Стив Бери
Гробницата на императора (8)

5

Копенхаген

Малоун проследи куриерката и подозренията му се потвърдиха. Китайката не знаеше какво точно трябва да получи и просто взе онова, което й беше предложено. На всичкото отгоре дори си позволи да пофлиртува с него. Колко ли й бяха платили за изпълнението на поръчката? И какво знаеха похитителите на Касиопея? Гласът от компютъра беше подчертал, че са наясно с миналото му на специален агент, но въпреки това му бяха изпратили жената аматьор, която очевидно не беше в течение на нещата.

Продължи да я следва от разстояние. Тя си пробиваше път сред посетителите на „Тиволи“ спокойно, без да бърза, насочвайки се към задния портал в северната част на парка. Малоун видя как излиза през него, пресича булеварда и тръгва към пешеходната зона „Строгет“.

Минаха покрай няколко антикварни книжарници, чиито притежатели бяха конкуренти и приятели на Малоун. После поеха по Хобро Плац, запълнен с многобройни заведения и масички на открито. Китайката свърна вдясно от кафене „Норден“ в източния край на площада и пое по стръмната уличка към старата църква, превърната в изложбена зала. На една пряка от нея зави на север и се насочи към Магазин ду Норд — най-големия универсален магазин в Скандинавия. Улиците бяха изпълнени с оживени и усмихнати хора. Петдесет метра по-нататък се виждаше широкият булевард, който маркираше края на пешеходната зона „Строгет“.

Младата жена отново зави, обърна гръб на универсалния магазин и оживения трафик, насочвайки се към обгорените руини на Музея на гръко-римската култура, който все още не беше възстановен от големия пожар преди година. Тогава именно Касиопея Вит му се бе притекла на помощ и спаси книжарницата. Сега беше негов ред да й върне услугата.

Тук хората бяха значително по-малко. Голяма част от строените през XVIII и XIX век сгради, отдавна реставрирани и боядисани, бяха някогашни моряшки бардаци. Днес в модерните апартаменти живееха художници и млади технократи.

Жената изчезна зад поредния ъгъл. Малоун ускори крачка и я последва, но за малко не се блъсна в голям контейнер за смет, който препречваше тясната уличка.

Жената се приближи до дребен и очевидно неспокоен мъж, който грабна плика от ръцете й и го разкъса. Измъкна книгата, а после изкрещя нещо на китайски. Малоун нямаше нужда от преводач, за да го разбере. Беше ясно, че човекът знае какво трябваше да получи, но то нямаше нищо общо с книгите. В следващия миг той вдигна ръка и зашлеви младата жена. Тя политна назад, опитвайки се да запази равновесие и самообладание, и неволно вдигна ръка към ударената буза. Мъжът бръкна под дрехата си и извади пистолет.

Малоун го изпревари, измъкна беретата си и извика:

— Хей!

Мъжът се завъртя, зърна оръжието в ръката му и сграбчи китайката.

— Хвърли пистолета в контейнера! — извика на английски той и опря дулото в шията на младата жена.

Малоун се запита дали да рискува, но уплашеното изражение на жената го накара да се подчини. Той пусна беретата в контейнера и тя глухо тупна на пода, сигнализирайки, че вътре няма почти никакъв боклук.

— Стой на място! — заповяда китаецът и помъкна жената надолу по уличката.

Малоун не можеше да се откаже просто защото това беше единственият начин да стигне до Касиопея. Мъжът и жертвата му бавно се приближаваха към оживената пресечка. Изправен на петнайсетина метра от него, Малоун стоеше и наблюдаваше. После мъжът разхлаби хватката си и побягна заедно с жената.

* * *

Ни наблюдаваше внимателно лицето на възрастния мъж. В съзнанието му бавно проникна прозрението, че мъдрецът го беше изиграл.

— А кое е най-доброто за Китай? — попита той.

— Знаете ли приказката за хитрата лисица и гладния тигър? — отвърна с въпрос Пау.

Решил да продължи играта, Ни поклати глава.

— Тигърът хванал лисицата с намерението да я изяде, но тя му казала: „Не смей да ме докосваш! Сториш ли го, ще разгневиш боговете, защото аз съм най-важното животно в гората. Ако не ми вярваш, ела с мен“. Тигърът тръгнал с нея. При вида им всички животни се разбягали, а тигърът пуснал лисицата, защото изобщо не си дал сметка, че той е причината за страха им. — Пау замълча за момент, после вдигна глава. — В коя роля сте вие, министре? На лисицата или на тигъра?

— Манипулаторът и глупакът — промърмори Ни.

— За съжаление няма други претенденти за лидери на Китай — въздъхна Пау. — Вие и министър Тан свършихте добра работа за отстраняването на всички останали конкуренти.

— А кой съм аз според вас — манипулаторът или глупакът?

— Не аз трябва да отговоря на този въпрос.

— Уверявам ви, че не съм глупак — продължи Ни. — Страната ни е затънала в корупция. Мой дълг е да се боря срещу нея.

Това беше нелека задача за държава, в която един процент от населението притежава четирийсет процента от богатството й, придобито главно чрез корупционни схеми. Кметове, провинциални функционери, високопоставени партийни членове — той беше арестувал стотици от тях по обвинение в подкупи, машинации, присвоявания, злоупотреба с власт, морално разложение, контрабанда, прахосване на средства и безогледни кражби.

Пау кимна.

— Мао създаде система, разяждана от корупция от самото начало. И нямаше как да бъде друга, защото отговорността се търсеше единствено по вертикалата на партийната йерархия. Лъжата и безчестието станаха повсеместни.

— Затова ли избягахте от родината?

— Не, министре. Напуснах страната, защото не можех да понасям онова, което се случваше. Твърде много убийства на невинни хора, твърде много потисничество и страдание. И тогава, както и днес Китай е една провалена държава. Няма друго заключение. Шестнайсет от двайсетте най-замърсени града в света се намират там. Ние сме лидер в отделянето на вредни емисии. Киселинните дъждове унищожават земите ни. Замърсяваме безогледно питейната вода, без да мислим за последиците. Ликвидираме културата, хилядолетната си история и самоуважението си без оглед на последствията. Оценяваме работата на местните ръководители единствено по икономическите резултати, без да държим сметка за публичните инициативи. Системата ни води към самоунищожение.

Ни подозираше, че всички тези разсъждения целят просто да го заблудят. След кратък размисъл реши, че е време да премине към по-конкретни теми.

— Защо позволихте на онази жена да открадне лампата? — попита той.

Пау го дари с поглед, който го накара да се почувства неудобно. Някога така го гледаше баща му, когото той боготвореше.

— Отдавна би трябвало да знаете отговора на този въпрос.

* * *

Малоун преобърна контейнера, взе пистолета си и хукна. Би трябвало да се досети по-рано. Куриерката съвсем не беше жертва, а само съучастник, който беше объркал нещата. След секунди той изскочи на улицата.

Двамата бегълци бяха на трийсетина метра от него и тичаха с всички сили към оживената „Холменс Канал“, по която фучаха няколко редици коли, насочили се към главния площад на Копенхаген. В следващия миг фигурите им изчезнаха зад ъгъла.

Малоун прибра пистолета и започна да си пробива път сред тълпата, като едновременно използваше физическа сила и любезни извинения. Не след дълго се озова на светофара срещу датския Кралски театър. Вдясно от него се простираше пешеходната зона пред новото пристанище „Нихавн“, изпълнена с живописни кафенета и ресторанти. Обектите му бързаха по тротоара край оживената алея за велосипедисти, в посока хотел „Д’Англетер“. Едно волво спря до тротоара пред входа.

Мъжът и жената прекосиха алеята за велосипедисти и се насочиха към колата с отворена задна врата. Разнесе се тих пукот, като от спукан детски балон. Мъжът политна и се строполи на асфалта. Нов пукот и жената се просна до него. Изпод телата им плъзнаха алени струйки кръв. Разнесоха се писъци, по тротоара настъпи паника. Трима велосипедисти се сблъскаха на алеята, опитвайки да избегнат проснатите тела. Колата рязко потегли.

Затъмнените стъкла не му позволиха да види лицата на хората в нея. Малоун направи опит да зърне регистрационния номер, но волвото направи остър ляв завой и изчезна към „Конгенс Ниторв“. Той се втурна към жертвите, приклекна над тях и потърси пулс. И двамата бяха мъртви. Велосипедистите също бяха пострадали.

— Някой да се обади в полицията! — извика на датски той и се изправи.

Прокара пръсти през косата си и въздъхна тежко. Току-що беше прекъсната единствената нишка, която можеше да го отведе при Касиопея. Той предпазливо се отдалечи от тълпата зяпачи и се насочи към масичките на тротоара пред ресторанта на хотел „Д’Англетер“. Всички наоколо бяха шокирани. В Дания рядко ставаха убийства на публични места.

В далечината се чу вой на сирени. Което означаваше, че трябва да изчезва.

— Мистър Малоун — обади се тих глас отляво.

Той понечи да се обърне.

— Не. Гледайте пред себе си.

Характерният натиск на дулото в гърба му го принуди да се подчини.

— Трябва да дойдете с мен — добави мъжът.

— А ако откажа?

— Няма да откриете Касиопея Вит.