Стив Бери
Гробницата на императора (54)

51

14:30 ч.

Ни слезе от колата, която го беше докарала до окръг Линтун на изток от Сиан, където се намираше Музеят на теракотените воини и коне на Цин. Премиерът го беше предупредил, че хеликоптерът на Пау Уън ще се приземи в рамките на следващите трийсет минути. В допълнение бе споделил нещо, за което Ни не беше подозирал. Нещо, което беше известно само на един жив човек.

Гробницата на Цин Шъхуан, Първия император на Китай, бе открита.

Въпреки че теракотените воини бяха извадени от земята, реставрирани и изложени на показ, всички бяха убедени, че самата гробница — една зелена могила, издигаща се над околните ниви — никога не е била докосвана. И тя единодушно бе обявена за едно от най-важните археологически находища на планетата. Цин Шъхуан променил из основи своята империя чрез налагането на легализма и последвалото обединение на Китай. Той се превърнал в център на новата империя и останал такъв дори след смъртта си, вземайки със себе си не само армията от теракотени фигури, но и една завършена политическа система, която била отражение на безпрекословната му власт върху живота и смъртта. Тези след него се опитали да омаловажат влиянието му, като пренаписали историята. Но проникването в гробницата и изучаването на нейното съдържание със сигурност би довело до значителни корекции в тези писания.

Комунистическата власт винаги се беше обявявала против това.

Официалната причина за забраната беше съвсем логична: страната все още не разполагаше с технология за пълната консервация на онова, което лежеше под могилата. От което следваше, че то трябваше да си остане недокоснато.

Допреди няколко часа Ни изобщо не се беше съмнявал в правилността на това обяснение. Освен това то нямаше нищо общо с борбата му срещу корупцията. Беше посещавал музея само веднъж, преди доста години, за да разследва серия от кражби в реставраторските лаборатории. Оказа се, че местни работници бяха задигали парчета от теракотените воини, за да ги продават на черно. Днес отново се завръщаше на това място, но то беше коренно променено от присъствието на туристите, които се изсипваха тук на огромни тълпи. Въпреки че времето беше мрачно и обещаваше дъжд, днешният ден нямаше да бъде изключение. Паркингите бяха задръстени от автомобили, а специалната зона за автобуси се пръскаше по шевовете. Той знаеше, че в момента се строи метро от Сиан — трийсеткилометрова линия, която значително щеше да облекчи трафика. За съжаление обаче тя щеше да бъде завършена едва след няколко години.

Той пристигна тук, без да предупреди никого, със специален хеликоптер на Централния комитет. Карл Тан беше напуснал Ланджоу три часа по-рано, насочвайки се на изток към Сиан. Това означаваше, че врагът му вече е там. По време на полета изчете сведенията, предоставени от екипа му. Знаеше много малко за тези неща.

Най-вече за евнусите. Броят им в страната варираше според епохата, в която бяха живели — от 3000 до 100 000. Китайците приемаха природните явления като цикли, които достигат апогея си с ян, а после се стопяват и изчезват с ин. Мъжествеността, физическата сила и добродетелите неизменно се свързват с ян, докато жените, евнусите и злото се смятат за владение на ин. Той добре знаеше, че това противопоставяне има своите причини. Историята на Китай била писана от привилегировани и добре образовани мандарини, които по принцип ненавиждали евнусите. Те се борели за своите постове след години упорито учение и тежки изпити, докато евнусите се сдобивали с влияние без никаква специална квалификация. По тази причина бе напълно разбираемо, че в оцелелите през вековете писмени документи рядко могат да се прочетат добри думи за евнусите.

Лошото отношение към тях било всеобщо. При всяка среща с член на императорското семейство те били длъжни да се държат като роби. Още от най-ранна възраст разбирали, че никога няма да бъдат почитани като учени и държавници. Комплексът за малоценност, предизвикан от отношението към тях, предизвиквал още по-голямо презрение у околните. С течение на времето започнали да осъзнават, че единствено тайно натрупаното богатство щяло да им помогне да оцелеят, след като властниците престанели да се нуждаят от услугите им. Но за да го натрупат, трябвало да са в непосредствена близост до силните на деня. Оттук се определяло и поведението им — да запазят благоразположението на господарите си и да поддържат властта им с всички възможни средства.

Разбира се, сред евнусите имало умни и способни хора, които били незаменими съветници. Няколко придобили голяма известност. Например Цай Лун, който през II век открил хартията, или пък Сима Циен, който се превърнал в баща на китайската история. Джън Хе станал най-великият китайски мореплавател, който още през XV век обиколил света със своята флотилия. Ренесансовият архитект Нгуен Ан проектирал Забранения град, а през XVII век работил един изключителен администратор на име Фън Бао, който на практика ръководил цялата държава при управлението на император Уанли. През същия период Чън Дзю създал вътрешния двор на двореца, който за разлика от външните градини оцелял след набезите на воюващите фракции. След смъртта му бил удостоен с титлата „Чист и лоялен“ за безупречна служба.

От всичко прочетено беше ясно, че императорите възприемали евнусите като далеч по-надеждни от държавните чиновници. Те никога не проповядвали възвишени идеали, никога не ламтели за богатство. Били доволни да бъдат проводници на волята на императора, докато държавните чиновници се опитвали да налагат политическата воля на закоравялата бюрокрация.

Класически сблъсък на идеологии. Спечелен от евнусите. А после изгубен. Сега те отново се завръщаха. Лидерът им вече беше тук, в Сиан.

* * *

Тан не отделяше поглед от мониторите. На площадката бяха монтирани стотици камери, които следяха трите изкопа с навеси над тях, изложбената зала, ресторантите, информационния център, киносалона и магазините за сувенири.

За миг премести поглед към стенния часовник. Скоро в района щеше да се появи поредният хеликоптер. В това нямаше нищо необичайно. Тук постоянно идваха държавни служители, известни личности, а дори и някои от новобогаташите. Военните също превозваха по въздуха част от персонала. Предния ден Тан беше долетял до тук със същия хеликоптер, който в момента го очакваше на километър разстояние, извън периметъра.

На зеленикавата стена пред него бяха подредени двайсет и четири монитора, които изпълваха с призрачна светлина полутъмната сграда, издигната на два километра от могилата. Тя беше част от административния комплекс, където бяха настанени учени, археолози и държавни чиновници. Вече го бяха информирали, че неотдавнашният пожар на Изкоп 3 се дължи на късо съединение в електрическата инсталация. Във въздуха се усещаше напрежение, тъй като никой не искаше да бъде обвинен в немарливост. Това с най-голяма сила важеше за началника на обекта, който с дразнеща настойчивост му поднасяше извиненията си, наричайки инцидента „катастрофална загуба за историята“. Решил да демонстрира великодушие, Тан обяви, че влиза в положението на персонала. Нареди да бъде направено разследване, а резултатите да му бъдат предадени лично.

Очите му се местеха по телевизионните монитори. На тях се виждаше огромната тълпа хора, която се люшкаше напред-назад под проливния дъжд. Разбираше колко важни са приходите от туризма, но се дразнеше от навалицата. И това скоро щеше да се промени, след като поемеше властта. Кадрите се сменяха на няколко секунди, а в дъното на екраните течаха цифровите данни за времето и мястото на всеки един от тях. Очите му се местеха от монитор на монитор, опитвайки се да различат нещо необичайно сред невероятния хаос. От време на време улавяха униформените пазачи, всеки от които поддържаше радиовръзка с диспечера вдясно от него. Един кадър привлече вниманието му.

— Там! — посочи с пръст той. — Номер четирийсет и пет.

Екранът, свързан с камера номер 45, застина.

— Къде е това?

— Западно от могилата, близо до гробниците на майсторите.

На екрана се появи фигурата на мъж, облечен с тъмна риза с къс ръкав и тъмен панталон. Той стоеше на края на кална нива, зад която тъмнееше залесената основа на могилата. Беше подгизнал от дъжда, обърнат с лице към камерата. Висок, строен, с тъмна коса. Макар да не можеше да разгледа лицето му, Тан беше сигурен, че мъжът е с кафяви очи и широк, леко сплескан нос.

В стаята се разнесе тревожен шепот.

— Министър Ни е тук! — подхвърли един от операторите.

На екрана Ни се обърна и тръгна през калта към няколко сгушени една до друга къщички от камък и дърво със сламени покриви.

— Какво има там? — попита Тан.

— Забранена зона, министре. По заповед на Пекин отпреди много време. Извън нашия обсег е.

— Никой ли не е влизал в нея?

— Не — поклати глава мъжът. — Наблюдаваме оградата на периметъра, но никога не сме прониквали вътре.

Тан знаеше какво означава заповед от Пекин. Тя се изпълняваше безпрекословно до следващата, която можеше да я отмени. Фигурата на Ни бързо се смаляваше, но Тан успя да забележи, че нещо стърчи от задния му джоб.

— Фокусирай се на онова, което носи! — бързо заповяда той.

Камерата се приближи. От джоба на Ни стърчеше електрическо фенерче.

Тан почука по рамото един униформен служител от охраната.

— Дай ми пистолета си.

Мъжът се подчини. Тан провери пълнителя, издърпа затвора и кратко заповяда:

— Заведете ме там!

* * *

Ни нарочно спря и се обърна с лице към камерата. Искаше Карл Тан да забележи присъствието му, в случай че наистина следи мониторите — както беше предвидил премиерът. Сега оставаше да разбере дали врагът му беше захапал въдицата.