Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Emperor’s Tomb, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: Гробницата на императора
Преводач: Веселин Лаптев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД, Велико Търново
Редактор: Матуша Бенатова
Художествен редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-254-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8229
История
- — Добавяне
8
Заведоха Касиопея Вит обратно в стаята, където я бяха държали през последните два дни. Блузата й беше мокра, дробовете я боляха от усилията да диша. Вратата се затръшна. Едва тогава й беше позволено да свали превръзката от лицето си.
Килията беше четири на два метра, с наклонен таван. Вероятно килер под някакво стълбище. Светлината идваше от слаба крушка, която никога не гасяха. Обзавеждането се изчерпваше с тънък матрак на дъсчения под. По време на кратките почивки тя правеше опит да разбере нещо повече за своите похитители. По всичко личеше, че я държат в усамотена къща, само на няколко крачки от стаята за изтезания. В съседство беше тоалетната, която й позволиха да посети само два пъти.
Но къде се намираше всъщност? Преди два дни беше в Антверпен.
Тя се наведе и опря длани в коленете си. Краката й бяха изтръпнали, сърцето й блъскаше в гърдите, тялото й се тресеше.
Два пъти я бяха просвали на дъската с мокра кърпа върху лицето. Доскоро беше твърдо убедена, че е способна да издържи на всичко, но чувството, че се дави с вързани ръце и крака, й дойде прекалено много. Някъде беше чела, че психическото насилие не се нуждае от физическа сила. И сега вече вярваше, че е така. Съмняваше се, че ще може да издържи още една процедура.
В края на първата съобщи името на Малоун, което й се стори добър ход. Надяваше се, че ще има достатъчно време да се освободи от предмета в отрязъка от време между посещението при Пау Уън и залавянето й.
А те май й повярваха. Котън беше единственият й изход. Нямаше как да отстъпи пред искането на тези хора. Дали щяха да я убият? Вероятно не, поне докато не установяха контакт в Копенхаген.
А после? Дори не й се искаше да мисли какво можеше да се случи. Гордееше се, че не се наложи да се компрометира с молби и заплахи. Но беше компрометирала Котън. Той обаче постоянно й повтаряше да го потърси, когато има нужда от помощ. Сега случаят бе точно такъв.
През последните два дни тя непрекъснато прибягваше до умствена гимнастика, за да отклони мислите си в друга посока. Припомняше си исторически дати, умножаваше петцифрени числа. Но споменът за Малоун не я напускаше. Висок и хубав, със сламеноруса коса и живи зелени очи. Отначало го мислеше за хладен и безчувствен, но през последната година разбра, че това е далеч от истината. Преживяха заедно много неща. Тя му се доверяваше безрезервно.
Дишането й се успокои, сърцето й забави ритъма си. Нервите й бавно се отпуснаха. Надигна се до седнало положение и разтри китките си.
Наближаваше четирийсет, но отново бе затънала до гуша. Така и не успя да се нагоди към друг, по-спокоен начин на живот. А иначе работата й напредваше — пълната реконструкция на френски замък от XIV век, но само с инструменти, използвани преди 700 години. Едва преди две-три седмици техническият ръководител на обекта беше докладвал, че вече са изпълнили десет процента от предвидената работа. Тогава Касиопея реши, че е крайно време да се отдаде изцяло на проекта, но едно телефонно обаждане от Китай промени намеренията й.
— Отвлякоха го, Касиопея. Изчезна.
Лев Соколов не беше от хората, които лесно се поддават на паника. Умен и хладнокръвен, роден в бившия Съветски съюз, той бе прекарал две години в трудов лагер в Сибир, откъдето бе излязъл като заклет антикомунист, твърдо решен да напусне родината си. И бе успял да го стори, но избяга не на Запад като повечето дисиденти, а в Китай.
— Синът ми си играел край сергията със зеленчуци на баба си — продължи с треперещ глас Соколов. — Оттам минал някакъв съсед и предложил да прибере момчето у дома. Баба му се съгласила. Това стана преди два месеца.
— Нещо за съседа?
— Потърсихме го в дома му. Той каза, че дал на детето пари за бонбони и го оставил пред входа на блока. Но излъга. Мръсникът е продал детето ми, Касиопея! Сигурен съм в това!
— А полицията какво направи?
— Те не искат и да чуят за отвличане на деца. За тях това са изолирани случаи, но истината е друга. Тук всеки ден изчезват по двеста деца.
— Не може да е вярно!
— Напротив, вярно е. А сега момчето ми е едно от тях.
Тя не знаеше какво да каже.
— Изборът ни е ограничен — добави с отчаяние в гласа Соколов. — Медиите са твърде зависими от правителството, за да направят нещо. Полицията не желае да разговаря с нас. Дори родителските организации за взаимопомощ се събират тайно. Разлепихме плакати, но полицията заплаши, че ще ни арестува, ако продължим. Никой не иска да говори за проблеми, които официално не съществуват. — Той замълча за момент, после добави: — Съпругата ми не е на себе си. Нямам към кого друг да се обърна. Имам нужда от помощта ти.
На тази молба не можеше да откаже. Преди пет години Лев Соколов й беше спасил живота. Без никакви колебания Касиопея си бе извадила едномесечна туристическа виза и бе хванала самолета за Пекин.
Сега лежеше по корем на матрака и гледаше напуканата стена. Вече познаваше всяка пукнатина по нея. В ъгъла живееше паяк, който едва вчера спипа една муха и изсмука жизнените й сокове. Симпатиите й бяха на страната на мухата. Нямаше как да отгатне кога ще я изведат на разпит. Сега това зависеше единствено от Котън.
Трудно понасяше да бъде затворена, но животът на едно четиригодишно дете зависеше от нея. Както и животът на Лев Соколов. Уви, тя беше оплела конците.
Отвън прозвучаха стъпки, които бързо се приближаваха. Това беше нещо необичайно. Досега я бяха посещавали само пет пъти. Два от тях, за да я изведат за мъчения, третият, за да й оставят купа ориз и варено зеле. Другите два бяха определени за извеждане до тоалетната, задължително с превръзка на очите. Дали бяха разбрали, че Котън няма да им донесе нищо?
Просната по корем на матрака, тя изпъна ръце напред и опря длани на дъсчения под, който леко вибрираше от приближаващите се стъпки. Беше време да направи нещо, дори да е погрешно. Знаеше какво ще последва: ключалката ще изщрака, вратата ще изскърца на ръждивите си панти и в килията ще бъде подхвърлена превръзката за очи. Никой нямаше да се появи вътре, преди тя да я наложи на главата си. Похитителят нямаше да е сам и със сигурност щеше да бъде въоръжен. Досега винаги бяха двама. Разпитваше я онзи, който без никакъв акцент беше разговарял с Малоун чрез компютърната програма за гласова модификация.
Ключът застърга в ключалката. Тя затвори очи, докато вратата се отваряше. Този път не й подхвърлиха превръзка. Клепачите й леко се повдигнаха. Зърна една обувка, после втора. Може би беше време за хранене? Последния път й донесоха храна, докато спеше, изтощена от изтезанията. Може би бяха преценили, че е твърде слаба, за да представлява опасност?
Разбира се, че беше изморена. Мускулите я боляха, почти не си усещаше крайниците. Но шансът си бе шанс. Мъжът прекрачи прага. Ръцете й се оттласнаха от пода и с рязко движение го препънаха. Подносът с хляб и сирене издрънча на пода. Тя светкавично се изправи и заби крак в лицето му.
Нещо изпука, вероятно носът му. Токът на обувката й потъна в лицето му за втори път. Тилът му с трясък се стовари на пода, тялото му застина. Третият ритник в ребрата беше по-скоро за лично удовлетворение. Стана й по-добре.
Нападението беше предизвикало шум. Някъде наблизо имаше поне още един противник. Тя светкавично опипа дрехите на мъжа, измъкна пистолета от кобура под мишницата му и провери пълнителя. Беше пълен догоре. Време бе за тръгване.