Стив Бери
Гробницата на императора (79)

76

Ни последва Тан през комплекса от сгради. Различните крила бяха свързани с жълто-червени галерии. Високите тавани се крепяха от колони с недокосната от времето златиста украса. Просторните зали се отопляваха от печки, във въздуха се носеше ароматът на тамян. Най-накрая влязоха в постройка, която съдържаше едно-единствено просторно помещение на три етажа.

— Това е Залата за съхранение на хармонията — обяви Тан. — Най-святото място за „Ба“.

Сградата съществено се отличаваше от останалите. Вътрешността й беше още по-изящна, с редуващи се жълти и червени галерии, с гора от колони, свързани с изящни арки. На приземното ниво имаше огромен арсенал от мечове, ножове, копия, лъкове и щитове, които покриваха всички стени. В ъглите бяха разположени повече от дузина печки, в които светеше жар.

Слънцето проникваше през прозорците на горните етажи. В дъното се виждаше издадена тераса, която се издигаше на височина от около трийсет метра и беше запълнена с контейнери, претъпкани с ръкописи. На останалите три стени бяха окачени множество сребърни лампи, предназначени да осветяват пространството между отделните нива, които в момента не бяха запалени. Светлината идваше от големи електрически фенери, провесени от тавана.

— По лавиците на онази тераса е струпано огромно познание, записано върху коприна и предназначено за Хегемона — каза Тан. — Всичко е в оригинал, няма нито преводи, нито преработени издания.

— По всичко личи, че „Ба“ има добри финансови възможности — подхвърли Ни.

— Макар и с древен произход, ние възкръснахме наскоро. Евнусите на последния император от началото на двайсети век са ни завещали всичко необходимо. Мао направи опит да ги привлече на своя страна, но мнозина прехвърлиха богатството си тук.

— Мао мразеше евнусите.

— Това е вярно. Но те го мразеха още повече.

— Жалко, че няма да доживея провала ти.

— Аз не планирам никакъв провал.

— Като повечето фанатици.

— Ти изгуби битката, министре — пристъпи към него Тан. — Това ще остане в историята. Също като Бандата на четиримата, която изгуби своята битка. Повечето от нейните членове изгубиха и живота си.

Част от стената в дъното на залата започна да се измества по плъзгачите, скрити зад лавиците. В отвора се появи фигурата на Пау Уън.

— Министри, моля, приближете се — покани ги той.

Забелязал, че Тан остана недоволен от прекъсването, Ни реши да завърти ножа в раната.

— Господарят те вика — иронично подхвърли той.

Тан се втренчи в него и сърдито процеди:

— Това е вечната грешка на китайците, забравили какво означават страх и респект. Но аз планирам отново да им напомня за тях.

— Май ще ти е трудно да накараш милиард и половина човешки същества да се страхуват — поклати глава Ни.

— Било е правено и преди, което означава, че отново може да стане.

— Цин Шъхуан? Славният Първи император? Той е управлявал едва дванайсет години, а империята е рухнала след смъртта му. — Замълча за миг, после добави: — Благодарение на коварството на един евнух.

— Аз няма да допусна тази грешка — невъзмутимо обяви Тан.

Прекосиха в мълчание просторната зала, дълга около петдесет метра и наполовина широка. Към тайната врата водеха няколко стъпала.

— Не знаех, че в тази стена има врата — промърмори Тан.

В думите му се долавяше раздразнение.

— За това помещение знаят само Хегемонът и неколцина подбрани братя — поясни Пау. — Ти не си сред тях. Но аз реших, че вече е време да ви покажа най-ценното притежание на „Ба“.

* * *

Малоун гледаше водата, която бушуваше под него. Напразно чакаше главата й да изскочи на повърхността. Насочи вниманието си към водата, която се пенеше в най-тясната част, вдигайки високи пръски. Искаше да скочи след нея, но съзнаваше, че това е невъзможно и би довело до сигурната му смърт.

След всичко, което преживяха заедно през последните три дни, тя беше изчезнала. Вниманието му беше привлечено от движение на отсрещната страна. Иззад назъбените скали се появи фигурата на Виктор. Гневът взе връх в душата на Малоун.

— Гаден нещастник! — изрева той. — Ти ни насади тук! Ти я уби!

Виктор не му обърна внимание, зает да изтегля скъсаното въже. Справи се за минута, а после го завърза за края на въжето, което беше преметнал през рамо.

— Върви! — вдигна глава той. — Качвай се горе, а аз ще се опитам да я спася!

Как ли пък не, помисли си Малоун и измъкна пистолета. Виктор хвърли въжето обратно във водата. Краят му потъна в пяната. Очите му не се отделяха от лицето на Малоун и сякаш питаха: Ще ме застреляш ли, или ще ми позволиш да я потърся?

Хеликоптерът се връщаше за поредната атака. В дефилето екна продължителен картечен залп. Едрокалибрените куршуми зачаткаха по скалите на няколко метра от тях. Малоун се сниши и изчака нападателят да отмине.

— Отивай горе! — изкрещя извън себе си Виктор. — Ни и Соколов имат нужда от теб!

След тези думи той започна да се спуска по отвесната скала, здраво стиснал въжето. Малоун би дал всичко, за да има подобно въже. Гореше от желание да убие Виктор Томас, но мръсникът беше прав. Ни Юн и Соколов. Трябваше да ги открие.

* * *

Тан влезе в помещението без прозорци, разделено на четири отделни стаи. Пау Уън и Ни бяха прекрачили прага преди него. Отстрани се виждаха неподвижните фигури на двама мъже от братството с арбалети в ръце.

На меката светлина се очертаваха червеникави стени. Таванът беше тъмносин, обсипан със златни звезди. Централната зала беше почти запълнена от бронзов пиедестал, върху който беше положен погребален костюм от нефрит. Смаян от гледката, Тан замръзна на място. Едва сега разбра защо беше празна гробницата на Първия император.

— Аз спасих Цин Шъхуан — обади се Пау. — За съжаление нефритеният олтар се оказа прекалено голям, за да бъде пренесен. Явно са го правили на място. — Ръката му посочи ложето. — Но все пак успях да спася маската за главата и лицето, наметалото, ръкавите, ръкавиците, панталоните и покривалото за краката, всичко направено по мярка за знатния покойник. От изчисленията стана ясно, че Цин Шъхуан е бил висок около сто седемдесет и пет сантиметра и сравнително слаб. Много по-различен от гиганта, описан в историческите документи. — Пау се поколеба, сякаш искаше думите да проникнат дълбоко в душите на слушателите му. — Две хиляди и седем парченца нефрит, съшити със златни конци…

— Преброили сте ги? — изненадано го погледна Ни.

— Това е най-важната археологическа находка в цялата история на Китай. Тялото на Първия император, облечено в нефрит. То заслужава внимателно и задълбочено изследване. Изчислихме, че само за съшиването на парченцата е бил използван над един килограм златен конец. А за изработката на целия костюм са били необходими поне десет години.

— Опразнили сте цялата гробница, така ли? — пожела да узнае Тан.

— Да, до последната вещ. Всичко е събрано тук. Не е съвсем традиционен подземен дворец, но все пак върши работа.

Останалите три помещения бяха претъпкани с погребални вещи. Бронзови скулптури, медни съдове, лакирано дърво и бамбукови съдове. Освен тях имаше предмети от злато, сребро и нефрит. Музикални инструменти, глинени и порцеланови съдове. Саби, копия и стрели.

— Общият им брой възлиза на две хиляди сто и шейсет и пет предмета — уточни Пау. — Включително костите на строителите и наложниците. Аз заснех всичко в гробницата, а точното място на всеки един от тези предмети е надлежно документирано.

— Колко умно от ваша страна — промърмори Ни. — Сигурен съм, че бъдещите историци ще оценят по достойнство проявената от вас съобразителност.

— Става ли ви по-леко от иронията? — изгледа го Пау.

— А как да реагирам? Може би да бъда впечатлен? Вие сте лъжец и крадец, както вече имах случай да ви го кажа при първата ни среща. А освен това сте и убиец.

— Давате ли си сметка какво щеше да направи Мао с всичко това? — мрачно попита Пау и посочи нефритения костюм. — Или некадърниците, управлявали след него? Нищо нямаше да остане!

— Теракотените воини останаха — отбеляза Ни.

— Вярно. Но докога? Обектът се руши ежедневно, но никой не взема мерки. Комунистите нямат отношение към нашето минало.

— А вие имате, така ли?

— Моите методи може да ви се струват неконвенционални, министре. Но резултатите са налице.

Ни пристъпи към пиедестала. Тан запази дистанция, но в душата му се появи нетърпение. Искаше да разбере защо Пау беше убил четиримата му бойци в Белгия и защо беше спасил Ни. Защо го беше излъгал за петролните лампи в гробницата на Цин Шъхуан?

— Разтворихте ли костюма? — попита Ни.

— Стори ми се неуместно — поклати глава Пау. — Дори в смъртта Цин заслужава нашето уважение.

— Колко стотици хиляди са загинали в името на неговото управление?

— За онова време е било необходимо.

— И все още е — не издържа Тан.

— Не — поклати глава Ни. — Страхът и потисничеството вече не действат. На всички е ясно, че сме минали този етап. Демокрацията властва в две трети от страните по света. Нима не можем да възприемем поне част от нея?

— Не и докато аз съм начело на страната! — твърдо обяви Тан.

— И ти скоро ще откриеш, че насилието предлага само краткосрочни решения, също като нашите комунистически предци — поклати глава Ни. — За да оцелее, всяка власт се нуждае от подкрепата на народа. — Лицето му помръкна. — Някой от вас да се е отбивал в бюро „Жалби“ в Пекин?

— Никога! — отсече Тан.

— Жалко. Ако го беше направил, щеше да видиш дълга опашка от хора, пристигнали от всички краища на страната, за да подадат своите жалби. Почти всички са били жертва на режима. Местен чиновник пребил нечий син, нагъл предприемач отнел земята на друг с активната помощ на държавата. На трети му откраднали детето и така нататък.

Ни замълча, а Тан усети, че паузата е умишлена.

— Всички тези хора са убедени, че ако някой в столицата изслуша оплакванията им, справедливостта ще бъде възстановена. Но ти и аз отлично знаем, че това е невъзможно. Никой няма да си мръдне пръста за тях, въпреки че те познават основните принципи на демокрацията и искат да се обърнат директно към своето правителство. Според теб колко още може да продължи това пренебрежение към проблемите на хората?

Тан знаеше отговора.

— Вечно! — отсече той.