Стив Бери
Гробницата на императора (75)

72

Малоун изгледа продължително Виктор. Навито на руло въже през едното рамо, раница през другото. Дебело яке с дръпнат догоре цип.

— Излишно е да питам накъде си тръгнал — каза той.

— Тан залови Ни и Соколов — направи крачка напред Касиопея.

— Той вече го знае — рече Малоун и отново спря очи върху лицето на Виктор. — Ти си доста зает човек. Отначало отвлече Касиопея, подложи я на изтезания, а после я пусна на свобода. Насочи ни към засадата на китайците, а после изчезна, оставяйки ни на произвола на съдбата. На два пъти се разминахме на косъм от смъртта. А сега се появяваш тук…

— Нали още сте живи? — изгледа го Виктор. — Не забравяй, че именно аз ви спасих кожата в онази гробница.

— Не. Ти спаси Ни. Било е част от задачата ти.

— Нямаш никаква представа за моите задачи.

Малоун видя как хеликоптерът набира височина.

— Тан май си тръгна, а? — подхвърли той.

— Трябва да вървя — рече Виктор.

— Ние също — отвърна Касиопея.

— Руснаците искат да са сигурни, че Ни Юн ще бъде следващият премиер на тази страна — подхвърли Малоун. — Искат си и Соколов.

— Слез на земята, Малоун. Нима си въобразяваш, че единствено те искат това? Защо Стефани Нел се появи в Копенхаген? Аз работя за нея. Тя знаеше, че държа Касиопея, защото заповедта беше нейна. Искаше да привлече и теб. Аз съм обикновена пионка. Вие двамата — също.

Думите на Виктор шибнаха Котън като камшик. Стефани го беше изиграла. Искам просто да се подсигуря, повярвай ми. Не мога да вярвам сто процента на Иван.

Едва сега разбра какво беше имала предвид.

— Аз просто си върша работата — добави Виктор. — Ако ти нямаш намерение да вършиш своята, поне не ми се пречкай!

— В тази игра ти рискува живота на Касиопея! — извика Малоун и сграбчи ръката му.

— Не аз, а Стефани — поправи го Виктор. — За късмет ти беше наблизо и успя да оправиш нещата.

Малоун рязко го блъсна. Въжето падна от рамото на Виктор. Другата му ръка се освободи от раницата. Но остана на място.

— Беше ти приятно да убиеш онзи пилот, нали? — изсъска Малоун. — Да го свалиш с една-единствена ракета! И това ли беше част от задачата ти?

Виктор не отговори.

— Ти си убиец! — изгледа го с отвращение Малоун. — Уби онзи пилот с единствената цел да забъркаш и нас! Да ни докажеш, че си на наша страна. А после, когато се спуснахме в гробницата, направи опит да ни убиеш! Едно от фенерчетата, които шареха сред изпаренията, беше твоето!

В очите на Виктор проблеснаха гневни искри.

— Хареса ли ти да изтезаваш Касиопея? Лично ли наливаше водата?

Виктор се стрелна напред и силно го блъсна. Телата им се стовариха върху предния капак на рейндж ровъра. Улицата светкавично опустя. Двамата се свлякоха на земята. Малоун се изтръгна от хватката на Виктор и скочи на крака. Но противникът му беше по-бърз и ритникът му го улучи в стомаха.

Въздухът напусна дробовете му.

В следващия миг Малоун се съвзе и нанесе светкавичен удар в гърдите на Виктор. Разреденият въздух го принуждаваше да диша на пресекулки, главата му се замая. Комбинирана с ритника на Виктор, липсата на кислород го замая повече, отколкото беше предполагал. Тръсна глава, за да се овладее, и отново премина в атака.

Виктор го посрещна с юмруци, но този път Малоун беше готов. Избегна един удар, после втори. Десният му юмрук се заби в корема на противника, следван от бърза комбинация. Виктор отстъпваше бавно. Силен ъперкът в челюстта го свали на колене. Малоун се надвеси над него, но той не направи опит да стане. Гърдите му горяха от липсата на кислород. По дяволите тази надморска височина! Обърна се и тръгна към Касиопея.

Така и не разбра какво стана, но ударът в гръбнака беше изключително силен. Сви се на две, коленете му се подгънаха. Вторият удар го изпрати по очи на земята. В следващия миг тялото му се завъртя. Виктор го държеше за реверите и се мъчеше да го изправи.

— Престанете! — изкрещя Касиопея.

Беше видяла как Виктор грабва лопатата, опряна до вратата на близкото магазинче и с всичка сила я стоварва в гърба на оттеглящия се Малоун. Вторият удар го повали на земята. В момента беше яхнал Малоун, готов да заблъска главата му в паважа.

— Пусни го! — заповяда тя и заби поглед в пламтящите от гняв очи на Виктор.

Той дишаше на пресекулки.

— Пусни го! — повтори по-тихо тя.

— Предупредих те, че следващият път ще бъде по-различно! — изсъска Виктор, разхлаби хватката си и се изправи.

Неколцината зяпачи бавно се разпръснаха. Край на боя. Полиция не се виждаше никъде. Тук може би изобщо няма полиция, помисли си тя. Виктор вдигна раницата си и протегна ръка за въжето. Малоун продължаваше да лежи и опипваше гърба си.

— Тан заповяда да ви нападнат — подхвърли Виктор. — Пакистанските войници ще ви чакат на границата. Тя минава високо горе, малко под манастира.

— Вероятно си даваш сметка, че те ще нападнат и теб — подхвърли Касиопея.

— Разбира се — кимна той. — Затова реших да тръгна пръв. Предпочитам да не ме следвате, но вие няма да ме послушате, нали?

— Ще ти трябва помощ.

— Малоун е прав. Твърде често рискувах живота ти.

— Но и го спасяваше.

— Това вече няма да стане.

— Кое? Да рискуваш живота ми или да го спасяваш?

— Нито едното, нито другото. Но тъй като знам, че няма да останете тук, нека ви кажа накъде да тръгнете. Пътеката започва западно от града и води към един висящ мост високо в планината. След него има скални скулптури, които сочат пътя към Залата. Изчакайте един час, за да мога да направя нещо. Може би ще успея да отклоня вниманието на пакистанците. — Ръката му махна по посока на Малоун. — Той и бездруго няма да се оправи по-рано.

След тези думи Виктор се обърна, но тя сграбчи ръката му.

— Какво си намислил?

— Какво те интересува?

— Нима не трябва да ме интересува?

Той кимна към Малоун.

— Защо не ми каза, че работиш за Стефани още в Белгия? — попита тя.

— Това не е в мой стил.

— А изтезанията в твой стил ли са?

— Не си мисли, че ми е доставило удоволствие. Просто нямаше друг начин.

Тя забеляза болката, която се изписа в очите му, и тихо попита:

— Имаш ли чувство за лоялност към някого?

— Само към себе си.

Но тя не се остави да бъде заблудена.

— У теб има много повече, отколкото показваш.

— Аз съм като него — отвърна Виктор и отново посочи Малоун.

Най-сетне й просветна.

— Ти искаше този сблъсък, нали?

— Трябваше да ви забавя по някакъв начин. Кажи му, че съжалявам за тъпия номер, но друг начин нямаше.

— Ще убиеш ли Карл Тан? — попита Касиопея.

— Много хора ще бъдат доволни, ако го направя. Съвсем наскоро имах възможност да го застрелям.

— А защо не го направи?

— Още е рано. Искам да разбера какво има горе в онези планини. Ни вече е там и аз трябва да го измъкна.

— А какво ще правиш със Соколов?

Виктор не отговори.

— Ще го убиеш ли?

Мълчание.

— Кажи ми! — настоя тя.

— Просто трябва да ми се довериш.

— Но аз ти вярвам!

— Тогава всичко е наред.

След тези думи Виктор се обърна и се отдалечи.