежда позната — заяви Колийн.

— Не. Не я познавам — присъедини се и полицай Мърфи. — Кажете, защо не дойдохте при нас още първия път, когато сте я видели?

Марси се взря в него с празен поглед. Още един въпрос, на който нямаше задоволителен отговор.

— Искам да кажа, струва ми се, че мога да разбера нежеланието ви да споделите с Шанън — меко продължи той, — но ние бихме могли да ви помогнем да откриете Одри.

— Как бихте могли да ми помогнете?

— Ами, това е нашата работа, госпожо Тагарт. Да помагаме на хората. Или поне да се опитваме. Бихме могли да разпространим снимката й, да говорим с Шанън официално, да разпитаме наоколо, да проучим Одри, да се уверим, че тя наистина е вашата дъщеря.

— Какво искате да кажете? Че не ми вярвате?

— Изобщо не казвам това. Просто вие сте я видели за половин секунда през витрината на „Гроганс хаус“ — напомни й по-младият полицай. — Ако не греша, тази витрина е покрита с реклами.

— Сигурна съм какво видях.

— Не се съмнявам какво си мислите, че сте видяла.

— Почвате да звучите като съпруга ми — изсумтя Марси и тутакси съжали, че е изразила гласно мисълта си.

— Съпругът ви смята, че може да грешите?

— Вече не е моя грижа какво си мисли съпругът ми.

— Говорили ли сте с него за това?

— Всъщност, да.

— И?

Марси преглътна нарастващото си раздразнение.

— Той предпочита да си мисли, че дъщеря ни е мъртва.

— Защо един баща ще предпочита да мисли дъщеря си за мъртва?

— Защото понякога така е по-лесно. А Питър винаги е предпочитал лесните начини.

— Винаги? — попита Кристофър Мърфи и веждите му се събраха в основата на носа. — Искате да кажете, че това се е случвало и преди?

— Не, не искам това да кажа.

— Случвало ли се е и преди, госпожо Тагарт?

— Кое дали се е случвало и преди? — гневно попита Марси. И преди той да е отговорил: — Вижте. Достатъчно. Оценявам желанието ви да ми помогнете, наистина, но не е необходимо. Така че, ако просто ми върнете паспорта, ще ви се махна от главите. — Ръката й инстинктивно посегна към главата, пръстите й изчезнаха в купчината полудели къдрици. Сигурно приличам на лунатичка, помисли си тя. Нищо чудно, че ме мислят за побъркана.

Полицай Мърфи настоя:

— Това не е първият път, когато си мислите, че сте видели дъщеря си, нали, госпожо Тагарт?

— Не разбирам какво общо има всичко това. — Колко ли пъти вече бе повторила същото? Може би тя не правеше връзката.

— Това случвало ли се е и преди, госпожо Тагарт? — изрече за четвърти път той.

Ако ме попита още веднъж, помисли си Марси, ще го цапардосам право по устата. Тя затвори очи и поклати глава.

— Да, случвало се е и преди. — Отвори очи навреме, за да види многозначителния поглед, който си размениха тримата. И какво точно си мислите, че разбирате, мълком се сопна тя. Повярвайте ми, нищо не разбирате.

— Значи, възможно е и този път да сте сбъркали, така ли?

— Не, не е възм… Да, предполагам, че е възможно — побърза да се поправи тя, решавайки да им каже онова, което искаха да чуят. Беше глупачка да си помисли, че може да им се довери или че те могат да й помогнат. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по страните. Спряха на мястото, където бяха синините и тя ги избърса с опакото на дланта си. — Това ли е всичко?

— Да — въздъхна полицай Мърфи. — Така мисля.

— Добре. Мога ли да си вървя тогава?

— Можете да си вървите. — Той се пресегна към купчината книжа на бюрото, взе паспорта на Марси и й го подаде, заедно със снимките на Девън.

Марси ги пъхна в чантата си и стана на крака.

— Благодаря.

— Бихте ли желали да се обадим на някого, госпожо Тагарт? — внимателно попита Колин.

Марси си помисли за Лиъм. Едно приятелско лице би й било от полза сега, но поклати глава.

— Не. Няма на кого.

— Всъщност, струва ми се, че в коридора някой ви очаква — каза Кристофър Мърфи и посегна към старомодния телефон с циферблат на бюрото. — Сара, онзи господин чака ли все още госпожа Тагарт? — попита той. — Да? Добре. Кажи му, че тя идва.

Марси се помъчи да приглади косата си, докато Джон Суини отваряше вратата. Слава богу за Лиъм, мислеше си тя, надявайки се той да не си навлече неприятности, задето си бе тръгнал от работа или да не го държат отговорен за щетите, които бе предизвикала. Най-много се надяваше самата тя да не изглежда прекалено ужасно.

Пристъпи в прашния тесен коридор и се озърна в двете посоки, търсейки Лиъм.

Първо видя сините очи, а останалата част фокусира по-бавно. Той се изправи от един от сгъваемите столове покрай стената.

— Марси — каза Вик Сорвино и се втурна към нея. — Господи, виж се само.