Стив Бери
Гробницата на императора (7)

4

Антверпен, Белгия

14:05 ч.

Ни Юн седеше на черен стол от лакирано дърво, копие на мебелите от периода Цин. Той познаваше добре елегантната линия и красивите извивки на този прекрасен пример за майсторството на китайските мебелисти от началото на XVIII век. Качеството на сглобката беше толкова прецизно, че гвоздеите и лепилото бяха излишни.

Сдържаният му домакин седеше в кресло от тръстика. Лицето му беше по-издължено от нормалното за повечето китайци, очите му бяха по-кръгли, а оредялата коса над необичайно високото чело бе леко къдрава. Пау Уън беше облечен в бял панталон и златисто сако от фина коприна.

— Имате много хубав дом — похвали го на родния им език Ни.

Пау прие комплимента със сдържаността на седемдесетгодишен човек. Твърде млад, за да бъде съвременник на Мао по време на народната революция през 1949 г., прогонила Чан Кайши и неговите националисти на остров Тайван, Ни беше наясно с голямото влияние на Пау през 60-те, нараснало още повече след смъртта на Мао през 1976 г.

Десет години по-късно Пау беше напуснал Китай, за да се установи тук, в Белгия, на другия край на света.

— Исках жилището да ми напомня за дома — отвърна Пау.

Гледана отвън, къщата, която се намираше на няколко километра от Антверпен, беше обикновена постройка с високи сиви стени, наклонен покрив и извити нагоре стрехи. Беше разделена на две самостоятелни кули съгласно традиционната китайска архитектура, които предлагаха компактност, строга симетрия и подчертана йерархия. Отвътре беше светла, просторна, декорирана в класически стил, независимо от наличието на модерни удобства като климатична инсталация, централно отопление, охранителна система и сателитна телевизия.

Ни добре познаваше тази архитектура.

Върховният символ на благополучие и богатство за китайците беше многофамилната резиденция с вътрешен двор, заобиколен от четири постройки, пред всяка от които трябваше да има веранда и добре поддържана градина. Някога дом за благородници, днес такива къщи можеха да си позволят единствено военните, партийната номенклатура и новобогаташите.

— Вашият дом ми напомня за резиденцията на един кмет в североизточните райони на Китай, която посетих неотдавна — добави Ни. — В нея открихме двеста и петдесет златни кюлчета — огромно богатство за човек, който печели няколко хиляди юана годишно. Разбира се, в качеството си на кмет той контролираше местната икономика, която се развиваше добре и привличаше вниманието на чуждестранните инвеститори. Аз го арестувах.

— След което сте го екзекутирали, нали? Бързо и без много приказки.

Пау очевидно беше наясно с действието на китайската правосъдна система.

— Какво ви води в Европа, министре? — попита той. — И точно при мен?

Ни беше шеф на Централната комисия за дисциплинарна инспекция към Китайската комунистическа партия, пряко подчинена на Народното събрание и равна по права на всемогъщия Централен комитет. Основната й задача беше изкореняване на корупцията и злоупотребите.

— Не бих искал да бъда враг на човек като вас — добави Пау. — Доколкото ми е известно, от вас се страхуват всички в Китай.

И това го беше чувал.

— Други твърдят, че сте най-честният човек в цялата страна.

Отново позната дефиниция.

— А вие, Пау Уън, все още имате честта да сте китайски гражданин — подхвърли Ни.

— И се гордея с това — кимна домакинът.

— Тук съм, за да поискам от вас да упражните правата си на китайски гражданин.

Седяха в дневната, която гледаше към вътрешния двор с разцъфнали дървета. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на пчелите и бълбукането на малкия фонтан. Остъклена врата и копринени завеси ги отделяха от съседния кабинет.

— По всяка вероятност сте взели със себе си някои произведения на изкуството, когато сте напуснали родината — подхвърли Ни.

— Имате ли представа какво беше положението, когато Мао беше жив? — засмя се Пау. — И познавате ли изобщо историята на страната? Имам предвид от гледната точка на високата ви позиция като пазител на партийната съвест?

— В момента се интересувам единствено от вашите кражби.

— Напуснах Китай преди близо трийсет години. Защо чак сега проявявате интерес към моите кражби?

Бяха го предупредили да внимава с Пау Уън — отличен историк и оратор, майстор в манипулацията на спорните аргументи. Както Мао, така и Дън Сяопин се бяха възползвали по най-добрия начин от тези негови качества.

— Едва напоследък бях запознат с вашите престъпления — отвърна Ни.

— От анонимен информатор?

— Да. Имаме щастието да разполагаме и с такива хора.

— И не се колебаете да ги използвате по най-добрия начин. Разполагате дори с уебсайт, на който получавате съответния имейл, без име и адрес, но пълен с тежки обвинения. Я ми кажете, наказвате ли изобщо своите информатори за неверни данни?

Ни нямаше намерение да попадне в този капан.

— Още като влязох през главния вход на дома ви, забелязах една порцеланова фигура на кон, изработена по време на династията Хан — сухо отвърна той. — До нея имаше бронзова камбана от епохата Джоу и фигурка от династията Тан. Безценни оригинали, които сте откраднали.

— Откъде знаете това?

— Отговаряли сте за много музеи и колекции. Едва ли ви е било трудно да присвоите онова, което ви е харесвало.

— Елате да ви покажа нещо, министре — надигна се Пау.

Защо не, сви рамене Ни. Колкото повече ценни вещи види с очите си, толкова по-добре. Той последва възрастния мъж във вътрешния двор и неволно си спомни за старата къща на семейството си в Съчуан — провинцията на изумруденозелените хълмове и добре поддържаните ниви. Фамилията Ни я беше обитавала в продължение на 700 години, скрита сред бамбукова горичка и заобиколена от оризови полета. И тя имаше вътрешен двор като тази тук, но с една съществена разлика — беше изградена изцяло от кирпич.

— Сам ли живеете тук? — попита на глас той.

Огромното имение се нуждаеше от постоянна поддръжка, а всичко наоколо изглеждаше перфектно. Но до този момент Ни не беше видял жива душа, с изключение на домакина.

— Следователят у вас взема връх, а? — усмихна се Пау. — Май започвате с въпросите.

— Обикновено любопитство, нищо повече.

— Самотата е начинът на живот, който съм избрал доброволно.

Ни не се изненада от неособено конкретния отговор.

Поеха по пътечката, която се извиваше покрай безупречно подстригани храсти и тисове джуджета, и се насочиха към висока черна порта с червен кръг в средата. Зад нея се разкри просторна галерия с високи колони и под с изящна дърворезба, боядисан в зелено. Една от стените беше заета от лавици с книги, на друга бяха окачени древни китайски ръкописи. На меката светлина от прозорците с оризова хартия се очертаваха изящни гравюри, копринени завеси, антикварни шкафове и масички, подредени като в музей.

— Това е колекцията ми — обяви Пау.

Ни гледаше и мълчеше.

— Вярно е, че предметите, за които споменахте, имат висока стойност, но истинското съкровище е ей там — продължи домакинът и направи жест към госта да го последва. — Например това тук — рисуван фаянс от времето на династията Хан, двеста и десета година преди Христа.

Ни разгледа скулптурата от бледожълт камък, изобразяваща мъж, който върти ръчката на нещо като мелнично колело.

— Забележителна машина — отбеляза Пау. — Зърното се сипва във фунията отгоре, а мелницата не само го смила, но и отделя плявата. Появява се в Европа цели две хиляди години по-късно, пренесена от холандски моряци.

На съседната поставка имаше керамичен конник, в основата му се виждаха стремена.

— Експонат от времето на династията Тан, шести-седми век — долови интереса му Пау. — Обърнете внимание на стремената. В Китай те се използват стотици години преди появата им в средновековна Европа. Без тях концепцията за средновековните рицари на кон, облечени в железни брони и шлемове, би била невъзможна.

Очите на Ни обиколиха залата, изпълнена със стотици експонати.

— Събирал съм ги един по един, от различни села и гробници. Много от тях са се намирали в императорските гробници, открити през седемдесетте. А за музеите и частните колекции сте абсолютно прав, аз наистина имах свободен достъп до много от тях. — Той посочи водния часовник от II век преди Христа, после се прехвърли към слънчевия му побратим, сгушен сред множество метални цеви, порцеланови фигурки и астрономически уреди — безспорни доказателства за гениалността на древните китайци.

Вниманието на Ни беше привлечено от малък бронзов уред с тънка стрелка и гравирани йероглифи.

— Компасът, най-великото китайско откритие, направено още преди две хиляди и петстотин години — гордо обяви Пау. — Стрелката е изработена от магнетит и винаги сочи на юг. Докато хората в Западното полукълбо са се борили за своето съществуване, китайците вече са използвали компаса, за да се ориентират по време на своите пътешествия.

— Всичко това е собственост на Народната република — отбеляза Ни.

— Напротив, аз спасих тези неща от Народната република.

Досадата започна да се промъква в душата на Ни.

— Пояснете се, старче — настоя той.

— По време на славната Културна революция видях как войниците изхвърлиха на слънце една великолепно запазена мумия на две хиляди години, а селяните започнаха да я замерят с камъни. Това се случи в Чанша, но подобна беше съдбата на милиони безценни предмети от нашето културно наследство. Представете си каква научна и историческа информация беше безвъзвратно изгубена заради тази глупост.

Ни си отбеляза да не се вслушва прекалено в думите на Пау. Добрият следовател не бива да се поддава на приказките на хората, които разпитва. Самият той непрекъснато внушаваше това на своите подчинени.

Домакинът се приближи до голямо сметало, изработено от дърво и бронз.

— Тази вещ е на хиляда и петстотин години, но и сега може да се използва в офис или банка. Векове наред на Запад не са имали представа за подобен вид калкулатор, използван от китайските финансисти и търговци. Нито пък са чували за понятия като десетична система, нула, отрицателни числа, стойността на числото пи. Всичко това било открито за пръв път в Китай.

— Откъде знаете? — попита Ни.

— От историята. За съжаление нашите могъщи императори и Културната революция на Мао пренаписаха тази история за своите цели. Ние, китайците, нямаме почти никаква представа за произхода и постиженията си.

— А вие имате, така ли?

— Погледнете тук, министре.

Ръката на Пау сочеше нещо като печатарска вана с подредени в колони оловни йероглифи, готови за омастиляване.

— Печатарската машина е открита през хиляда четирийсет и пета година в Китай, далеч преди копието на Гутенберг в Германия. Хартията също сме открили много по-рано от Запада. Плюс още много неща — сеизмографа, парашута, щурвала, мачтите и платната… — Пау разпери ръце, сякаш за да обхване цялата зала. — Ето го нашето наследство.

— Но въпреки това вие си оставате крадец — трезво отбеляза Ни.

— Вие не сте тук заради моите кражби, министре — поклати глава Пау. — Аз бях откровен с вас, сега е ваш ред. Кажете ми какво ви води при мен?

Безцеремонността беше едно от силните оръжия, с които Пау насочваше разговора в желаната от него посока. Уморен от празните приказки, Ни се огледа с надеждата да открие нещо конкретно. Оказа се малка бронзова фигурка на тигър с глава на дракон и крила на феникс, открита в някаква гробница от III век преди Христа. Беше дълга пет и висока три сантиметра.

— Къде е лампата с дракона? — попита той.

Върху набръчканото лице на Пау се изписа любопитство.

— И тя ми зададе същия въпрос — промърмори той.

Неочакван отговор.

— Тя?

— Една жена. Испанка с мароканска кръв, много красива. Но нетърпелива като вас.

— Как се казва?

— Касиопея Вит.

— Какво й отговорихте? — пожела да узнае Ни.

— Показах й лампата — отговори Пау и посочи една масичка в далечния край на залата. — Беше ей там. Доста ценна вещ. Открих я в една гробница от времето на Първия император през… — замисли се за момент и добави: — Мисля, че беше през хиляда деветстотин седемдесет и осма. Взех я със себе си, когато напуснах Китай през хиляда деветстотин осемдесет и седма година.

— Къде е сега?

— Мис Вит пожела да я купи. Предложи ми много висока цена, но аз отказах.

Ни го гледаше очаквателно.

— После ме заплаши с пистолет и я открадна — добави Пау. — Нямаше какво да направя. Все пак съм един старец, който живее сам.

— Един богат старец — язвително добави Ни.

— Съдбата беше благосклонна към мен — усмихна се Пау. — Както вероятно и към вас, министре…

— Кога се случи това? — рязко попита Ни.

— Преди два дни.

Тази жена трябваше да бъде открита.

— Каза ли ви нещо за себе си?

— Просто насочи пистолета към мен, взе лампата и изчезна — поклати глава Пау.

Неочакван и тревожен развой на събитията. Но не и непреодолим. Тази жена можеше да бъде открита.

— За лампата ли бихте целия този път? — попита Пау. — Може би тя има някаква връзка с предстоящата ви политическа битка с министър Карл Тан?

Въпросът го хвана неподготвен. Пау беше напуснал родината преди много време. Онова, което се случваше по върховете на политическата власт, не беше държавна тайна, но не беше и обществено достояние. Поне засега.

— Какво знаете вие за случващото се днес?

— Аз не съм глупак — отвърна почти шепнешком Пау. — Вие сте тук, защото знаете, че Тан иска въпросната лампа.

Този факт не беше известен на никого извън кабинета на Ни. Обзе го безпокойство. Старецът насреща му се оказа далеч по-информиран от очакваното. После му хрумна нещо друго.

— Жената е откраднала лампата за Тан, така ли?

— Не — поклати глава Пау. — Искаше я за себе си.

— А вие й позволихте да я вземе?

— Прецених, че е по-добре да бъде у нея, отколкото да попадне в ръцете на министър Тан. Очаквах да се случи нещо подобно, но, честно казано, не знаех как да постъпя. А тази жена реши проблема.

Ни се замисли за променената ситуация, а Пау Уън го гледаше с мъдрите си очи и мълчеше. Планираната изненадваща визита в дома на възрастния емигрант трябваше да постигне лесен успех, но се оказа, че изненаданият съвсем не е той.

— Вие и министър Тан сте основните претенденти за поста председател на партията и премиер — промълви Пау. — Човекът, който заема тези постове, вече е стар и времето му изтича. Въпросът е кой ще го наследи — Тан или Ни. Всеки трябва да направи своя избор.

— А вие на чия страна сте? — не се сдържа Ни.

— На единствената, която има значение, министре. На страната на Китай.