Стив Бери
Гробницата на императора (74)

71

Батан

7:00 ч.

Изправен пред прозореца, Тан вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, надничащи иззад върховете на изток. В другата си ръка държеше чаша сладък черен чай, ароматизиран с кардамон. Струваше му се, че всеки момент ще прозвучи романтичният зов на раковина и ехото му ще се върне от скалите. Преди години в манастира се будеха от такъв рог, който един от братята надуваше на разсъмване.

Той погледна надолу към улицата. Батан бавно оживяваше. Редките минувачи постепенно се превръщаха в неспирен поток. Повечето бяха облечени с дълги до глезените вълнени наметала, препасани с червени колани, а на главите си носеха шапки, които ги предпазваха от вятъра, блъскащ в дървените стени. През тази част от годината времето беше непостоянно. Въпреки голямата надморска височина пролетният въздух беше изненадващо топъл, нагряван от ултравиолетовите лъчи на слънцето, които свободно проникваха през тънкия атмосферен слой.

Виктор закусваше на долния етаж. Преди два часа му бяха съобщили по сателитния телефон, че Ни и Соколов са арестувани и вече са отпътували от Йечън. Той беше изпратил хеликоптера да ги прибере и после да се върне за него най-късно до седем и половина. С нескрито удовлетворение бе приел и новината за арестуването на Малоун и Вит, които по това време най-вероятно вече бяха мъртви. Парченцата от пъзела най-сетне се подреждаха.

Той вдъхна с наслада топлия въздух, наситен с миризмата на запалени кандила. Зад прозореца прозвуча кристалният камбанен звън. Вратата се отвори.

— За мен е време да тръгвам — обърна се Тан към Виктор. — Хеликоптерът ще се върне всеки момент.

На леглото лежеше екипировката, която Виктор беше донесъл по-рано. Навито на руло въже, раница, фенерче, нож и дебело яке.

— Изкачването до залата ще продължи час и нещо — добави Тан. — Пътеката започва западно от града и се извива нагоре. Самата зала се намира зад хребета, веднага след един висящ мост. В скалите над него е издълбана статуя на Буда, така че лесно ще се ориентираш.

— Какво се случи в Йечън?

— Това не те засяга.

Виктор Томас продължаваше да се тревожи за съдбата на Касиопея Вит, което беше странно. За самия него жените не бяха нищо повече от причина за отклоняване на вниманието. Хората като Виктор също би трябвало да ги възприемат така, но той явно беше на друго мнение. Виктор събра екипировката и облече кожено яке.

— Тръгвай по пътеката и внимавай някой да не те проследи — нареди Тан. — Когато стигнеш горе, гледай да останеш незабелязан. Докладваха ми, че там има само няколко души. Ще проникнеш лесно, защото главният портал винаги е отворен.

— Добре, ще се постарая да те покрия — кимна Виктор. — Но в момента имаш по-важен проблем.

Тан не хареса тона, с който бяха изречени тези думи.

— Какъв проблем? — попита той.

— Малоун и Касиопея Вит току-що пристигнаха в града.

* * *

Касиопея се оглеждаше с нескрито възхищение. Типично за този район къщите бяха кирпичени, боядисани в бяло, с изрисувани над вратите слънца и луни, а на покривите им бяха струпани дърва за горене и блокчета изсушен торф. Местните жители бяха монголци, китайци, араби и тибетци, които за разлика от родните си страни се бяха научили да живеят заедно. Двамата стигнаха до тук след близо два часа пътуване по тесни виещи се каменисти пътища.

— Стомахът ми още се бунтува от гадната храна — обади се Малоун, след като слязоха от ровъра.

В колата бяха открили някакви запаси от първа необходимост — твърди като камък бисквити и мляко на прах, примесено с нещо, което приличаше на свинска мас и имаше вкус на подсладен картон. На Касиопея също й беше зле от отвратителната храна и непрекъснатото друсане.

— Ни спомена, че манастирът се намира западно от града — подхвърли тя. — Но ще се наложи да попитаме някого за пътя.

Местните скрито ги наблюдаваха. Високо над главите им грачеха гарвани. Тя усети, че диша учестено, за да се справи с разредения въздух. Трябваше да престане, защото това нямаше да й помогне.

— Струва ми се, че с питане едва ли ще стигнем далеч — възрази Малоун, докато заобикаляше рейндж ровъра.

— Тук едва ли има много чужденци като нас — съгласи се тя.

* * *

Тан бързо отстъпи назад от прозореца.

— Май ще излезеш прав за Малоун — каза той. — Този човек наистина заслужава уважение.

— Тя също.

— Защо непрекъснато ми повтаряш това? — извика той и се обърна да погледне Виктор.

Дразнеше се от факта, че чужденецът все още му бе нужен.

— Аз тръгвам — добави той. — А ти можеш да задържиш вниманието им, докато ме няма.

— А какво да правя, след като задържа вниманието им?

— Трябва да се увериш, че наистина тръгват към планината. Както знаеш, там ги чакат войници.

— Които чакат и мен, нали?

— Дори да е така, ти ще успееш да им се изплъзнеш. Защото предварително знаеш, че са там.

Дали ми вярва, запита се Тан. Този човек беше изключително затворен, в главата му винаги имаше нещо скрито. Както в момента. Беше се качил в стаята, след като беше установил присъствието на Малоун и Вит, но му бе съобщил новината едва когато сам бе решил да го направи. Слава богу, че до края на деня щеше да се освободи от него. Заедно с всички останали.

* * *

Малоун чу звука едновременно с Касиопея. Ритмичният тътен на ротори. Нисък, стабилен, хипнотичен. Като сърдечен ритъм.

— Хеликоптер — промърмори той.

— Който се приближава.

Котън вдигна глава и напрегна взор към бързо просветляващото небе. Хеликоптерът се приближаваше от север, на няколко километра от тях. Преодолял назъбените върхове, той започна да се снижава към една покрита с еделвайси поляна в края на града. Ярката червена звезда на зеления корпус издаваше собственика му.

Народноосвободителната армия.

— Идва за Тан — обади се един глас.

Малоун се обърна.

На три метра зад тях стоеше Виктор.

* * *

Тан напусна хотела през задната врата. Благодарение на няколкото банкноти, получени от Виктор, собственикът ги посрещна добре, без да задава въпроси. Пое по тясната уличка, която щеше да го изведе направо на поляната в покрайнините на града. От двете му страни имаше малки магазинчета — дърводелец, стругар, ключар и шивач. В дъното се виждаше поляната с красивите еделвайси.

Боботенето на хеликоптера приближаваше. Оцеляването на Малоун и Вит беше проблем. В началото той бе успял да се възползва от тяхната анонимност, но сега близостта им ставаше опасна. А и времето изтичаше.

Тан извади телефона и набра кабинета си, благодарен на спътниците, които не се влияеха от планинския терен. Старши помощникът вдигна веднага.

— Предай на нашите приятели в Исламабад, че ги моля да изпълнят онова, което поисках от тях. Съвсем скоро мишените ще се появят в района.

— Те само чакат да ги предупредим.

— Трябва да ги убедиш, че успехът е задължителен. Всичко друго отпада. Можеш да ги увериш, че няма да забравя услугата им.

— Мишените са две?

— Не, три. Искам да бъдат ликвидирани на всяка цена.