Стив Бери
Гробницата на императора (69)

66

Тан мълча почти през цялото време на полета в разредения въздух над западните плата. По всяка вероятност следваха маршрута на магистралата „Каракорум“, която свързваше Кашгар с Пакистан през тесен планински проход на височина над 5000 метра. По него някога бяха пътували керваните с коприна въпреки честите нападения на бандити, които се бяха възползвали от непристъпните планини, за да грабят и убиват търговците. Днес това беше една забравена част от републиката, за която мнозина имаха претенции, но която никой не контролираше.

Той остави шлемофона на главата си не само за да ограничи шума, но и за да не разговаря с Виктор Томас. За късмет спътникът му беше свалил слушалките и дремеше на съседната седалка.

В продължение на години беше избягвал да се появява в Залата за съхранение на хармонията. Там бяха останали да живеят съвсем малко братя главно за да поддържат илюзията, че мястото все още е планински манастир и дом на святи хора, които искат да ги оставят на спокойствие.

Каза си, че трябва да бъде крайно предпазлив.

За всичко, което се случваше, си имаше причини.

— Министре — прозвуча в слушалките гласът на пилота.

— Какво има? — върна се в настоящето Тан.

— Търсят ви от офиса.

Нещо прещрака и в слушалките екна гласът на един от сътрудниците му.

— Министре, вече разполагаме с доказателства, че Ни Юн се е отправил към Йечън.

Известен още като Каргилик. Тан беше ходил там само веднъж, привлечен от красотата на голямата, строена през XV век джамия и кирпичените къщички в стария град, които беше видял по телевизията.

— Южно от града има малко летище, което е единственото място за кацане в района — продължи главният му помощник. — Турбовитловият самолет на министър Ни със сигурност ще го използва.

— Слушай ме много внимателно, защото ще те държа лично отговорен в случай на провал — процеди Тан.

Мълчанието насреща беше доказателство, че заплахата е приета.

— Свържи се с полицейския началник на Йечън. Събуди го и му предай, че искам пътниците в този самолет да бъдат арестувани. Руснакът Лев Соколов и министър Ни да бъдат изолирани от останалите, докато не изпратя някого за тях. Изпрати му снимката на Соколов по факса или чрез имейл, за да улесниш разпознаването му. Предполагам, че няма да има проблем с разпознаването на министър Ни.

— Ще бъде изпълнено.

— И още нещо. Не искам Соколов и Ни да пострадат по никакъв начин. Дори косъм да падне от главите им, ще му потърся сметка.

— А останалите двама?

— За тях ми е все едно. Ако въпросният полицейски началник намери начин да изчезнат, дори може да получи награда.

* * *

Малоун щракна колана си. Самолетът започна да се тресе при снижаването.

— Ще избегнем Кашгар, защото ми докладваха, че Тан и премиерът са отлетели натам — каза Ни. — Тази машина може да кацне много близо до крайната ни цел. В Йечън, на около часа с кола от нея.

Разгърнал карта на района пред себе си, китаецът им разказа за старите териториални претенции на Афганистан, Пакистан и Индия за тази част от страната, където се събираха планинските масиви на Хималаите, Каракум, Хиндокуш и Памир, осеяни с непристъпни върхове, някои от които се издигаха на височина над шест хиляди метра. Тук за разлика от Тибет манастирите бяха рядкост.

— Практически има само един близо до местността, отбелязана на копринените карти — добави Ни. — Много стар, високо в планината, обитаван от монаси отшелници. Спокойно и тихо място, където никога не се случва нищо.

— Защо би трябвало да се случва? — вдигна вежди Малоун. — Членовете на „Ба“ едва ли желаят да привличат вниманието.

— Може би ще се наложи да търсим помощ от местните, защото със сигурност ще ни бъде трудно да стигнем до там.

— Ще ни трябва оръжие — обади се Касиопея.

— Заповядах да ви върнат пистолетите заедно с достатъчно амуниции.

— Това е израз на доверие — подхвърли Малоун.

Ни усети скритото послание.

— Преди да напуснем Сиан, се свързах с един приятел в американското посолство — рече той. — От проверката му стана ясно, че вие сте човек, който заслужава доверие. След което добави, че след като сте тук, значи става въпрос за нещо важно.

— Да сте чували израза „дрън-дрън“?

— Не, мистър Малоун — усмихна се Ни. — Мисля, че вие и мис Вит сте по-скоро приятели, отколкото врагове.

През последния час двамата бяха водили задълбочен разговор за Китай и Ни беше отговорил открито на многобройните му въпроси.

— Доколкото съм осведомен, вие имате големи шансове да бъдете следващият премиер — подхвърли в един момент Малоун.

— Това ли иска Америка? — контрира Ни.

— Аз не работя за Америка.

— О, да — усмихна се Ни. — Забравих, че се занимавате с продажба на книги, както ме осведоми моят приятел в посолството. Аз също обичам книгите, но за съжаление не мога да кажа същото за Китай. Знаете ли, че в страната са забранени всички книги, които имат някакво отношение към събитията на площад „Тянанмън“? Забраната се разпростира и върху всички интернет сайтове, които споменават това име. Сякаш такива събития никога не е имало.

Малоун забеляза болката в очите му.

— Вие бяхте ли там?

— Да — кимна Ни. — Все още надушвам вонята от изпражненията на един милион човешки същества, струпани на едно място. Работниците по чистотата направиха всичко възможно за почистването на площада, но… Когато хората най-сетне се разпръснаха, вонята остана. А смъртта я правеше още по-отвратителна…

Малоун беше чел за касапницата, беше гледал видеоматериали с настъпващите срещу демонстрантите танкове. Още помнеше кадрите с един младеж, облечен с бяла риза и тъмен панталон, който им препречваше пътя с пазарски торби в ръце. Танковете се опитваха да го заобиколят, но той изскачаше пред тях. Дали щяха да го сгазят? Дали войниците щяха да го застрелят? Смъртоносният дуел продължи няколко напрегнати минути, след което младежът беше изтласкан встрани.

Малоун сподели с Ни онова, което си спомняше.

— Бях там и видях онова, за което говорите — въздъхна китаецът. — Мнозина вече бяха намерили смъртта си, за други тя все още предстоеше. През цялото време си мислех за името на улицата, по която идваха танковете — „Чанан“, което в превод означава „Булевардът на вечния мир“. Каква ирония!

Малоун кимна в знак на съгласие.

— Трябваха им два дни, за да извозят труповете — добави почти шепнешком Ни. — Западът така и не разбра, че правителството беше забранило да се оказва медицинска помощ на ранените. Болниците отказваха да ги приемат. Ще разберем ли някога колко души са загинали поради тази жестокост?

— Явно всичко това ви се е отразило зле…

— То ме промени. Завинаги.

Малоун беше готов да повярва на думите му. Болката в очите на мъжа срещу него не можеше да бъде фалшива. Може би този китайски лидер наистина е различен?

— Кой държи момчето ми? — попита Соколов.

— Лоши хора — въздъхна Ни. — Евнуси. Доскоро бях убеден, че те отдавна не съществуват. Ако само преди четири дни някой ми беше казал обратното, щях да отвърна, че е невъзможно. Но сега вече знам, че не е така.

— Какво знаем за Залата за съхранение на хармонията? — попита Касиопея.

— Според моята информация, тя е закрита за посещения — отвърна Ни. — Нещо обичайно, защото в Китай има хиляди такива места. Този район е спорен от много години. Ние го контролираме, но Индия и Пакистан продължават да имат претенции към него. Ето защо и не влагаме много средства за защитата му, особено за регионите, южно от планините.

Двигателите намалиха оборотите си и самолетът започна да губи височина. Зад илюминаторите цареше непрогледен мрак.

— А какво ще кажете за премиера? — попита Малоун.

Ни седеше изправен и гледаше право пред себе си. Изглеждаше дълбоко замислен. Самолетът продължаваше да се снижава.

— Преди няколко часа е кацнал в Кашгар — промълви най-сетне той.

— Какво има? — подхвърли Малоун, доловил скептицизма в гласа му.

— Мразя да ме лъжат — въздъхна Ни. — Но премиерът и Пау Уън ме излъгаха. Страхувам се, че и двамата ме използваха…

— В това няма нищо лошо, след като вече го знаете — успокоително рече Малоун.

— И все пак не ми харесва.

Малоун замълча за момент, след което се почувства длъжен да подхвърли:

— Вероятно разбирате, че Тан може би знае накъде пътуваме в момента. Няма причини да не го знае. — Той посочи Соколов. — Защото със сигурност го иска обратно.

При тези думи руснакът неволно потръпна.

— В район като този едва ли има много летища — добави Малоун. — А Тан със сигурност го е проверил.

— Какво имате предвид? — погледна го Ни.

— Мисля си, че можем да прибегнем до един малък трик.