Стив Бери
Гробницата на императора (48)

45

Пекин

Ни си даваше сметка, че завоалираният начин, по който се изразяваше премиерът, имаше за цел да го държи в напрежение. Винаги досега между тях имаше масивно писалище, а неговите рапорти за текущи разследвания бяха приемани с умерен интерес и почти без никакъв коментар. Но този разговор беше различен.

— Спомням си времето, когато прозорците на автобусите бяха облепени с цитати на Мао — продължи старецът. — Също като витрините на магазините. По радиото предаваха само революционна музика, мисли на Мао и официални новини. В кината се прожектираха единствено срещите на Мао с Червената гвардия. Дори операта и балетът отразяваха революционните настроения, а всеки от нас държеше в джоба си книжка с неговите цитати, защото не се знаеше кога ще ни потрябват.

Тихият глас на премиера беше пропит с тъга от мъчителните спомени.

— Служи на народа. Това беше посланието на Мао. Но в действителност всички ние служехме на него. А тази сграда е доказателство, че продължаваме да го правим.

Ни започна да проумява защо са тук.

— Нашата слабост е хегемонията — продължи неговият събеседник. — Плюс нежеланието да работим с чуждите сили дори когато не ни заплашва нищо. Хегемонията е естествен израз на нашия тоталитаризъм — както мирното съвместно съществуване е израз на демокрацията. Ние винаги сме вярвали, че сме географският и геополитически център на света. Векове наред, но най-вече след хиляда деветстотин четирийсет и девета година единствената цел на външната ни политика е да завладеем съседите си, а после и останалия свят.

— Което е абсолютно невъзможно — вметна Ни.

— Ние с теб го знаем, но дали и светът го знае? Спомням си посещението на Кисинджър през седемдесет и първа година. Секретна мисия, имаща за цел да възобнови отношенията между Америка и Китай. Американските преводачи бяха затруднени от думата „хегемония“, която използвахме ние. Изпитваха трудности да предадат точния й смисъл, защото концепцията беше абсолютно непозната за тях. — Премиерът махна към криптата. — Тогава Мао обяви: Китай се изправи на крака. С това искаше да каже на света, че вече никой никога няма да ни контролира. Страхувам се обаче, че думите му не бяха чути.

— Нас винаги са ни пренебрегвали — кимна Ни. — Смятат ни за изостанали и немодернизирани. И за потисническа диктатура, което е още по-лошо.

— Грешката си е наша. Никога не направихме опит да променим това мнение, дори изпитвахме злорадство от негативното отношение на света.

— Защо сте толкова циничен? — учудено го погледна Ни.

— Просто казвам истината и ти го знаеш много добре. Демокрацията е враг на хегемонията. Разпределението на властта между свободно избрани представители на народа е непонятно за нас. Властта трябва да бъде съсредоточена в ръцете на владетеля, а не в ръцете на народа.

— Но това няма как да не се промени.

— Спомням си периода в началото на петдесетте, когато Мао беше в зенита на своята власт. Появиха се карти с нови граници на страната, далеч отвъд териториите, които действително управлявахме. На север и на юг, на изток и на запад. Те бяха предназначени за отговорните фактори, които трябваше да мислят за Велик Китай. И се получи. Ние нахлухме в Корея, окупирахме Тибет, бомбардирахме Кемой, нападнахме Индия и подпомогнахме Виетнам. С единствената цел да доминираме над тези територии. — Премиерът направи кратка пауза, после добави: — Днес контролираме само Тибет, опирайки се единствено на силата.

Ни си спомни думите на Пау Уън и попита:

— Нима твърдите, че не би трябвало да демонстрираме национална гордост? Нито тогава, нито днес?

— По всичко личи, че гордостта е всичко, което имаме. Ние сме най-старата култура на тази планета, но я виж на какво приличаме. Единственият резултат от неимоверните ни усилия е планина от нерешени проблеми. Страхувам се, че домакинството на Олимпиадата оказа същия ефект, който имаха онези карти. То мотивира амбициозните членове на правителството да извършат куп глупости. — За пръв път от началото на разговора гласът на премиера потрепна от гняв, а очите му мрачно проблеснаха. — Продължаваме да изпитваме същите съмнения, които сме изпитвали преди десетки, а може би и стотици години. И сме готови да отмъстим за тях при първия удобен случай. Пълен абсурд, който ще доведе до нашето унищожение.

— Не всички мислят като вас — отбеляза Ни.

— Знам — кимна премиерът. — Само старците мислят така. Но ние все още сме много, а има и доста млади хора, които са готови да се възползват от страховете ни.

Ни прекрасно знаеше кого има предвид.

— Мао лежи тук, за да го превъзнасяме — добави събеседникът му. — Восъчно копие на един провален лидер. Илюзия. Но милиард и половина китайци продължават да го боготворят.

— Аз не съм сред тях — поклати глава Ни.

— И никога не ставай.

Ни замълча.

— Опасността идва от хора като Карл Тан. Те са привърженици на насилственото присъединяване на Тайван, а после и на целия регион около Южнокитайско море. Ще поискат Виетнам, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Мианмар и дори Корея. За да възстановят едно загубено величие.

Едва сега Ни започна да си дава сметка за тежестта на предстоящата битка.

— И в хода на този процес ще бъдем унищожени — добави той. — Светът няма да остане безучастен към намеренията ни.

— Аз само поддържах нещата в сегашното състояние — каза премиерът. — Знаех, че нищо не мога да променя, преди да се появи наследникът ми. Той ще бъде в по-добра позиция да започне промените. Готов ли си да поемеш тази роля, министре?

Ако му бяха задали този въпрос преди три дни, Ни със сигурност щеше да отговори, че е готов. Сега вече не беше толкова сигурен и нещо в очите му издаде чувството на несигурност.

— Нормално е да се страхуваш — кимна възрастният мъж. — Страхът те прави скромен, а унижението — мъдър. Точно това липсва на Карл Тан. То е неговата слабост.

Настъпи пауза. Един вътрешен глас предупреждаваше Ни да внимава с думите си. И точно тогава си спомни за една друга мисъл на Мао.

Кампанията на Стоте цветя. Имаше един период през 50-те години, когато партията призоваваше към открита критика по отношение на властта и поощряваше новите идеи. Започнаха да пристигат милиони писма. В университетите се появиха плакати, провеждаха се събрания, публикуваха се статии, призоваващи за демократични промени.

Оказа се политически капан, един остроумен начин да се идентифицират дисидентите. Над половин милион души бяха хвърлени в затвора, изтезавани или убити.

— Знаеш ли за евнусите? — внезапно попита премиерът.

Той кимна.

— Аз се подготвях за „Ба“ заедно с Пау Уън. Изкарахме двете задължителни години на медитация и смирение, подготвяйки се за посвещаването. Събличахме се голи и увивахме слабините си с бинтове, след което се къпехме в подлютена вода. Аз държах Пау, докато го кастрираха. Усетих треперенето на краката му и видях разкривеното му от болка лице. Той прие с достойнство ужасното осакатяване. — Гласът на възрастния човек се превърна в шепот: — Но когато дойде моят ред и ме попитаха дали ще съжалявам за това, което предстои, аз казах да.

Ни го гледаше с невярващ поглед.

— Страхувах се. Изправен пред онова, което предстоеше, изведнъж почувствах, че съдбата ми не е свързана с онзи нож.

— И този глас се оказа прав?

Лицето на възрастния мъж посърна, връхлетяно от умората.

— Може би — въздъхна той. — Но тогава разбрах, че хората, които посрещат ножа, без да издадат нито звук, притежават далеч по-голяма сила от мен. И от теб…

Тези думи останаха дълбоко запечатани в съзнанието му.

— Тогава официалната линия на партията гласеше, че Мао е седемдесет процента прав и трийсет процента на грешен път. Така е и днес. Но никой не посочи коя част от словото му е правилна и коя погрешна. — Премиерът се изсмя тихо. — Какви глупци сме, господи!

Ръката му посочи тялото на Мао.

— Той лежи върху черен камък, за да ни напомни думите на Сима Циен, написани в „Шиджи“: Човешкият живот може да бъде по-тежък от планината Тай или по-лек от гъше перо. Трябва да вземеш решение, министре. Кое от двете ще бъдеш?

* * *

Малоун изравни самолета на височина 1500 метра. Дори през ум не му беше минавало, че някой ден ще се рее на воля във виетнамското въздушно пространство. Под него се разгръщаше панорамата на планини с назъбени върхове и полегати склонове, сред които се гушеха зелени долини с терасирани оризови полета.

— Наближаваме границата — обади се Касиопея, приведена над картата на Иван.

— Властите в Юнан поддържат добри отношения със съседите си — подхвърли Пау Уън. — Те граничат не само с Виетнам, но и с Лаос и Мианмар. Поради отдалечеността на Пекин тяхната политика е съсредоточена на местно ниво.

— Дано да сте прав, защото не разполагаме с кой знае какво оръжие — рече Малоун.

— По време на Маовите чистки много хора потърсиха спасение в Юнан. Релефът на китайската територия северно от тук е почти същият, който виждаме долу.

Иван беше казал да следват железопътната линия Кунмин-Хекоу, построена от французите в началото на XX век, която свързваше Виетнам и Китай. Тя минаваше встрани от гъсто населените градове Геджиу и Кайюан.

— Често ли работите с руснаци? — попита Пау.

— Неособено.

— Какви се техните интереси тук?

— Ще ти кажем, но при едно условие — обърна се да го погледне Касиопея. — Ти ще ни обясниш защо пожела да се върнеш в родината си, а ние ще ти разкрием защо руснаците са тук.

— Аз се връщам, за да предотвратя една революция.

— Или по-скоро за да я започнеш — подхвърли с недоверие тя.

— Винаги ли си толкова агресивна?

— А ти винаги ли си толкова двуличен?

— Вероятно никога не си чувала за гуанси.

— Осветли ме.

— През цялата си трудна история китайците са разчитали на близки и приятели. На хора, които биха могли да им помогнат. Това се нарича дзоу-хо-мен, или „през задната врата“. Разбира се, онзи, който получава услуга, се чувства задължен да я върне. В това се крие балансът на гуанси.

— А в нашия случай ти пречи да ни вкараш в устата на вълка — добави Касиопея.

— Аз не съм ви враг. Това е привилегия на Карл Тан.

— Виждам границата — обади се Малоун.

Касиопея отново насочи вниманието си към предното стъкло на кабината.

Железопътната линия се извиваше на север, пресичайки шосето, което според Иван свързваше Виетнам и Китай. То се насочваше на запад, докато линията продължаваше на север. Пред моста на Червената река се виждаха множество автомобили, спрели за гранична проверка.

Малоун се спусна на 300 метра.

— Хайде, с бога напред — промърмори той.