Стив Бери
Гробницата на императора (35)

32

Малоун се претърколи от храстите. Бог да благослови градинаря, който беше подрязал растителността така, че я бе превърнал в почти двуметрова плътна зелена стена. Много клони бяха смачкани от тежестта на тялото му, а един от тях се заби болезнено в бедрото му.

Котън се изправи на крака. На четирийсет и осем беше малко стар за подобни упражнения, но мисълта за Касиопея беше над всичко. Трябваше да я открие на всяка цена. При спускането си по стената беше забелязал, че долните два етажа все още не бяха обхванати от пожара, но това скоро щеше да се промени. Усилващият се вой на сирените означаваше, че уреденото от Стефани спокойствие вече беше в миналото. Крадецът беше отмъкнал лампата. Общо погледнато, вечерта беше пълен провал.

Обърна се към портала на терасата, през който бяха проникнали всички.

От него изскочиха трима пожарникари, които сякаш се стреснаха от появата му. Единият изкрещя нещо, но фламандският не беше сред любимите езици на Малоун. Преводът обаче беше излишен. Появиха се и двама полицаи с извадени пистолети. Той знаеше какво искат и бавно вдигна ръце.

* * *

Касиопея затвори очи в очакване на куршума. Но единственото, което почувства, беше лекото раздвижване на въздуха покрай лявото й ухо.

В следващия миг долови звука на метала, потъващ в живо тяло.

Обърна се и видя мъжа, когото беше нокаутирала преди малко, да напредва към нея с нож в ръка. Изстрелът на Виктор го беше улучил в гърдите. Тялото му се свлече на мраморното стълбище, потръпна като от внезапен пристъп на треска, после застина.

— Казах ти, че не съм враг — мрачно промърмори Виктор.

Тя задържа въздуха в дробовете си, спусна се на площадката и застана пред него.

— Добре, ти работиш за Тан, но за кого работят всички тези мъже?

Виктор посочи към горната част на стълбището.

— Онзи беше мой, но този тук… — Той сви рамене. — Нямам представа.

— Застреля своя човек? — вдигна вежди Касиопея.

— Всъщност той е човек на Тан. А ти може би предпочиташ да те беше наръгал?

— Той каза нещо, преди да го застреляш — поклати глава тя. — Но аз не го разбрах, защото не говоря китайски.

— Аз обаче говоря.

Касиопея наостри уши.

— „Смърт за онзи, който краде от господаря“ — преведе Виктор.

* * *

Малоун реши да опита.

— Вътре се намира жена, която се нуждае от помощ! — извика той. — На третия етаж!

Не беше сигурен дали униформените насреща му го разбраха. Полицаите изглеждаха решени да го арестуват и нищо друго не ги интересуваше. Извиха ръцете му на гърба и му щракнаха белезниците.

* * *

Касиопея последва Виктор надолу по главното стълбище, обръщайки гръб на огъня и черните облаци дим. Очите й смъдяха от пот и сажди, но дишането й стана значително по-леко. До слуха й долетя вой на сирени, през прозорците проблеснаха въртящите се аварийни светлини. Трябваше час по-скоро да изчезне от тук. В противен случай рискуваше да бъде засипана с въпроси, на които нямаше отговор.

— Надявам се, че имаш план за измъкване — каза тя.

— Имам — кимна Виктор. — През мазето.

— Как ме откри?

Отдолу долетя пукот на дърво, после нещо изтрещя. Разнесоха се тревожни викове. Пожарникарите бяха разбили главния вход. Двамата спряха на първата площадка.

— Да ги пуснем да минат — прошепна Виктор.

Тя кимна в знак на съгласие.

Отдалечиха се от стълбището и влязоха в една от залите на първия етаж. Пожарът все още не беше стигнал до тук. Дано екипите се насочат направо към огъня горе, помисли си тя. Приклекнаха зад огромна билярдна маса, украсена със слонова кост.

— Не ми отговори на въпроса — прошепна Касиопея. — Как ме откри?

Виктор вдигна пистолета, който все още държеше в ръка.

— Ако не ме беше фраснала с това нещо, щях да ти кажа, че в него има проследяващо устройство. Идеята беше на Тан. Произведено е специално за нуждите на китайското разузнаване. Именно чрез него те проследихме до тук.

А тя вече знаеше кой беше изпратил онзи с лъка и стрелите. Пау Уън. Смърт за онзи, който краде от господаря. Веднага беше усетила, че старецът е нещо повече от онова, за което се представя, но бързаше да изчезне с лампата. В коридора се разнесе тропот на крака. Пожарникарите се насочиха към стълбището с маркучи в ръце.

— Тук е твърде рисковано — прошепна Виктор. — Трябва да намерим друг път, за да се спуснем долу.

— Задното стълбище е ей там — рече Касиопея и посочи вляво от себе си. — По него се качих горе.

— Показвай пътя — кимна Виктор. — Когато открият труповете, тук ще се напълни с полиция.

Минавайки от зала в зала, двамата успяха да се доберат до стълбището и да се спуснат в мазето. Тъмен коридор водеше към средата му. От двете му страни имаше няколко врати, залостени със здрави резета. Вероятно складове. Свистенето на тръбите под тавана предполагаше наличието на високо налягане и температура. Озоваха се в помещение, претъпкано с градинарски инструменти. В дъното му се виждаше още една метална врата.

— От там би трябвало да излезем навън — подхвърли Виктор.

— Вероятно някъде отстрани, където едва ли ще ни забележат — кимна тя.

Вратата се отваряше навътре. Виктор я открехна и предпазливо надникна навън. Помещението се изпълни с мигащи аварийни светлини. Но това беше всичко. Отвъд каменните стъпала към градината цареше пълна тишина.

— След теб — рече Виктор.

Тя се измъкна навън и с наслада напълни дробовете си с чист въздух. Те тръгнаха приведени напред, като използваха стълбището за прикритие. Не след дълго изскочиха на тясна алея, от която се стигаше до улицата с официалния вход на музея. Стигнаха на два метра от там, когато на пътя им внезапно се изправи висока женска фигура. Стефани Нел.

* * *

Натикаха Малоун на задната седалка на полицейската кола, която чакаше на алеята зад градината. Раната на дясното бедро го принуждаваше да накуцва. Броени секунди по-късно го измъкнаха от патрулката и той зърна трите противопожарни коли, които задръстваха доскоро безлюдната уличка. Стълбите на две от тях бяха вдигнати и пожарникарите обливаха с вода горящата сграда. Явно целта им беше да изолират съседните къщи, които бяха твърде близо до бушуващия огън. За щастие времето беше тихо. Един униформен го поведе към колите, които бяха спрели на трийсетина метра зад противопожарните коли. Очите му попаднаха на фигурата на Стефани.

Беше намръщена и мрачна.

— Вътре намериха три трупа — изчака ги да се приближат тя. — Всичките застреляни.

— А Касиопея?

Стефани махна вдясно от себе си. Касиопея се появи иззад един от полицейските микробуси с черно от сажди лице, мокра от пот и с кървясали очи. Но иначе цяла и невредима.

— Засякох я, докато се измъкваше от музея.

Зад нея се появи някакъв мъж. В първия момент Малоун не му обърна внимание, тъй като цялото му внимание беше насочено към Касиопея. Но сега, когато страховете му се стопиха и спокойствието му се върна, той се втренчи в лицето на мъжа. Виктор Томас.

— Какво търси тук този, по дяволите?

— Отдавна не сме се виждали, Малоун — усмихна се Виктор. — Белезниците ти отиват. — Показалецът му се стрелна напред. — Не си забравил, че си ми длъжник, нали?

Малоун знаеше, че Томас имаше предвид последната им среща в Азия.

— И ето че пак се събрахме — добави Виктор.

— Свали тези неща от ръцете ми — обърна се Котън към Стефани Малоун.

— Обещаваш ли да се държиш прилично?

Касиопея пристъпи към него и прошепна:

— Благодаря ти, че дойде.

Той още веднъж се взря в нея, за да се увери, че е невредима, после поклати глава.

— Нямах друг избор.

— Съмнявам се, но все пак ти благодаря.

— Заедно ли работите? — попита той и кимна към Виктор.

— Той ми спаси живота там вътре. При това два пъти.

Малоун спря очи върху лицето на Виктор и попита:

— Какво търсиш тук?

— Аз ще ти отговоря, Малоун — обади се Иван, измъквайки се иззад един от паркираните автомобили. — Той работи за мен.