Стив Бери
Гробницата на императора (51)

48

Ланджоу

Доволен от решаването на проблема с Лев Соколов, Тан напусна лабораторията. Инструкциите му към охраната бяха пределно ясни: всеки опит за бягство да бъде жестоко наказан. Вече знаеше откъде да започне, със или без Соколов. Руснакът му беше нужен не само като експерт, но и за по-убедителното потвърждение на откритието, чието значение беше огромно.

Китай се нуждаеше от 300 милиона тона суров петрол годишно. Цялата икономика на страната зависеше от петрола. Шейсет процента от него се внасяше от Африка, Латинска Америка и Русия с цел да се избегне нестабилната политическа ситуация в Близкия изток и обвързването с американските сфери на влияние. За какво САЩ бяха окупирали Ирак, ако не за укрепване на монопола си върху доставките на петрол от Близкия изток? Експертите му бяха на мнение, че това е единствената причина, и той беше съгласен с тях. Същите експерти непрекъснато предупреждаваха, че Америка винаги може да използва близкоизточния петрол като оръжие. Дори най-лекото нарушаване на доставките би довело Китай до икономически колапс, срещу който правителството нямаше как да реагира. Самият той беше уморен от безкрайните и все по-трудни преговори с изнудваческите правителства на държавите, богати на петрол. Само преди няколко седмици Китай бе отпуснал поредните няколко милиарда юана заем на една африканска страна, която никога нямаше да ги върне. С единствената цел да остане номер едно в експортната й листа. Външната политика на сегашния режим, която представляваше зашеметяваща смесица от отстъпки, противоречия, компромиси и отбрана, отдавна беше подчинена на сделките с балистични ракети, ядрено гориво и важни технологии с едничката цел да осигури постоянен приток на петрол.

Това унижаваше Китай и издаваше слабост. Но ако хилядите сондажи, пръснати из цялата територия на страната, се превърнеха в неизчерпаем източник на енергия, нещата щяха да претърпят коренна промяна. Когато танкерите с вносен петрол престанеха да задръстват китайските пристанища, положението щеше да претърпи коренна промяна. Резултатът ражда успеха, а успехът подхранва гордостта. Гордостта на свой ред би циментирала всеки политически режим.

Според теорията за фосилния петрол Китай разполагаше едва с 2,1% от световните запаси. САЩ имаха 2,7%, а Русия — 7%. Зашеметяващите 65% се падаха на Близкия изток. Безсилни сме срещу арабската доминация, беше предупредил наскоро един от неговите заместник-министри. Но той не беше съгласен. Всичко зависи от онова, което знаеш.

Телефонът му иззвъня. Той спря насред пътя си към чакащата кола и го вдигна към ухото си.

— Обектът е в езерото — докладва Виктор Томас.

Идеята беше да атакуват самолета на Пау Уън с минимално привличане на вниманието. Радиообменът, който се следеше от безброй държавни агенции (включително властите в провинция Юнан), щеше да потвърди появата на неидентифициран самолет във въздушното пространство на Китай, който е бил прехванат от военен изтребител. По протокол нарушителят трябваше да бъде свален.

— Оцелели? — попита той.

— Трима. Намират се във водата. Изтребителят предприема последен заход. Ще използва бордовите си оръдия, за да им попречи да стигнат до брега.

— Знаеш какво трябва да направиш.

* * *

Водата плискаше в ушите на проснатия Малоун и му пречеше да чува. Надяваше се, че трите неподвижни тела ще задоволят любопитството на пилота. Позволи си леко помръдване на главата и успя да зърне изтребителя, който все още беше далеч на юг, но стремително се приближаваше. После се появи друг шум. От изток. Стабилно боботене, придружено от свистенето на витла.

Малоун се обърна по гръб и избърса водата от очите си.

Хеликоптерът току-що беше изскочил над короните на крайбрежните дървета. По-голям и по-тромав от щурмовите машини, той беше по-скоро военнотранспортно съоръжение, въоръжено с няколко картечници. Движеше се на юг. Касиопея и Пау усетиха промяната в обстановката и се раздвижиха във водата.

— Малоун — проехтя мъжки глас, усилен от мощен рупор. — В момента осъществявам контакт с пилота на изтребителя, на когото ще заповядам да се оттегли.

Виктор. Малоун движеше крайниците си, за да се задържи над водата, и наблюдаваше приближаването на изтребителя.

— Отказва да се подчини! — обяви миг по-късно Виктор.

Изтекоха още няколко секунди, после под корпуса на хеликоптера блеснаха ярки пламъци. Двете ракети въздух-въздух се стрелнаха в небето и се насочиха към изтребителя. Десетина секунди по-късно бойната машина избухна в огнено кълбо, а отломките й се посипаха във водата, близо до отсрещния бряг.

— Трябва да се измъкнем от водата! — извика Малоун и енергично заплува към брега. Другите двама го последваха.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Виктор.

Хеликоптерът висеше във въздуха точно над тях, от утробата му се проточиха две стоманени въжета с колани накрая.

— Малко глупаво, а? — задъхано подхвърли Касиопея, докато двамата с Пау се закачаха за коланите.

— Не и за мен.

Малоун изчака да ги измъкнат от водата и да ги понесат към брега на около двеста метра по-нататък. Замърсяването на водата наистина го тревожеше, но не толкова много, колкото чувството, че е задължен на Виктор Томас.

* * *

Ни оглеждаше лампата с дракона. Преди да се срещне с премиера в мавзолея на Мао, той беше заповядал да я донесат от летището и да я оставят в кабинета му.

Карл Тан беше положил много усилия, за да се сдобие с нея. Защо? Какво означават издълбаните по стените й надписи? Трябваше да я предаде на експертите за подробно изследване.

Телефонът на писалището иззвъня и той гневно вдигна глава. Беше заповядал да не го безпокоят.

Вдигна ръка и натисна мигащия бутон с ненужна сила.

— Търсят ви от кабинета на премиера.

Гневът му се изпари.

— Свържете ме.

Секунда по-късно в слушалката прозвуча познатият дрезгав шепот:

— Преди десетина минути един от нашите щурмови изтребители е свалил неидентифициран самолет амфибия над водите на езерото Диен. След това изтребителят на свой ред е бил свален от хеликоптер на Военновъздушните сили, пилотиран от чужденец, който е бил упълномощен от министър Тан.

Ни смаяно мълчеше.

— Хеликоптерът е оказал помощ на трима души, които са се спасили във водите на езерото — добави премиерът. — Единият от тях е Пау Уън.

Ни блъсна стола си и скочи на крака.

— По всичко личи, че Пау се е върнал у дома, министре. Години наред се опитваше да си издейства разрешение от мен. Онова, което е споделил с теб, отговаря на истината. Ние с него сме разговаряли много пъти, откакто заемам този пост. Включително и за теб. Бяха съвсем невинни разговори. Двама старци си бъбрят за пропуснатите възможности. Пау отдавна искаше да се върне, но аз бях на мнение, че е по-добре да си стои в чужбина. За съжаление се оказа, че е открил начин да го направи и без моето съгласие.

Студени тръпки пробягаха по гърба на Ни.

— Какво изобщо става? — попита с разтреперан глас той.

— Отличен въпрос, на който ти ще трябва да откриеш отговора. Аз наистина не знам нищо. Но много искам да разбера защо изгубихме един опитен пилот плюс самолет изтребител за пет милиона юана.

Той също.

— Отдавна съм разбрал, че онзи, който прекалява с отбраната, неизбежно потъва вдън земя — продължи премиерът. — А онзи, който разчита на нападението, се ползва от благословията на небето. Пау Уън никога не действа от защитни позиции, винаги напада.

Ни беше безкрайно уморен от часовата разлика и липсата на сън. Съвсем не му беше до тези мъдрости.

— Какво трябва да направя?

— Аз знам какво търси Карл Тан — обяви премиерът. — Знам и причината за завръщането на Пау Уън.

— Тогава защо не се обърнете към военните или силите за вътрешна сигурност? Те лесно ще се справят със ситуацията.

— Не, министре. Китай не може да си позволи открита гражданска война за политическата власт. Хаосът ще бъде пълен. Чужденците ще се възползват от вътрешните ни проблеми. Нещата трябва да се решат между теб и Тан. Аз няма да се намесвам по никакъв начин, но и на теб няма да позволя да търсиш чужда помощ.

— По всичко личи, че Тан е намесил армията.

— Взел съм мерки това да не се повтаря.

— И тъй, какво да правя?

— За начало изслушай една история. Искам да ти разкажа какво се случи през хиляда деветстотин седемдесет и седма година, непосредствено след смъртта на Мао.

* * *

Касиопея се освободи от ремъците и скочи на земята. Беше мокра, но за щастие утринният въздух беше топъл. Пау Уън скочи до нея. Гъвкавостта му беше впечатляваща.

— Добре ли си? — попита тя.

— О, да, добре съм — кимна той и приглади с длан мократа си риза.

Бяха се озовали в края на просторна нива, която се простираше на повече от километър на изток. Хеликоптерът се приземи на няколкостотин метра от тях, вдигайки облаци прах. Тя тръгна обратно към брега, за да посрещне Малоун, който току-що излизаше от водата.

— Милиони бактерии и паразити са намерили убежище в организма ми — промърмори той. От дрехите му струеше вода.

— Състоянието ти не е чак толкова лошо — усмихна се тя.

— Лесно ти е на теб. А аз очаквам през следващите няколко дни да ми поникне трета ръка или шест пръста на краката.

— На практика тази част от езерото е сравнително чиста — обади се Пау Уън, неусетно изправил се до Касиопея. — Докато северния му край е съвсем друга работа.

— Къде ти е приятелчето? — подхвърли й с неприязън Малоун.

Тя не хареса въпроса, но можеше да разбере състоянието му. Виктор знаеше накъде пътуват, Иван — също. Следователно един от двамата ги беше предал. Което беше лишено от всякакъв смисъл. Руснаците издирваха Соколов. Защо им бе да прекратяват мисията, преди да е започнала?

Зад гърба й се разнесоха стъпки по твърдите буци пръст. Тя се обърна. Облечен в зелен пилотски гащеризон, Виктор крачеше към тях.

Малоун се стрелна покрай нея и заби юмрук в лицето му.