Джой Филдинг
Вече я виждаш (25)

25.

— Колко е часът? — Марси попита Лиъм, закривайки очи с ръка от неочаквано бликналата слънчева светлина, когато излязоха от полицейското управление.

— Малко преди обяд.

— Какво! — Тя погледна собствения си часовник за потвърждение. — Как е възможно?

— Цяла сутрин си в управлението.

Марси поклати глава. Вече е минал половината ден. Часове от живота й бяха изчезнали без предупреждение. Никак не се бе приближила до намирането на дъщеря си.

— Те ме мислят за луда — мрачно съобщи тя.

— Да-м — усмихна се Лиъм. — И на мен така ми се струва. — Той вдигна ръка да спре минаващо наблизо такси. — Хотел „Хейфилд Мейнър“ — поръча на шофьора, щом седнаха на задната седалка.

— Благодаря ти, че дойде.

— Не е нужно да благодариш.

— Създадоха ли ти проблеми?

— М-не. Аз не се давам лесно. — Марси се облегна на черната кожена седалка, мъчейки се да не обръща внимание на ужасното стържещо усещане в стомаха си, което й напомняше, че не бе яла нищо от почти двайсет и четири часа.

— Какви въпроси ти задаваха?

— Същите като миналия път. Как сме се запознали, защо ти помагам, дали ти вярвам, какво зная за снощи…

— Ти какво им каза?

— Истината.

— Която е?

— Че не зная и едно проклето нещо за снощи, че сме се запознали в заведението, в което работя, че си убедена, че си видяла дъщеря си и че се опитвам да ти помогна да я намериш, защото: а) те харесвам и б) да, вярвам ти.

Марси се усмихна.

— Благодаря ти за това.

— Не е нужно да благодариш — каза той, както преди. — Защо не ми каза какво възнамеряваш да правиш снощи?

— Защото ти вече ми беше казал да не го правя.

— И гледай колко съм сполучил.

— Беше глупаво — призна Марси. — Макар и не толкова, колкото ходенето до къщата на О’Конър тази сутрин.

— Истина е.

Тя поклати глава.

— Що се отнася до полицията, напълно престанаха да ми вярват.

Лиъм кимна.

— Мисля, че това последното, с плана за отвличане на бебето на О’Конър, може и да е преляло чашата.

— Предполагам, че е прозвучало доста нелепо.

— Трябваше ли да им казваш, че идеята ти е дошла насън?

Марси дълбоко въздъхна през полустиснати устни. Аз съм идиотка, помисли си тя.

— И какво да правя сега?

— Ти ли? — попита Лиъм, повишил тон дотолкова, че привлече вниманието на шофьора, чиито вежди забележимо се повдигнаха в огледалото. — Ти няма да правиш нищо. Чуваш ли ме? Нито едно шибано нещо. Освен ако не искаш да те заключат и да изхвърлят ключа.

— Но какво, ако съм права? Ако нещо се случи…

— Тогава ще се случи. Определено не могат да кажат, че не са били предупредени.

— Мислиш ли, че поне ще поговорят със семейство О’Конър? — с надежда попита Марси.

Лиъм сви рамене.

— Не смятам, че това ще им бъде приоритет.

— А ти би ли говорил с тях? — попита след кратка пауза Марси.

— Аз?

— Някой трябва да ги предупреди. — Марси долови примирението, преминало през чудесните зелени очи на Лиъм, което й подсказа, че може би и той вече не й вярваше. — Освен, разбира се, ако не ми вярваш…

— Въпросът не е, вярвам ли ти, или не.

— А какъв е въпросът?

— Вярвам ти, че си видяла дъщеря си…

— Но?

— Но да стигнеш дотам да си мислиш, че тя е замесена в някакъв зловещ заговор…

— Това и за теб май прелива чашата, така ли? — попита Марси, връщайки му собствените думи.

Лиъм въздъхна.

— Ето ги фактите, Марси — подслушала си едностранен разговор в дъждовна нощ пред шумен нощен клуб, а после си имала налудничав сън…

— Който обяснява всичко — страстно го прекъсна тя, после млъкна. Беше твърде изморена, за да води този разговор отново. Освен това, той беше прав. Както и Кристофър Мърфи. И Колийн Донъли. И Джон Суини. И Джудит. И Питър. По дяволите, всички бяха прави. Тя наистина беше луда.

— Добре, виж — поде Лиъм. — Какво толкова, по дяволите? Като ще е гарга, рошава да е. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще говоря със семейство О’Конър.

— Наистина ли?

— Веднага щом се върнат. Нищо няма да се случи дотогава, нали?

— Ще отложат плана — съгласи се Марси. — Какво ще им кажеш?

— Не зная. Предполагам, че ще измисля нещо.

— Ще дойда с теб — енергично заяви Марси.

— Не. Ти ще стоиш мирно. Не разбираш ли? Вече направи достатъчно. Няма да мърдаш от стаята си в хотела. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — неохотно се съгласи Марси.

— Това кръв ли е? — неочаквано попита той, загледан в ръкава й.

— Какво? Не. — Марси се престори, че за първи път вижда петното на пуловера си. — Не зная какво е.

— На мен ми прилича на кръв.

— Е, не е. Сигурно съм се опряла на нещо. — Мразеше се, задето лъже единствения си истински приятел. Но да признае, че е кръв, означаваше да му обяснява какво се бе случило с Кийран, а един мъж не би могъл да понесе толкова много глупости, без да хукне с писъци по най-бързия начин. — От два дни нося едни и същи дрехи. Наистина трябва да спра и да си купя някои неща — каза, давайки си сметка, че току-що бяха минали покрай мола на „Търговския кей“. — Можете ли да спрете тук? — попита тя и потупа шофьора по рамото.

— Марси, за бога, какво правиш? — попита Лиъм, когато тя отвори вратата и изскочи от таксито. — Марси, почакай!

— Добре съм, Лиъм, наистина — подвикна, съзнавайки, че сигурно прилича на смахната. — Просто имам нужда от някои нови дрехи — добави, докато той взе да бърка за банкноти да плати на шофьора. — Не е нужно да ми бъдеш бавачка — каза му, когато той най-сетне я настигна във входа на „Маркс и Спенсър“.

— Всъщност, нужно е — отговори Лиъм.

— Какво искаш да кажеш?

— Обещах на полицаите, че ще те държа под око — смутено призна той. — Само при това условие се съгласиха да те освободят.

— О.

— Толкова ли е ужасно — попита я, — да се навъртам наоколо?

Марси изучаваше красиво издяланото му лице и за миг се изгуби в твърдия му спокоен поглед.

— Защо си толкова мил с мен?

— Мисля, че вече знаеш отговора. — Той наклони глава на една страна и устните му бавно се приближиха към нейните.

Марси разбра, че отново ще я целуне. Посред бял ден, насред претъпкания мол, по средата на тази ужасно глупава каша, един красив мъж, петнайсет години по-млад от нея, щеше да я целуне.

И този път тя щеше да отвърне на целувката му.

Може би не беше толкова луда, колкото всички си мислеха.

— Почакай малко — каза Лиъм и мекият му дъх погали затворените й очи.

В същия миг тя почувства как той се отдалечава. Отвори очи и го видя да се отправя към високата стъклена врата на входа. Какво правеше? Къде отиваше? Какво гледаше? Тя не спираше да си задава въпроси, докато погледът й го следваше.

— Какво има?

— Стори ми се, че видях…

— Одри? — Марси почувства как цветът се оттича от лицето й, а тялото й се полюшва, готово да хукне в коя да е посока, стига той да кимне с глава.

— Не — побърза да каже Лиъм и я хвана за лакътя, сякаш да й придаде сила. — Извинявай. Изобщо не помислих.

— Кого видя?

— Стори ми се, че е мъжът, с когото ти беше, онзи, който видях в хотела ти…

— Вик Сорвино? — Марси отвори тежката врата и погледът й си запробива път измежду гъстата тълпа следобедни купувачи. — Видял си Вик?

Лиъм почна да отстъпва.

— Не съм сигурен, че беше той. Мамка му. Сега пък на мен ми се привиждат неща.

Възможно ли бе Вик да е все още в Ирландия, запита се Марси, да не е взел следващия самолет за Рим, след сблъсъка си с полицаите? А ако все още се намираше в Ирландия, ако бе още в Корк, ако в същата тази минута бе в мола на „Търговския кей“, то следващият логичен въпрос беше: защо? Какво правеше тук? Следеше ли я?

Защо?

— Не го виждам — каза Лиъм, докато Марси продължаваше да търси с очи.

След няколко секунди и тя се съгласи.

— Не. — Пое си няколко пъти дълбоко дъх, в опита си да овладее силното хлопане на сърцето си, но почувства замайване и световъртеж, затова спря.

— Добре ли си? — попита Лиъм. — Изглеждаш малко бледа.

— Извинете — каза някаква жена, промъквайки се покрай тях в мола.

— Наистина трябва да си намеря някакви дрехи — чу се да казва Марси, но гласът й сякаш идваше някъде иззад нея, сякаш бе някаква кукла на вентрилоквист, неспособна да действа, ако друг не й дърпа конците.

— Какво ти трябва? — попита Лиъм и се огледа за последно, преди да я поведе покрай витрините със сладкарски изделия към дамския сектор в дъното на обширния магазин.

Трябва да ми прегледат главата, помисли си Марси.

— Всичко — отговори му тя.

Двайсет минути по-късно, хвърляйки бдителни погледи през рамо за някакви следи от Вик Сорвино, тя се приближи към тезгяха на продавачката с ръце, отрупани с два чифта панталони — черен и в цвят каки — две тениски, бяла и бежова, памучна блуза на синьо-бели райета, морскосиньо вълнено сако; няколко чифта чорапи; нов сутиен; пижама на розово-бели цветя и шест чифта бикини „Калвин Клайн“.

— Това ще ми свърши работа — обяви тя, подавайки стоките на дъвчещата дъвка продавачка с огнени коси.

— Не искате ли да пробвате някое от тях? — попита момичето, което според табелката се казваше Сиси.

— Не. Сигурна съм, че ми стават.

Сиси спука балона от дъвката си, сякаш искаше да каже — „Както искаш“, и почна да маркира дрехите.

— На тази няма етикет — обвинително заяви тя.

— О, съжалявам — извини се Марси, приемайки, че това някак си е по нейна вина.

— Хей, Едълайн — провикна се Сиси към една млада жена, минаваща наблизо. — Можеш ли да провериш една цена за мен? Дамата си е изгубила етикета.

Марси възрази:

— Всъщност, не съм убедена, че имаше етикет.

— Винаги има етикет — превъртя досадените си кафяви очи Сиси.

— Осемдесет и осем евро — провикна се Едълайн след няколко дълги минути.

Сиси вкара цифрите в компютъра.

— Общо шестстотин четирийсет и четири евро — съобщи между пукането на дъвката си тя.

Марси й подаде кредитната си карта.

— Изглежда, че има проблем с картата ви — каза след няколко секунди Сиси.

— Какво?

— Не я приема.

— Това е невъзможно. Опитайте отново.

Сиси послушно прокара картата отново през апарата.

— М-не. Не я приема. Съжалявам.

— Не разбирам — измърмори Марси и отново се почувства замаяна.

— Възможно ли е да си забравила да платиш в банката? — попита Лиъм.

— Не. Питър има грижата за това. Той винаги спазва срока. Абсолютно педантичен е на тази тема. Нито ден по-рано, нито ден по-късно. Това му е нещо като мантра. Твърди, че фирмите с кредитните карти начисляват лихва от първата секунда закъснение, затова няма начин да им позволи да печелят лихви от неговите пари, като им плати по-рано. По същия начин, не е възможно да им даде да печелят лихви от закъснението му. Затова е точен до секундата — обясни тя, чувствайки как коленете й омекват. Даваше си сметка, че бръщолеви, но не бе в състояние да спре, сякаш единствено звукът на гласа й я държеше на крака.

— Марси — спря я Лиъм, — добре ли си?

— Имате ли друга карта? — попита Сиси. — В противен случай ще бъда принудена да ви помоля да се отдръпнете. На опашката чакат други клиенти.

— Ето. — Лиъм подаде своята кредитна карта. — Използвайте тази.

— Не — възрази Марси, а в ушите й внезапно зазвъняха камбани. Камбаните на църквата „Св. Ана“, помисли си тя, удивена от силата им. — Не мога да искам това от теб.

— Ще ми ги върнеш, когато оправиш тази работа.

Коя работа да оправя, недоумяваше Марси, а звънът се засилваше. Кредитът ми? Дъщеря ми? Животът ми?

— Бихте ли се подписали? — Сиси попита Лиъм. Марси забеляза как тя докосна ръката му, докато му подаваше сметката през тезгяха.

— Не разбирам — мърмореше Марси, докато той се подписваше. Но всъщност, разбираше. Разбираше чудесно. Питър, алармиран от последните й действия, бе прекъснал достъпа й до кредитните карти. Звънът в ушите й нарасна. — Моля ви, някой да спре тези проклети камбани — извика тя, но звънът стана оглушителен и стаята почна да се върти неконтролируемо. В следващия миг коленете й поддадоха. Последното нещо, което видя, преди да припадне, бе Лиъм, който се пресегна да я хване, преди да се удари в пода.

 

 

Събуди се от чукане по вратата.

— Кой е? — Марси се изправи в леглото и бързо се ориентира в обстановката. Витражните стъкла и нежните прасковени на цвят стени й подсказаха, че се намира отново в стаята си в хотел „Хейфилд Мейнър“. Часовникът на нощното шкафче сочеше почти шест часа, макар да не бе сигурна дали това означаваше шест сутринта или шест вечерта, докато не се вгледа и не видя дебелите червени букви „p. m.“ в долния десен ъгъл на квадратния дисплей. Добре, значи ранна вечер. Което може би обясняваше още твърдата, бегло позната розово-бяла пижама на нея. Откъде ли се беше взела? Пък и шест вечерта бе доста рано, за да е в леглото. Да ни би да беше болна? Какво бе станало с останалата част от деня?

— Румсървис — провикна се глас от другата страна на вратата.

Марси си наметна белия хавлиен халат, проснат върху долната част на леглото и предпазливо стъпи на сивия килим. Босите й ходила се забиха в дебелата му повърхност така, сякаш щеше да се катери по стръмен склон. Не си спомням да съм поръчвала нищо на румсървиса, помисли си тя.

— Къде бихте искали да поднеса това? — попита един мъж, когато тя отвори вратата, и закара количката по средата на стаята, преди да успее да му отговори. Бе към трийсетинагодишен, с кестенява коса, с тънък и дълъг нос и неочаквано плътни устни. Бялото му сако бе поне с един размер по-голямо от необходимото.

— Мисля, че е станала грешка — каза Марси.

Младежът бързо прегледа сметката.

— Стая 211?

— Да, но…

— Пържола, средно препечена; печени картофи със сметана; пюре от моркови — издекламира той, повдигайки сребърните капаци от съдовете с такава тържественост, че Марси неволно отстъпи крачка назад. — Плюс салата „Цезар“ за начало и шоколадов пудинг за десерт. Също така, газирана минерална вода.

Марси тъкмо се канеше да възрази, че не е поръчала никое от тези неща, но вкусният аромат на пържолата, както и самата мисъл за шоколадовия пудинг, я накараха да размисли.

— Можете да ги оставите ей тук. — Тя посочи отстрани на леглото.

— Бихте ли се подписали? — каза той.

Бихте ли се подписали, чу Сиси да казва на Лиъм.

Кога стана това? Преди колко време?

Марси надраска името си на нужното място и прибави щедър бакшиш. Нека само Питър да се опита да направи нещо по този въпрос, помисли си тя, когато младежът се отправи към вратата.

— Питър — прошепна тя и някакъв смътен спомен дразнещо се протърка в мозъка й като котка в гол крак.

— Извинете? — спря се младежът. — Казахте ли нещо?

— Не. Просто си спомних… — Питър бе отрязал достъпа й до кредитните карти. Кога? Защо? — Няма нищо.

— Искате ли да пратя някого да дръпне завесите?

— Не, не е необходимо.

Той кимна.

— Когато приключите, просто избутайте количката в коридора.

— Ще го направя.

— Приятен апетит и лека нощ.

Марси затвори вратата след него, пльосна се на леглото и лакомо се нахвърли на пържолата. Кога за последен път беше яла?

Кога за последен път си яла? — чу Лиъм да пита с наведено над нея лице. Кога? Къде?

„Маркс и Спенсър“, спомни си внезапно и изгубените часове се втурнаха панически към нея: пътуването сутринта с такси до „Адълейд роуд“; празната къща на семейство О’Конър; любопитната съседка; полицията; полицейското управление; Лиъм: посещението в мола; Вик Сорвино; пазаруване на дрехи; объркването с кредитната й карта; ужасното звънене в ушите й; загубата на съзнание; събуждане от гласа на Лиъм. Кога за последен път си яла?

Той бе настоял тя да изяде една супа, преди да я изпрати до хотела и да я завие в леглото.

— Ето — каза и й подаде малко бяло хапче.

— Не мога да повярвам, че припаднах — отново.

— Сложи това под езика си — нареди той.

— Какво е то?

— Ще ти помогне да поспиш.

— Нямам нужда да спя — бе възразила тя със слаб и неубедителен глас.

— Нямаш, друг път. Виж, трябва да отида на работа и не искам да се притеснявам за теб през цялата останала част от деня. Ще поръчам от румсървиса да ти донесат нещо за вечеря. Междувременно, гледай да си починеш. Нали не искаш да си полумъртва, когато намерим дъщеря ти? Така че, направи услуга на всички ни и вземи проклетото хапче.

— Взех проклетото хапче — изрече сега Марси, припомняйки си всичко.

След това изгълта пържолата, печените картофи, пюрето от моркови, салатата, шоколадовия пудинг, изпи цялата бутилка газирана вода и накрая избута количката в коридора. После се промъкна отново в леглото и спа дълбоко до сутринта.