Стив Бери
Гробницата на императора (5)

2

Чунцин, Китай

20:00 ч.

Карл Тан придоби непроницаемо изражение, което беше овладял до съвършенство благодарение на трийсетгодишна практика.

— Защо сте тук този път? — попита лекарката — жена с каменно лице, вдървена стойка и права черна коса, подстригана късо в пролетарски стил.

— Още ли не е намалял гневът ви към мен?

— Не съм настроена враждебно към вас, разберете. При последната си визита тук ясно дадохте да се разбере, че командвате вие, въпреки че аз се водя ръководител на това заведение.

Той пренебрегна острия тон и попита:

— Как е нашият пациент?

В Първа инфекциозна болница в покрайнините на Чунцин се лекуваха близо две хиляди пациенти, болни от туберкулоза или хепатит. Тя беше едно от осемте здравни заведения, пръснати из страната, зад чиито сиви стени и зелени огради държаха под карантина максимален брой заразноболни. Но благодарение на специалните мерки за сигурност в тях се лекуваха и лишените от свобода, излежаващи наказанията си в китайски затвори.

Като Дзин Джао, който преди десет месеца беше получил мозъчен кръвоизлив.

— Лежи си в леглото както още от първия ден — отвърна лекарката. — Бори се за живота си. Състоянието му е сериозно, но, отново по ваша заповед, ние не го лекуваме.

Той добре знаеше, че тази жена едва търпи присъствието му. Отдавна бяха изчезнали покорните и верни на Мао „босоноги доктори“, които уж с радост живеели сред масите и лекували болните. Тя беше административен директор на болницата, но Тан заемаше далеч по-висок пост — министър на науката и технологиите, член на Централния комитет, първи заместник-председател на Китайската комунистическа партия и вицепремиер, подчинен единствено на председателя на партията и министър-председателя на Китай.

— При предишното си посещение ви обясних как стоят нещата, докторе — спокойно и твърдо отговори той. — Това не е моя прищявка, а заповед на Централния комитет, която вие, аз и всички останали сме длъжни безпрекословно да изпълняваме.

Тези думи бяха предназначени не само за досадната лекарка, а и за тримата членове на екипа му и двамата капитани от Народноосвободителната армия, които стояха зад него. Военните носеха безупречно чисти зелени униформи с червени звезди на фуражките. Единият от тях със сигурност беше информатор, докладващ на няколко висшестоящи едновременно, и Тан искаше всичко от негова гледна точка да изглежда наред.

— Заведете ни при пациента — тихо заповяда той.

Поеха по безкрайните коридори с напукани зелени стени, осветени от слаби луминесцентни лампи. Подът беше чист, но пожълтял от дългогодишното миене. Сестри с предпазни маски на лицата се грижеха за пациентите, облечени в пижами на сини и бели ивици. Някои от тях носеха кафяви халати и много приличаха на затворници.

Лекарката бутна летящата врата с метална рамка и групата се озова в следващото отделение. Стаята беше просторна и можеше да побере дузина и повече пациенти, но под сивкавите чаршафи на леглото лежеше само един.

Въздухът беше тежък.

— Виждам, че не сте сменяли бельото му — отбеляза Тан.

— Такава беше вашата заповед.

Още една точка в негова полза пред бдителния информатор. Дзин Джао беше арестуван преди десет месеца, но по време на разпитите беше получил мозъчен кръвоизлив. Това обаче не попречи на процедурата. Обвинен в предателство и шпионаж, той беше осъден задочно от редовен състав на пекинския градски съд, въпреки че лежеше тук, потънал в дълбока кома.

— В състоянието му няма промяна — добави лекарката.

Пекин се намираше на близо хиляда километра на изток — факт, на който според него се дължеше дързостта на тази жена. Можете да отстраните командира на всяка от трите Велики армии, но няма как да отнемете мнението на най-простия селянин. Поредната глупост на Конфуций. Правителството отдавна беше доказало, че е в състояние да прави това, но нахалната кучка явно не го беше разбрала.

Той направи знак на един от униформените, който отведе лекарката в далечния край на стаята, а после пристъпи към леглото. Мъжът върху него беше надхвърлил петдесет, с отдавна неподстригвана мръсна коса и с изпити като на мъртвец бузи. По лицето и гърдите му имаше белези, от двете му ръце стърчаха маркучи, машина за изкуствено дишане вкарваше и изкарваше въздух в дробовете му.

— Дзин Джао, вие бяхте обвинен в предателство срещу Китайската народна република и бяхте осъден от редовен състав на Народния съд. Получихте право на обжалване, но за съжаление Върховният народен съд потвърди смъртната ви присъда.

— Той не чува нито дума от това, което казвате — обади се лекарката от другия край на стаята.

Очите на Тан останаха насочени към леглото.

— Може би, но думите трябва да бъдат изречени. — После бавно се обърна към лекарката и добави: — Такива са изискванията на закона, а той получи право на справедлив процес.

— Как ли пък не! — горчиво поклати глава тя. — Осъдили сте го в негово отсъствие, без да сте чули дори дума от устата му.

— Неговият представител получи правото да изложи своите аргументи.

Лекарката отвратено поклати глава, лицето й побеля от омраза.

— Чувате ли се какво говорите? Този представител никога не е получил шанс да разговаря с Джао. Какви доказателства би могъл да представи?

Тан не беше сигурен дали информаторът е от неговите хора или някой от двамата военни. В последно време нищо не беше сигурно. Но беше наясно, че докладът му до Централния комитет няма да е единствен, и затова реши да се подсигури.

— Сигурна ли сте, че Джао не е проговорил? — жлъчно подхвърли той. — Че не е казал нито дума?

— Докараха го пребит до смърт, мозъкът му беше мъртъв. Никога няма да излезе от комата. Поддържаме живота му само защото вие… О, извинете, само защото Централният комитет заповяда това.

Той улови отвращението в погледа й. Отвращение, с което все по-често се сблъскваше напоследък. Особено от страна на жените. Почти целият болничен състав — лекари и сестри, бяха жени. Те бяха извървели дълъг път от Културната революция насам, но въпреки това Тан продължаваше да се придържа към любимата пословица на баща си: Мъжът не говори за това, което се случва в дома, а жената — за онова, което става извън него.

Тази незначителна лекарка на заплата в държавната болница нямаше как да разбере огромното предизвикателство, пред което беше изправен Тан. Пекин управляваше територия, простираща се на пет хиляди километра от изток на запад и на повече от три хиляди от север на юг. Голяма част от нея беше заета от необитаеми планини и пустини, а обработваемата земя не надвишаваше десет процента. Но на тази територия живееха близо милиард и половина човешки същества — повече от Америка, Русия и Европа, взети заедно. В същото време едва 60 милиона от тях, или три процента, членуваха в Китайската комунистическа партия. Лекарката насреща беше една от тях — той вече беше проверил това. Нямаше как да се издигне до толкова висок пост, без да е член на партията. Подобен статут беше възможен само за партийците от мнозинството Хан, което беше огромно в сравнение с малцинствените групи, петдесет и шест на брой. Баща й бе заемал високи постове в местната власт, бе лоялен член на ККП и активен участник в революцията през 1949 г. и познаваше лично Мао и Дън Сяопин. Но въпреки всичко Тан искаше да бъде сигурен.

— Пълната подкрепа за народната власт е била свещен дълг на Дзин Джао, но вместо това той е избрал страната на нейните врагове…

— С какво може да навреди на народната власт един петдесет и три годишен геохимик? — контрира лекарката. — Кажете ми, министре, искам да знам. Какво би могъл да направи срещу нас?

Тан погледна часовника си. Хеликоптерът, с който щеше да отлети на север, вече го чакаше.

— Той не е бил нито предател, нито шпионин — продължи жената. — Какво е направил? С какво е заслужил да бъде пребит до смърт и да получи мозъчен кръвоизлив?

Нямаше никакъв смисъл да обсъждат неща, които вече бяха решени. Доносникът щеше да подпише присъдата на тази глупава жена. Най-много след месец тя щеше да получи заповед за преназначение въпреки привилегиите на баща си. Вероятно в пограничните западни райони, на хиляди километри оттук, откъдето не се чуваха никакви новини. Той се обърна и махна с ръка на униформените.

Капитанът измъкна пистолета си от кобура, пристъпи към леглото и застреля Дзин Джао с един куршум в челото. Тялото подскочи и застина. Респираторът продължаваше да вкарва кислород в мъртвите дробове.

— Присъдата е изпълнена — обяви с официален тон Тан. — В присъствието на свидетели от държавната власт, армията и висшата администрация на тази болница, както е по закон.

След тези думи той направи знак, че е време да тръгват. Почистването щеше да остави на лекарката.

— Застреляхте един болен и безпомощен човек! — изкрещя извън себе си жената. — В това ли се е превърнала нашата „народна“ власт?

— Би трябвало да ми благодарите — сухо отвърна Тан.

— За какво?

— Че държавата няма да удържи стойността на куршума от бюджета на вашата болница — хладно я изгледа той и напусна стаята.