Стив Бери
Гробницата на императора (12)

9

Копенхаген

Малоун се втренчи в похитителя си. Бяха завили зад ъгъла миг преди появата на полицията. Отново се оказаха на „Строгет“.

— Имаш ли си име? — попита той.

— Наричай ме Иван.

Английският му беше със силен руски акцент, който отговаряше и на външния му вид — нисък, широкоплещест, с посивяла тъмна коса. Широк славянски нос доминираше върху потното и зачервено лице с двудневна четина. Костюмът му стоеше зле. Пистолетът беше изчезнал. Стояха на малкия площад в сянката на Кръглата кула — постройка от средата на XVII век, стърчаща на трийсетина метра над околните сгради. Намираха се в сърцето на „Строгет“, но грохотът на трафика беше заглъхнал. Чуваха се само стъпките на хората по едрия паваж, примесени с детски смях. Бяха на метър от тухлената стена на кулата, до която се стигаше по покрита с навес пътека.

— Твоите хора ли видяха сметката на онези двамата? — попита Малоун.

— Те си мислеха, че ще им помогнем да се оттеглят.

— Ще ми кажеш ли откъде знаеш името на Касиопея Вит?

— Страхотна жена! — ухили се руснакът. — Ех, ако бях по-млад и с петдесетина кила по-слаб! — Направи малка пауза, после усмивката му се стопи. — Но това едва ли те интересува. Вит се е забъркала в нещо, което изобщо не разбира. Надявам се, че като бивш американски агент ти ще можеш да направиш по-точна оценка на ситуацията.

— Това е единствената причина да съм тук.

Неизреченото му послание, изглежда, беше получено.

Хайде, на въпроса!

— Лесно можеш да ме надвиеш — кимна Иван. — Аз съм само един дебел руснак, който отдавна не е във форма. На всичкото отгоре и глупак. Но не мислиш ли, че всички сме глупаци?

Сарказмът му не убягна на Малоун.

— Мога да се освободя от теб — кимна той. — Но виждам един тип с тъмносиньо яке, който стои ей там, под насрещното дърво. Виждам и още един, който чака пред входа на Кулата. Съмнявам се, че ще се справя с тях, защото нито са дебели, нито изглеждат в лоша форма.

— Казаха ми, че си умен — усмихна се Иван. — Двете години почивка не са те променили.

— Днес работя повече, отколкото когато бях на държавна служба.

— Толкова ли е зле?

— Виж какво! — впи тежък поглед в лицето му Малоун. — Ако не говориш по-бързо, може би ще се пробвам с двамата ти приятели!

— Няма нужда да се правиш на герой. Вит помага на един човек, който се казва Лев Соколов. Емигрант от Русия, живее в Китай. Преди пет години се оженил за китайка и напуснал страната против волята на руското правителство. Успял да се измъкне, преди да го спрат.

— Какво се е променило?

— Соколов има четиригодишен син, който наскоро бил отвлечен. Обадил се е на Вит с молба да му помогне.

— Какво общо имате вие? Това е работа на полицията.

Иван поклати глава.

— Всяка година в Китай изчезват по няколко хиляди деца. Най-вече момчета. Там мъжката рожба е всичко, защото продължава рода и помага на родителите си, когато остареят. Дъщерите никой не ги брои, важен е синът. Лично на мен това ми се струва малко шантаво.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Китайската политика за едно дете в семейството е истински кошмар — продължи руснакът. — Родителите са длъжни да поискат разрешение за раждане. В противен случай ги заплашва глоба, която е по-висока от годишната заплата на обикновения човек. Но никой не може да бъде сигурен, че още от първия опит ще се сдобие със син, нали? — Месестите му пръсти звучно щракнаха. — Единственото решение е да си купи такъв.

Малоун беше чел за този проблем. Ембрионите от женски пол най-често се абортираха или изоставяха след раждането. В резултат на тази дългогодишна държавна политика напоследък в Китай започваше да се говори за недостиг на жени.

— Проблемът на Соколов е престъпната мрежа, срещу която е принуден да се бори. — Късите ръце на Иван изразиха жест на униние. — А положението там е по-лошо, отколкото в Русия.

— Трудно ми е да си го представя — отбеляза Малоун.

— В Китай е незаконно да изоставиш, откраднеш или продадеш дете, но е напълно законно да си го купиш. Момченцата вървят по деветстотин американски долара, което са много пари за обикновения работник, който печели най-много хиляда и седемстотин долара годишно. Затова Соколов няма никакви шансове.

— И тъй, Касиопея е приела да му помогне — обобщи Малоун. — Но какво общо имате вие?

— Преди четири дни тя е отпътувала за Антверпен — отвърна Иван.

— Да търси детето там?

— Не. За да го открие, тя се е нуждаела от друго нещо.

— Което ви трябва и на вас, така ли? — бързо включи Малоун.

Иван сви рамене. В съзнанието на Малоун изплува видеото с изтезанията.

— Кой държи Касиопея? — попита той.

— Лоши хора.

Този отговор определено пробуди безпокойството на Малоун.

— Някога да си имал работа с евнуси?

* * *

Ни не знаеше дали да се учудва, или отвращава от признанието на Пау.

— Вие сте евнух?

— Преди четирийсет години бях подложен на процедурата, която току-що видяхте.

— Но защо сте го направили?

— Това исках от живота.

Ни беше долетял в Белгия с надеждата, че Пау Уън ще му даде отговорите, от които се нуждаеше. Вместо това сега се изправяше пред нови, изключително тревожни въпроси.

Пау му направи знак да излязат обратно във вътрешния двор. Въздухът беше топъл, грееше ярко слънце. Над цъфналите дървета жужаха пчели. Спряха до голям стъклен аквариум, в който плуваха златни рибки.

— По мое време в Китай цареше пълен хаос, министре — каза Пау. — Управлението преди и след смъртта на Мао беше слабо и хаотично, скачайки от една обречена програма на друга. Никой не смееше да протестира срещу безумните решения на шепа хора, които се отразяваха на милиони. Решението на Дън Сяопин най-сетне да отвори страната към света ми се стори дръзко, но беше единственият ни шанс. Обаче очакваните промени така и не настъпиха. Светът беше потресен от снимката на онзи самотен студент на площад „Тянанмън“, изправил се срещу танковете. Той се превърна в един от символите на двайсети век. Но вие добре знаете всичко това.

Така беше. На паметната дата 4 юни 1989 година Ни беше там, на площада. И бе станал свидетел на бруталните действия от страна на изгубилите търпение власти.

— Но как постъпи Дън след това? — продължи Пау. — Престори се, че нищо не се е случило, и продължи с безумията.

— Странна оценка от човек, който е градил основите на тази политика — не се сдържа Ни.

— Нищо не съм градил! — възрази Пау. За пръв път в гласа му се долови нотка на раздразнение. — По онова време бях в дълбоката провинция.

— За да крадете.

— Не, за да пазя.

Картината от видеото не излизаше от главата на Ни.

— Защо отнеха мъжествеността на онзи мъж? — попита той.

— За да се присъедини към едно братство. Това се случи преди три месеца. Днес вече е здрав и работи с братята си. Три дни след операцията не му даваха да пие нищо. Сам видяхте как уретрата му беше запушена, преди да покрият раната с влажна хартия. На четвъртия ден свалиха запушалката. Урината потече и операцията беше обявена за успешна. Ако се беше случило обратното, човекът щеше да умре от мъчителна смърт.

Ни не можеше да повярва, че някой може да се подложи доброволно на подобно нещо. Но едновременно с това знаеше, че Пау е прав. Стотици хиляди мъже се бяха подлагали на тази операция през годините. При падането на династията Мин през XVII век от столицата били прогонени над 100 000 евнуси. Упадъкът на Хан, Тан и Мин се е дължал на действията на евнусите. Китайската комунистическа партия отдавна ги беше заклеймила като пример на ненаситна алчност.

— Най-интересното е, че смъртта е настигнала много малък процент от стотиците хиляди кастрирани — добави Пау. — Още едно важно китайско достижение — да произвеждаме евнуси.

— За какво братство споменахте? — попита Ни, без да скрива раздразнението си.

— Нарича се „Ба“.

Никога не беше чувал за подобна организация. А може би трябваше? Работата му беше да пази правителството и народа от всякакви форми на корупция. За целта се радваше на пълномощия, каквито имаха малцина в страната. Докладваше директно на Централния комитет и на министър-председателя. Макар и вицепремиер, Карл Тан нямаше достъп до тези доклади, въпреки че се беше опитал да ги получи. Централният комитет позволи на Ни да подбере лично членовете на елитния екип следователи, с който работеше. Репутацията му на абсолютно честен човек нарасна значително през последните десетина години. И въпреки това не беше чувал за „Ба“.

— Какво представлява то? — попита на глас той.

— С вашите широки пълномощия без съмнение можете да научите повече за тези хора — поклати глава Пау. — Сега поне знаете какво да търсите.

Ни не обърна внимание на снизходителния тон и попита:

— Къде да ги търся?

— Край себе си.

— Вие сте не само крадец, но и лъжец! — раздразнено тръсна глава Ни.

— Аз съм само един старец, който знае повече от вас. По всички въпроси. Времето е това, което не ми достига. Но за разлика от мен вие разполагате с тази стока в изобилие.

— Нищо не знаете за мен! — отсече Ни.

— Напротив, знам много. Започнали сте кариерата си като обикновен редник в армията, издигнали сте се до взводен командир, получили сте звание капитан, а после са ви поверили командването на Пекинската военна зона. Подобна чест е запазена само за най-близките до властта, успели да спечелят пълното й доверие. Преди премиерът лично да ви назначи за председател на Централната комисия за дисциплинарна инспекция, вие сте били член на престижната Централна военна комисия.

— Трябва ли да съм впечатлен от думите ви? Служебната ми кариера отдавна е качена в интернет и всеки може да се запознае с нея.

— Аз знам много повече, министре — небрежно сви рамене Пау. — Отделих доста време, за да ви проуча. С вашето назначение премиерът е взел трудно решение, но трябва да призная, че е направил отличен избор.

Ни знаеше, че навремето доста хора бяха против назначението му. Те се страхуваха да му дадат власт да разследва когото пожелае, защото беше професионален военен. Но Ни отдавна беше доказал, че подобни притеснения са неоснователни.

— Откъде знаете, че решението е било трудно? — попита с интерес той.

— От премиера — отвърна Пау. — Ние с него дълго разговаряхме за вас.