Стив Бери
Гробницата на императора (45)

42

Пекин, Китай

8:40 ч.

Ни влезе в мавзолея на Мао Дзъдун.

Гранитната постройка се намираше в южния край на площад „Тянанмън“ — масивен квадрат с тежки колони, издигнат около година след смъртта на вожда. Твърдеше се, че в строителството бяха участвали седемстотин хиляди работници — сигурно доказателство за горещата обич на народа към Великия кормчия. Но това беше само пропаганда. Въпросните „работници“ ежедневно бяха докарвани с автобуси от всички краища на страната, за да положат по една тухла на свещения строеж. На другия ден същите тухли бяха изнасяни от следващата смяна. Пълна глупост, но в Китай всичко беше възможно.

Вече цяла година мавзолеят беше затворен за ремонт. Бързото строителство беше довело до редица грешки и недоглеждания, никой не се беше замислил за разположението на мемориала, никой не беше помислил за правилата на фън шуй. Впоследствие това бе довело до многобройни структурни проблеми — някои от тях толкова елементарни, че дори дядо му с лекота би ги избегнал.

По време на полета от Белгия Ни поиска по интернет незабавна среща с премиера. Реакцията беше бърза — докладваха му, че ще бъде приет веднага след като се прибере в родината. Никой не се учуди от желанието му, защото в качеството си на началник на Централната комисия за дисциплинарна инспекция той беше пряко подчинен на министър-председателя. Но срещата в мавзолея на Мао беше нещо друго. Официалното обяснение гласеше, че държавният глава се намира там във връзка с предстоящото отваряне на мемориала за широката публика.

Във фоайето имаше статуя на Мао, седнал в масивно кресло от бял мрамор. Стената зад нея представляваше каменно пано, изобразяващо геополитическите постижения на страната след смъртта на Председателя. По полирания под сновяха хората на сигурността. Ни знаеше какво предстои и вдигна ръце, за да бъде претърсен от двамата мъже с черни костюми, които се приближаваха към него.

— Няма нужда — обади се треперещ старчески глас.

Появи се министър-председателят — ниско и набито човече с рунтави вежди, стигащи чак до слепоочията. Беше облечен с обичайния тъмен костюм и тъмна вратовръзка и се подпираше на бастун от лакирано червено дърво.

— Министър Ни се радва на моето доверие — добави старчето и размаха бастуна си. — Пуснете го да мине.

Хората от охраната се оттеглиха, без да докоснат пистолета, който лежеше в кобура под мишницата му. Бяха му го връчили в момента, в който слезе от самолета — едно разумно решение в тези несигурни времена.

— Да се разходим — предложи премиерът и го поведе към вътрешността на мавзолея.

Следите от ремонта личаха навсякъде. Стените бяха прясно боядисани, мраморът на пода светеше от чистота.

— Какво е толкова спешно? — попита Ни.

— Искам да знам всичко за Пау Уън.

Старецът спря. Дишаше на пресекулки, гласът му беше слаб, а ръцете му трепереха, но Ни отлично знаеше, че мозъкът му е остър като бръснач, недокоснат от старостта.

— Опасен човек.

— В какъв смисъл?

— Той е евнух.

— А какво означава това?

— Е, не си откровен с мен — усмихна се премиерът. — Прекрасно знаеш какво означава.

Вътрешността на сградата беше слабо осветена, а климатичната инсталация беше изстудила въздуха до зимни температури.

Направил своя ход, Ни чакаше отговор.

— На евнусите не може да се вярва — продължи след кратка пауза възрастният мъж. — Те са подли и безчестни по рождение, а предателствата им са станали причина за унищожаването на много династии.

— Не се нуждая от уроци по история.

— Може би е точно обратното. След смъртта на Първия император главният му евнух организирал заговор за отстраняването на най-големия му син, законен наследник на трона. В резултат младежът се самоубил. Евнухът помогнал на другия му син да стане Втори император, надявайки се да управлява страната задкулисно, в близост до трона. Но управлението на този император продължило едва четири години. А три години след смъртта на Цин Шъхуан рухнало всичко, изградено от него с цената на милиони жертви. Благодарение на един евнух. Историята описва тази личност като „човек, който с лекота може да представи елена за кон“…

Ни изобщо не беше впечатлен от лекцията.

— Искам да знам всичко за Пау Уън и най-вече за вашите контакти с него — тръсна глава той.

Старецът присви очи, но не го скастри.

— Пау Уън също може да те убеди, че еленът е кон — каза той.

Което си е чистата истина, призна пред себе си Ни.

Продължиха напред. Ритмичното почукване на бастуна заглушаваше стъпките им.

— Преди десетилетия ние с Пау Уън бяхме приятели — продължи премиерът. — Много неща постигнахме заедно. И двамата бяхме разочаровани от Мао. — Той спря на място, лицето му се разкриви. Сякаш искаше да направи връзка между хаотичните мисли в главата си, повечето от тях неприятни. — Културната революция беше нещо ужасно. Тя насърчаваше младежите да нападат възрастните хора, чужденците и богатите. Тогава бяхме убедени, че това е правилно и необходимо. Но на практика беше едно безумие, което не доведе до нищо. В крайна сметка се оказа, че малката змия не може да се сравнява с великия дракон. Китай се промени — добави премиерът. — Хората се промениха. За съжаление управлението си остана същото.

— Защо ми разказвате всичко това? — принуди се да попита Ни.

— Защото се страхувам, че няма да спечелиш предстоящата битка с Карл Тан, министре.