Джой Филдинг
Вече я виждаш (29)

29.

Пътуваха вече повече от час. Марси не спираше да го засипва с въпроси, Джакс продължаваше да не й обръща внимание. Внезапно той наруши самоналоженото си мълчание.

— Престани да ме гледаш. Заболя ме главата от тебе.

Марси тутакси сведе поглед към скута си.

— Съжалявам. Нямах намерение да се взирам. — Всъщност, тя дори не бе забелязала, че го прави. Но очите й се изтощиха да надзърта в мъглата, мъчейки се да определи къде се намират, бе почнало и да й се гади от многобройните завои по пътя, предизвикващи често натискане на спирачките. Просто се бе фокусирала върху най-близкия жив образ.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — попита Джакс и устните му се извиха в нещо като самонадеяна усмивка.

— Всъщност не.

Той се изсмя.

— Чух, че си имала забележително чувство за хумор.

— Така ли? Кой ти каза?

— Ти как мислиш?

Не и Девън, помисли си Марси, мъчейки се да си спомни кога за последен път бе накарала дъщеря си да се засмее. Тяхната връзка бе белязана от сълзи, не от смях.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Скоро ще видиш.

— Далече ли е?

— Достатъчно далече.

— Ще ни отнеме ли дълго време?

— Достатъчно дълго.

Марси раздразнено въздъхна. Това е нелепо, каза си тя.

— Защо не се отпуснеш и не се наслаждаваш на пътуването? — предложи Джакс, пусна радиото, но пак го спря, когато се оказа, че пращенето е по-силно от ирландската народна музика.

Марси послушно се облегна назад, подпря глава на поставката и отново насочи вниманието си към тесния път навън. Бяха излезли от магистралата десет минути по-рано и сега се движеха на юг покрай насечената крайбрежна ивица към… къде по-точно? Къде я водеше?

Погледна скришом към него, преструвайки се, че разтрива все още болящата я страна. За нейна изненада се оказа, че в профил момчето е по-хубаво, отколкото в анфас, вродената леност на чертите му не биеше толкова на очи, носът и брадичката му бяха по-ясно изразени. Даже малките му тъмни очички не изглеждаха толкова пусти, въпреки че, това може би се дължеше на факта, че се взира усилено в пътя отпред. Мъглата бе почнала да се примесва с дъжд и видимостта бе почти нулева.

— От колко време познаваш дъщеря ми? — осмели се да попита Марси десетина минути по-късно, когато поеха по една милостиво суха част от пътя.

— От около година — отговори той, когато тя вече бе изгубила надежда, че ще го направи.

— Как се запознахте?

— Какво е значението?

— Няма значение, предполагам. Просто ми стана любопитно.

Нова продължителна пауза. Марси видя табела с надпис „Клонакилти“, а по-нататък друга за „Гали хед“.

— Запознахме се в един клуб, „Мълкахи“ — каза най-накрая той.

Марси едва не ахна на глас. Почуди се дали той не си играе с нея, дали нарочно спомена „Мълкахи“, за да я провокира.

— Разбрах, че онази нощ си била там — отбеляза той в отговор на неизречения й въпрос.

— Да — призна тя. Не знаеше дали — и какво — очаква да чуе от нея.

— К’во ще кажеш за мястото?

— Интересно е — отговори Марси.

Джакс се изсмя.

— Така е. — Той пак се захили. — Ама май не е точно като за тебе.

— Не точно, демографски погледнато — потвърди Марси, но тутакси съжали като видя как гневно присви очи Джакс.

— К’во, по дяволите, трябваше да означава т’ва?

— Демографски? Отнася се до възрастта, семейното положение, професията… къде се вписваш социално и статистически, такива неща — опита се да му обясни. Изражението на лицето му й подсказа, че само влошава нещата.

— Мислиш се за адски умна, а? За нещо по-горно?

— Не, аз…

— Не си по-добра от който и да е друг.

— Никога не съм твърдяла обратното.

— Не, но си го мислиш.

— Не, наистина не.

— Не съм глупав, да ти кажа.

— Не съм казала, че си.

— Не беше нужно да го казваш.

— Не мисля, че си глупав.

— За умен ли ме имаш тогава?

— Не мисля, че дъщеря ми би се интересувала от теб, ако не беше — каза Марси, опитвайки се да върне разговора към Девън.

Джакс се засмя.

— Предполагам, че ме мисли за доста умен.

Нова продължителна пауза и нов пристъп на силен дъжд.

— Имаш ли нещо против да те питам каква е връзката ти с дъщеря ми? — Марси положи усилия да прозвучи небрежно, сякаш просто иска да убие времето.

— Да, имам.

Отново мълчание, прекъсвано само от шума на чистачките, мятащи се яростно по предното стъкло.

— Питаш дали не сме любовници ли? — обади се Джакс, точно когато подминаваха един знак, сочещ, че остават двайсет километра до град Скибърин. — Т’ва ли искаш да знаеш?

— Такива ли сте? — достави му удоволствието да попита тя. Коремът й се беше свил от гадно чувство.

— Бяхме преди. Вече не.

— Защо така? Тя с някой друг ли е?

Джакс сви рамене и коженото му яке шумно се набърчи до ушито.

— Ще трябва да питаш Одри.

— Питам теб.

— А пък аз не ти казвам — като шестгодишен отговори той.

Отново настана мълчание. Малката кола криволичеше по тесния еднолентов път, покрай реки, планински възвишения, през долчинки и миниатюрни рибарски селища. Къде, по дяволите, я водеше?

— Онзи ден, когато ме блъсна с колелото си — започна тя и забеляза как челюстта му се стегна, а пръстите му се забиха във волана, — трябва да си знаел къде съм, сигурно си ме следил.

— Трябваше да се видиш тогава. Беше толкова жалка. „Извинете“ — изрече той подигравателно, извисявайки гласа си поне с една октава, докато очите му оставаха приковани в пътя пред тях, — „но дали някой от вас не познава човека от тази снимка? Това е дъщеря ми. Познавате ли я? Можете ли да ми помогнете?“ — Той се изкикоти.

— Кой ти каза да ме следиш?

Никакъв отговор.

— Чия беше идеята да нахлуеш в стаята ми?

Отново нищо.

— Кой ти поръча да унищожиш нещата ми?

Той тръсна глава, сякаш да прогони досадна муха.

— Защо направи всичко това? — не се отказваше Марси.

Той погледна към нея, наведе брадичка и повдигна вежди.

— Някак си се надявахме, че ще е достатъчно да те накара да си вървиш у дома.

— А кражбата на обеците ми?

— О, това си беше изцяло моя идея — гордо заяви Джакс. — Гле’ам ги, стоят си там. Хич не можах да устоя.

— Дал си ги на Шанън — отбеляза Марси.

— А не й ли стояха чудесно? — Внезапно той спря колата по средата на тесния път.

Първата мисъл на Марси бе, че ще я убие и ще хвърли тялото й от някоя скала. Никой никога няма да разбере какво се е случило. Просто ще изчезне.

Също като Девън, помисли си.

Погледна паникьосано през страничното стъкло, но не видя нищо, освен мъгла.

— Защо спря? Къде сме? Девън тук ли е?

За нейна изненада Джакс избухна в смях.

— Не мога много да си представя дъщеря ти да се мотае навън със стадо овце. А ти? — Той посочи през предното стъкло към стадото, което бавно се материализира в мъглата, за да пресече немаркираното кръстовище. — Не е точно нейната „демография“ — натърти той, докато Марси гледаше как овцете изчезват надолу по почти невидимата селска пътека.

Десет минути по-късно, след като се изниза и последната овца, той отново включи двигателя, несръчно превключи от първа до четвърта скорост за секунди и колата потегли на тласъци, които издаваха недоволството й.

— Още много ли има? — попита Марси, чувствайки натиска на пикочния си мехур. — Ходи ми се до тоалетната.

Очакваше или да не й обърне внимание, или да я скастри. Той обаче каза:

— След няколко километра има едно място, където можем да спрем.

— Признателна съм ти, благодаря.

— Харесва ми да са ми признателни. Пак заповядай — изхили се той.

Все още се хилеше, когато спряха пред стара, боядисана в тюркоазено кръчма, която се материализира от нищото край пътя. По первазите на прозорците имаше сандъчета с цветя, но цветята бяха провиснали под напора на дъжда. От каменния комин излизаше дим и се примесваше с мъглата.

— Имаш две минути — каза й Джакс и точно когато Марси се пресягаше да отвори, я сграбчи за ръката. — Ще стоя зад вратата. Не прави глупости.

— Какви например? — невярващо попита тя. Какво очакваше да направи? Да избяга ли?

— Например да се обадиш на някого.

— Ти ми изхвърли телефона, не помниш ли?

— Ако извъртиш някакви номерца, няма никога повече да видиш дъщеря си.

— Гледал си твърде много телевизия — каза му и излезе от колата.

— Да, майче — подигра й се той и я последва. — Бях много лошо момче, майче. Ще ме напляскаш ли?

Отговорът на Марси бе да побегне към входа. Въпреки че от колата до сградата нямаше и два метра, докато стигне бе напълно подгизнала. Първото нещо, което видя, бе буйно горящата камина и Марси изпита желание да се сгуши в един от двата разнебитени люлеещи се стола отпред. Краката й така се бяха схванали от дългото седене на тясната седалка, че коленете й заплашваха да поддадат. Колко още трябваше да пътуват? Наистина ли я водеше да види дъщеря си?

— Вижте се само — възкликна симпатична червенокоса сервитьорка. — Изглеждате премръзнала до смърт. Иди до огъня, миличка. Сгрей се.

— Нямаме време. — Джакс се приближи зад Марси и сложи тежка длан на рамото й. — Мама има нужда от тоалетна — съобщи той на шестимата мъже, скупчени около бара.

Марси трепна, после тръгна към дъното на слабо осветеното помещение, накъдето сочеше вдигнатият пръст на сервитьорката.

— За мен един „Гинес“ — чу Джакс да казва.

— Трябва ли да пиеш? — попита Марси, щом се върнаха в колата. Отворената бутилка бира бе здраво закрепена между стиснатите бедра на Джакс. — Мисля, че шофирането е достатъчно тежко…

— Не мисли.

Не мисли, чу Сара да казва. Просто замахни.

— Имах предвид само…

— Не ме интересува какво си имала предвид. — Той отпи голяма глътка бира, после още една, сякаш да подчертае казаното. — Вай-вай, къде са ми маниерите? — каза и побутна бирата под носа й. — Искаш ли да си пийнеш? Не бъди срамежлива де.

Марси извърна глава настрани. Коремът я сви от миризмата на бирата.

— Колко още остава? — попита след няколко минути. Имаше чувството, че се движат от цяла вечност.

— Не много. — Той се отклони по тесен страничен път и захвърли празната вече бутилка в някаква висока трева, насочвайки колата нагоре по една стръмна скала. — Много жалко, че навън е толкова мокро и гадно. Няма да оцениш гледката. Доста е внушителна като се погледне от върха.

Дори и през вятъра и дъжда Марси чуваше вълните на Келтско море да се разбиват в скалите долу. Къде, по дяволите, я караше?

— Къде сме? — попита тя.

Той я изненада като й отговори:

— Залива Ревящата вода. Хубаво име, а?

Какво правеше Девън на място, наречено Ревящата вода?

Тя не е тук, осъзна Марси с такава сигурност, че почти остана без дъх. Момчето изобщо не бе имало намерение да я води при дъщеря й. По всяка вероятност я отвличаше колкото се може по-надалеч от Девън. По нейна заповед ли, запита се тя. Цялата тази сложна шарада идея на Девън ли беше? И всичко останало? Толкова много ли ме мрази, питаше се тя.

Моля те, не забравяй колко много те обичам, колко много съм те обичала преди и колко много ще те обичам винаги.

— Тя говорила ли е някога за мен? — попита Марси. Въпросът се изплъзна от устата й, преди да си даде сметка, че си го мисли.

— Одри ли? — попита Джакс, сякаш Марси би могла да има предвид другиго.

— Казва се Девън — поправи го тя.

— За мен си е Одри.

— Разправяла ли е за… когато беше Девън? — колебливо попита Марси.

— Не — сви рамене момчето. — Каза, че нямало много за разправяне.

— Никога ли не е споменавала брат си?

— Не знаех, че има такъв.

— Или за баща си, или за леля си?

— Оная, дето била женена шест пъти ли?

— Пет — разсеяно го поправи Марси и почувства пристъп на неочаквана ревност.

— Каза, че баба й се била самоубила.

— Моята майка.

— Знаеш ли какво се случи с моята мама? — почти с гордост попита Джакс.

Марси поклати глава.

— Моят тати я уби.

— Какво?

— Това е чистата божа истина. Една нощ се прибра пиян — небрежно изрече Джакс, сякаш обсъждаше студеното време. — И мама го почна, обвини го, че откраднал парите, които била скрила, дето ги печелеше като чистеше хорските къщи, и се нахвърлиха един върху друг, най-яростният скандал, който ние, осемте деца, бяхме чували, тя крещи жестоко и не спира, а той почва да я налага, обичайната му работа, когато е пиян, което е почти през цялото време, само че този път изведнъж в ръцете му се появява някакъв голям месарски нож и в следващия миг мама лежи просната на пода, гърлото й е прерязано от ухо до ухо, навсякъде се лее кръв, като че ли се е разлял бензин или нещо такова.

— Мили боже.

— Е, в онази вечер Той определено не се мяркаше наоколо. Но пък скоро се напълни с полицаи. Те бяха навсякъде. Непрекъснато се подхлъзваха във всичката тази кръв. Да можеше да ги видиш само. Единият така се удари в стената като се подхлъзна, че едва не си счупи крака. Беше много смешно, казвам ти. — Той се разхили. — И няколко месеца по-късно има съд, татко отива в затвора, а нас децата ни разпределят в приемни семейства. Голяма лайняна каша.

— Колко ужасно за теб. Много съжалявам.

Джакс я погледна внимателно.

— За какво съжаляваш? Не си го направила ти.

— Съжалявам, че е трябвало да преминеш през всичко това.

— Не е кой знае какво.

— Баща ти е убил майка ти пред очите ти. Бих казала, че е кой знае какво.

— Е, ама никой не те пита, нали?

— Съжалявам — отново повтори Марси.

— Не ми трябва съжалението ти.

— Не е съжаление.

— Е, каквото и да е, по дяволите, не ми трябва. — Той гневно удари с дясната си ръка по таблото, от което изгуби контрол над волана. Колата рязко изви наляво, завъртя се между скалите и пукнатините и се приближи опасно близо до ръба на скалата, преди да спре. — Мамка му! Виж какво стана заради тебе — изкрещя Джакс. Лицето му бе станало пепеляво, а гласът — с една октава по-висок от обичайното. — Да не се опитваш да убиеш и двама ни?

— Съжалявам — каза Марси.

— Исусе, само това ли знаеш да повтаряш?

Марси вече се канеше да се извини отново и прехапа език, за да спре думите си.

— Адски е дразнещо, знаеш ли? — Страните му бавно възвръщаха цвета си. — Човек ще каже, че си виновна за всяко лошо нещо, което някога се е случвало.

— Тъкмо така се чувствам понякога.

— Наистина ли си мислиш, че имаш такава власт, по дяволите?

Марси едва не се засмя. Винаги бе изпитвала точно обратното чувство, че изобщо няма никаква власт. Но може би той беше прав.

— Май имаш доста високо мнение за себе си. — Джакс върна колата на пътя, без дори да се огледа. — Преди малко попита дали тя е разправяла за теб — каза той, когато продължиха изкачването си по стръмния хълм.

Марси забеляза очертанията на стара ферма в далечината. Там ли я водеше?

— Разправяла ли е?

— Разказа ми за онзи път, когато била малка и ти си й се развикала, задето е драскала по стените.

Стомахът на Марси се сви.

— Тя си го спомня?

— Каза, че бил най-ранният й спомен. Още те чувала как крещиш.

Очите на Марси се напълниха със сълзи, които потекоха по страните й. Това бе по-лошо, отколкото ако бяха полетели надолу от скалата, по-лошо, ако се бяха разбили в морето долу.

— Май много си й се карала, а, Марси? — продължи да дъвче темата Джакс, очевидно наслаждавайки се на сълзите й. — Така каза Одри. Каза още, че си я карала да взема уроци по пиано и си й крещяла, когато правела грешки.

Значи и това е запомнила.

— Май вече нямаш толкова високо самочувствие, а?

Марси не отговори нищо.

— Какво има? Да не си глътна езика?

Продължиха да пътуват в мълчание. Едноетажната ферма на върха на скалата стана по-голяма; колкото повече се приближаваха, толкова по-разнебитена изглеждаше тя, приличаше по-скоро на съборетина, отколкото на място, където някой живее. Марси забеляза, че сивите й тухли представляват безразборно струпване на различни форми и размери, а прозорците са заковани с паянтови дъски. Въпреки че от порутения каменен комин излизаше пушек, тук очевидно от много дълго време не бе живял никой, даде си сметка тя, когато Джакс отби и спря отстрани на къщата.

— Май някой е запалил огъня — обяви той и отвори вратата.

Във въздуха моментално се понесе бебешки плач, примесен с виенето на вятъра.

Марси рязко извърна глава по посока на звука.

— Тя е тук?

— Телом и духом.

— А Девън?

— Че къде другаде да бъде? — Джакс заобиколи колата откъм страната на Марси, отвори и я хвана за лакътя. — Можеш да оставиш чантата си в колата — нареди той. — Няма да ти трябва.