Стив Бери
Гробницата на императора (39)

36

Ланджоу, Китай

7:20 ч.

Тан мразеше Ланджоу почти толкова, колкото Чунцин. Градът беше разположен по двата бряга на Жълтата река в тясна долина между непристъпни планински върхове. Предградията му бяха осеяни със стотици димящи тухларни, сиви и грозни като всичко наоколо. Някога градът бил последното населено място в рамките на Китай за смяна на конете и запасяване с провизии преди дългия и тежък преход през суровата пустош. Днес беше столица на провинция Гансу с небостъргачи, търговски центрове и железопътни линии за стимулиране на търговията. Дървета липсваха, но в замяна на това имаше безброй комини, минарета и електропроводи, които му придаваха особено мрачен вид.

Тан слезе от колата, която го беше посрещнала на летището. Току-що го информираха, че Лев Соколов е арестуван, след като неговите хора проникнали в къщата, където той се бе укрил.

Насочи се към жилищния блок, преминавайки покрай повреден фонтан, в който имаше боклуци и умрели мишки. Въздухът миришеше на пресен цимент, примесен с мъглата на изгорели автомобилни газове, небето почти не се виждаше от плътния смог. Улиците и булевардите се пресичаха във всички посоки, преминавайки през лабиринт от стари и порутени жилищни блокове. Навсякъде около него се блъскаха амбулантни търговци и селяни, изложили стоката си на подвижни колички. Между тях сновяха рикши и велосипеди. Повечето хора бяха мюсюлмани и тибетци, облечени във всякакви нюанси на сивото. Единствено витрините предлагаха други, по-ярки цветове.

Тан успя да се преоблече, като смени костюма, шит по поръчка, с обикновен панталон и риза с отворена яка. На краката си имаше маратонки, а на главата шапка.

Спря пред една сграда с гранитна фасада и дървено стълбище. Бяха му обяснили, че тук живеят предимно мениджъри на средно ниво от близката петролна рафинерия. Пое нагоре по мраморното стълбище, по чиито площадки бяха струпани кашони, кошници и велосипеди. Един от хората му го чакаше пред паянтова врата на втория етаж.

— Намираме се под наблюдение — кратко докладва той.

Тан спря пред вратата и зачака.

— Хората на министър Ни — уточни мъжът.

— Колко са?

— Петима. Вече се справихме с тях.

— Без много шум?

Мъжът кимна. Тан го възнагради с усмивка и одобрително кимване. Изтичането на информация от личната му канцелария се беше оказало много по-голямо, отколкото предполагаше. Ни Юн беше изпратил хората си директно тук. Това не биваше да се повтаря повече. А той имаше друга, по-важна работа. Прекрачи прага.

Единичната стая беше обзаведена с ниска маса и няколко стола. Кухненският бокс на една от стените беше задръстен от мръсни чинии, опаковки и развалена храна. На канапето седеше Лев Соколов с вързани ръце и крака и лепенка на устата. Ризата му беше мокра от пот. При вида на Тан очите му се разшириха от ужас.

— Правилно се страхуваш — доволно промърмори Тан. — Благодарение на теб преживях доста големи трудности.

Говореше на китайски, който руснакът разбираше отлично.

Свали шапката си. Двама от хората му охраняваха пленника, изправени от двете страни на канапето. Той им направи знак да излязат и огледа стаята. Стените бяха боядисани в мръснокафяво и изпъстрени със зеленикава плесен, а слабата крушка на тавана не допринасяше с нищо за разведряване на мрачната обстановка.

— Какво жалко скривалище — процеди той. — За твое нещастие ние преценихме, че никога не си напускал Ланджоу, и насочихме усилията си тук.

Соколов го гледаше и мълчеше. В очите му имаше страх. През прозорчето с размери на домашна скара долиташе какофонията на включени едновременно компресори и бормашини, примесени с човешка глъч.

Соколов беше висок мъж с широки рамене и тесен таз. Правият му нос надничаше над лепенката, край която се виждаше синкав оток. Черната, отдавна неподстригвана коса се спускаше над ушите. Бузите му бяха покрити с гъста четина. Тан беше наясно, че този чужденец притежава гениален ум. Той беше може би най-големият специалист и теоретик в света по въпросите на петролната геология. Двамата с Дзин Джао бяха доказали по неоспорим начин една теория, която имаше всички шансове да промени бъдещето на планетата.

— Държа те в ръцете си — продължи Тан. — Също и сина ти. Предложих ти начин да си върнеш детето, но ти избра друг път. Трябва да ти кажа, че Касиопея Вит се провали и в момента най-вероятно е мъртва. Тя не можа да открадне лампата. На практика се оказа, че горивото й вече е изразходвано.

В очите на Соколов се появи ужас.

— Това е положението — въздъхна Тан. — Пред нас изниква въпросът какво да правим с теб. И какво ще стане със сина ти? Дали не е по-уместно да го изпратим на майка му? Така ще има поне един родител.

Соколов разтърси яростно глава, опитвайки се да прогони грубата действителност.

— Точно така, другарю Соколов. Ти ще умреш. Също като Дзин Джао.

Главата на пленника спря резките си движения, в очите му се появи безмълвен въпрос.

— Молбата му за помилване беше отхвърлена — поясни Тан. — Вчера присъдата беше изпълнена.

Соколов го гледаше ужасено, раменете му потрепваха. Тан си напомни, че Соколов му трябва жив, но също така искаше този човек да изживее ужаса докрай. Още преди няколко месеца беше изискал подробното му досие, от което научи, че руснакът е силно привързан към сина си. Което беше сериозна слабост. Тан познаваше много мъже, които не се интересуваха от съдбата на децата си. За тях по-важни бяха парите, кариерата и дори любовниците. Соколов обаче беше друг. Поведението му беше достойно за уважение. Но не и за съчувствие.

В главата му изплува още една подробност от досието. Една малка вещ, която придоби значение едва през изтеклата нощ.

Той пристъпи към вратата, отвори я и направи знак на един от хората си.

— Иди да донесеш онези неща от колата — прошепна му Тан, замълча за момент, после добави: — Намери ми и няколко плъха.

* * *

Малоун шофираше, а Касиопея седеше до него и мълчеше. Кракът продължаваше да го боли, но по-силно беше наранена гордостта му. Не биваше да губи самообладание по отношение на Виктор, но нямаше нито време, нито търпение, за да се разсейва със странични неща. Най-много се разстрои от начина, по който Касиопея беше защитила оня тип.

— Наистина ти благодаря, че дойде — прошепна тя.

— Че какво друго можех да направя?

— Да си продаваш книгите.

— Тая работа май не ме привлича толкова, колкото си мислех — усмихна се той. — Непрекъснато ми пречат разни видеоматериали, които показват как изтезават приятелите ми.

— Трябваше да го направя, Котън.

Искаше му се да я разбере по-добре.

— Преди пет години участвах в една операция в България, която се провали. Там се запознах със Соколов. Тогава той работеше за руснаците. Когато нещата се объркаха, той ме измъкна оттам, поемайки огромен риск.

— Защо?

— Защото мразеше Москва и обичаше новата си съпруга. Китайка. Която тогава беше бременна.

Това той можеше да го разбере. Сега същото дете беше изложено на риск.

— Какво си търсила на Балканите? Мястото не е много подходящо за разходки.

— Бях по следите на тракийско златно съкровище. Правех услуга на Хенрик.

— Откри ли го?

— За съжаление не — поклати глава тя. — На практика едва се измъкнах. Соколов не беше длъжен да ми помогне, но въпреки това ми спаси живота. Без него нямаше да съм жива. После се сприятелихме и сега общуваме от време на време по интернет. Той е много интересен човек.

— Значи си му задължена.

— Да — въздъхна тя. — Но прецаках нещата.

— Мисля, че и аз имам пръст в тази работа.

Тя посочи пресечката, която се появи в светлината на фаровете, и му каза да завие наляво.

— Ти не си знаел за петролната лампа. Действаше на сляпо… — Замълча за миг и добави: — Съпругата на Соколов е съкрушена. Момчето е всичко за нея. Миналата седмица се видях с нея. Според мен няма да преживее мисълта, че го е загубила завинаги.

— Все още не сме свършили — възрази Малоун.

Тя се обърна да го погледне. Чертите й бяха мрачни и гневни, лицето й издаваше огромна умора. Но въпреки това беше красиво.

— Как е кракът ти?

Това не беше точно въпросът, който той очакваше. Е, тази жена беше не по-малко сдържана от него и умееше да крие чувствата си.

— Ще оживея.

Тя протегна ръка и го докосна. Това му напомни за погребението на Хенрик, когато си тръгнаха от заснежения гроб между голите дървета, държейки се за ръце. Нямаха нужда от думи. Докосването казваше всичко.

Също както сега.

Иззвъня телефон. Неговият. Лежеше на конзолата между тях.

— Това е Стефани — отдръпна ръката си тя. — Вероятно е събрала информация за Пау Уън.

— Включи високоговорителя — каза той.

 

 

Касиопея се замисли върху информацията за Пау Уън, която получаваха от Стефани. В съзнанието й изплува ситуацията отпреди няколко часа, когато беше сигурна, че ще умре. Беше изпитала съжаление за много неща, които не беше направила. Най-вече по отношение на Котън. Усети раздразнението му, когато бе защитила Виктор. Направила го бе, защото продължаваше да мисли, че Виктор знае много повече за изчезналото дете на Соколов. Този човек играеше някаква друга игра, несъмнено опасна. Руснаци срещу китайци, а американците срещу всички.

Стефани продължаваше да говори. Котън слушаше мълчаливо и със сигурност запаметяваше всеки детайл. А самата тя имаше чувството, че нещата, които иска да забрави, стават прекалено много. Едно от тях обаче нямаше как да не си спомни с всички подробности.

Онова мъчително желание да получи последен шанс за изясняване на отношенията си с Котън, което я обзе пред лицето на смъртта, изправена пред стрелата на мъжа с бойния лък. И го беше получила.