Стив Бери
Гробницата на императора (80)

77

Касиопея потъна като камък и течението я повлече. Студената вода беше най-малкият й проблем. Направи няколко енергични движения с краката и успя да изскочи на повърхността и да поеме глътка въздух. После течението отново я понесе. Най-неотложната й грижа беше да прекрати движението си напред, което неминуемо щеше да доведе до удар в някоя скала, до счупване на крак или глава и дори до смъртта й. Милиарди пенливи капчици караха ушите й да бучат. Под нея нямаше дъно.

Тя успя да поеме още една глътка въздух и да хвърли поглед на онова, което я чакаше напред. Камъни. Големи заоблени камъни, които стърчаха над течението.

Налагаше се да рискува. Започна да движи крайниците си с всичка сила, за да се задържи на повърхността и да се придвижи към брега. Но водата я подмяташе като сламка, подчинявайки се единствено на гравитацията. Кафява пяна плисна в лицето й. Продължаваше да се носи по течението с протегнати ръце. Дланите й се блъснаха в нещо твърдо. Тялото й не отскочи. Ноктите й се забиха здраво.

Главата й изскочи на повърхността. Водата яростно блъскаше раменете й, но стремителното движение напред престана.

Тя си пое въздух на пресекулки, отърси пелената от очите си и най-сетне осъзна, че замръзва.

* * *

Малоун следваше извивките на пътеката. Лекият ветрец носеше сковаващия дъх на близките ледници. Тялото му неволно потръпна. Не толкова от студ, колкото от огромното напрежение. Пръстите му бяха свити в юмруци, в очите му имаше влага. Още колко приятели трябваше да загуби?

Сиви зайци пресякоха пътеката напред и бързо се шмугнаха в пукнатините между скалите. Отзад все още долиташе грохотът на водата. Хеликоптерът беше изчезнал. Виктор вероятно се беше спуснал на дъното на дефилето, опитвайки се да направи нещо. Проклет мръсник!

Не беше изпитвал толкова силен гняв от миналата година насам, когато отвлякоха Гари. Бе убил похитителя му без никакво колебание, без капчица чувство за вина. Същото би сторил и с Виктор. Но сега беше най-важно да се концентрира. Соколов разчиташе на помощта му. А Ни Юн трябваше задължително да я получи. Стефани очевидно ги смяташе за важни участници в играта. Иначе не би включила в нея нито него, нито Касиопея. Да не говорим за Виктор. Още в Копенхаген му направи впечатление, че тя не бе проявила особена загриженост за опасното положение, в което беше изпаднала Касиопея. А и откъде знаеше толкова много за биотичния и абиотичния петрол?

Сега вече той разбираше. Стефани беше привлякла Виктор, за да се грижи за младата жена. Но дали той го беше направил? Стефани също трябваше да поеме отговорност за последиците.

Пред очите му се появи каменен олтар, осветен от две лампи. Той пое предпазливо натам. Пътеката извиваше надясно. Монолитна скала не позволяваше да се види какво има зад завоя. По стените й подскачаха слънчеви зайчета. Цял живот се беше стремил да бяга от емоциите. Отказваше да признае съществуването им, криеше ги под дебелия пласт отговорности. Но на практика беше тотално зависим от тях — факт, който разбра прекалено късно.

Касиопея Вит му липсваше. Обичаше я. Да, да, точно така. Но никога не бе промълвил дори дума за това. Защо, по дяволите?

В далечината се понесе мелодичен звън на гонг. Плътните тонове заглъхнаха. Обгърна го дълбока тишина.

* * *

Ни беше твърдо решен да не показва слабост. Беше готов да устои на фанатиците до самия край.

— Съветската система правеше всичко възможно, за да превърне народа в слуга — каза той. — В Белгия дори вие признахте, че това е грешка, Пау.

— Болшевиките наистина допуснаха много грешки — кимна по-възрастният мъж. — Но ние трябва да ги избегнем.

— Аз няма да позволя Китай да се отклони от пътя си — обяви твърдо Тан. — Западът не спира да пропагандира своите ценности и идеология, убеден, че ще успее да ни дестабилизира чрез някакъв вид маркетинг кампания, или така наречената демокрация.

— Ти нямаш никаква представа за опасностите, пред които сме изправени — изгледа го презрително Ни. — Днешен Китай няма нищо общо с империята на Цин Шъхуан.

— Но ние си оставаме китайци — възрази Тан. — Свалянето на нашето правителство, независимо дали отвън или отвътре, ще бъде далеч по-трудно в сравнение със случилото се в Съветския съюз.

Ни продължаваше да наблюдава събеседниците си. Коварни и опасни хора, които с нищо не се различаваха от деспотите, управлявали страната преди тях. Китай действително изглеждаше обречен да повтаря грешките си.

Той се отдръпна от пиедестала и огледа останалите три помещения. Те не бяха толкова големи като онези в подземията на Сиан, но достатъчно просторни, въпреки че бяха задръстени от погребални предмети.

— Няколко от бронзовите съдове са пълни с течност — приближи се към него Пау. — Аз си позволих да счупя печата на един от тях и вдъхнах богатия аромат на амброзия. Направихме химически анализ на течността. Оказа се, че тя съдържа спирт, захар и мазнини и на практика представлява маслен ром, произведен преди повече от две хиляди години.

При други обстоятелства Ни без съмнение щеше да бъде впечатлен, но в момента мислите му бяха заети с друго — как да избегне катастрофата с хеликоптер, която му бяха подготвили.

— А какво представляват онези бронзови лампи? — попита Тан и посочи една от стените. — Струва ми се, че всички са еднакви.

Ни вече ги беше забелязал. Част от тях бяха подредени на поставки покрай стените, други стояха на лавиците и по пода. Тяло на тигър с глава на дракон и криле на феникс. Бяха стотици. Идентични с онази, която беше взел от музея.

— Те са същите като онази лампа в Антверпен — отвърна Пау. — Всяка от тях е пълна с петрол, извлечен от сондажите в Гансу преди повече от две хиляди години. Задържах една от тях и я пренесох в Белгия.

— Искам да взема проби от този петрол — обяви Тан.

— Страхувам се, че гробницата на императора вече е осквернена — обади се Ни.

Малоун и Вит му бяха разказали какво се беше случило след бягството. За пожара и гъстите облаци дим. Реши да го сподели с Пау.

— Да се надяваме, че щетите са минимални — въздъхна възрастният мъж. — Минералното масло, с което залях живака, не би трябвало да причини големи поражения. Но самият живак е друга работа. Изпаренията от него ще се разсеят след доста време.

— Това няма значение — рече Тан.

— За разлика от вас този човек не го е грижа за миналото — подхвърли Ни, обръщайки се към Пау.

— Грешка, която ще бъде поправена. Тепърва ще поговорим по този въпрос.

— Трябва да поговорим по много други въпроси — предизвикателно каза Тан. — За неща, които пропусна да споменеш.

— Например защо убих хората, които ти изпрати в дома ми? — спокойно се обърна да го погледне Пау.

— И за това също.

— Ще ти кажа. Но имай предвид, че никой не може да ми иска обяснения.

Тан видимо не остана доволен от последната реплика.

— Шоуто май продължава, а? — изгледа ги Ни. — Имам предвид фалшивите противоречия между вас двамата.

— Не, министре — поклати глава Пау. — Тези противоречия са истински.

* * *

Силите бързо напускаха Касиопея. Леденото течение безмилостно сковаваше костите и мускулите й. Смъртта отново беше близо, за трети път през последните два дни. Едва ли щеше да оцелее надолу по течението. Още повече че някъде със сигурност щеше да стигне и до водопад. В лицето й плисна облак кафява пяна и тя неволно затвори очи.

В следващия миг нещо я сграбчи за дясната ръка и я откъсна от скалата. Тя отвори очи и видя надвесения над нея Виктор, който с мъка пазеше равновесие на съседния камък, но я държеше здраво. Тя протегна лявата си ръка. Тялото й се завъртя и започна да се измъква от водата.

Той й беше спасил живота. За пореден път.

— Не очаквах да го направиш пак — изхълца тя, докато жадно си поемаше въздух.

— Нямаше как. В противен случай Малоун щеше да ме застреля.

Тялото й се сгърчи от ледена тръпка, която не подлежеше на контрол. Виктор коленичи на ръба на скалата, съблече якето си и плътно я зави с него. Тя покорно се отпусна в прегръдките му. Нямаше сили да се съпротивлява. Зъбите й затракаха. Трябваше да направи нещо, за да успокои нервите си. Виктор продължаваше да я притиска към себе си.

— Опитах се да задържа войниците, докато вие с Малоун прекосите моста, но не подозирах за хеликоптера — промълви той. — Появи се изневиделица, а хората в него очевидно знаеха, че трябва да минете по този мост. Тан се е погрижил за всичко.

— Къде е Котън? — прошепна тя, надявайки се, че беше успял да се спаси от картечния огън.

— Казах му да продължава нагоре. Разбира се, след като се отказа да стреля по мен. Онези в хеликоптера също искаха да ми видят сметката, но огънят им нямаше как да стигне до дъното на дефилето. И те си тръгнаха.

В очите му имаше загриженост и гняв.

— Как ме намери? — попита тя.

— Използвах времето, през което ти висеше от моста. Честно казано, очаквах да видя счупени кости.

— Ставаме двама — каза тя.

Тя започваше да се възстановява. Тръпките намаляха. Огледа околността. Моментално оцени огромния риск, на който се беше изложил Виктор, прескачайки от камък на камък сред бурните води на реката. Едно подхлъзване и край — щеше да бъде отнесен.

— Благодаря ти, Виктор.

— Не можех да допусна да се удавиш.

Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, но задържа якето. От дрехите й се стичаше вода, пръстите й бяха посинели. Лъчите на утринното слънце все още не проникваха в тясното дефиле, оградено с отвесни скали. Но тя знаеше, че топлината е някъде там, горе.

— Трябва да стигнем до онази зала.

— Пътеката за нея се намира ей там, отсреща — отвърна той и посочи противоположния бряг. — Малоун трябва вече да е стигнал до манастира.

— Когато всичко това приключи, вие с него трябва да се помирите.

— Съмнявам се.

— Той може да бъде разумен.

— Не и когато става въпрос за теб.

— А ти? — погледна го тя.

Виктор оглеждаше стърчащите от реката камъни, избирайки най-безопасния път до другия бряг.

— Догоре има поне двайсет минути изкачване — каза той. — Трябва да побързаме.

— Зададох ти въпрос! — сграбчи ръката му тя.

— Долу в града Малоун имаше право — въздъхна той. — Убих онзи пилот единствено за да спечеля доверието ви. — Направи кратка пауза и горчиво добави: — Прав е да ме нарича случайна придобивка. Другото наименование на никой. Питаш ме как бих постъпил. На кого му пука, по дяволите?

— На Стефани. Тя те е изпратила да прибереш Соколов.

— А пък Иван ме изпрати да ликвидирам Тан. Но вместо това ето ме тук, за да спася живота ти. За пореден път…

Касиопея не знаеше какво да каже и бавно разхлаби хватката си. Виктор се обърна и скочи на близкия камък.