Стив Бери
Гробницата на императора (65)

62

Тан напусна сградата на охраната и се насочи към колата, с която двамата с Виктор бяха стигнали до тук. Беше му наредил да чака отвън, а той вероятно бе проявил достатъчно съобразителност, за да се скрие при появата на Ни и хората му. Двама от тях и в момента стояха на пост пред входа.

Решил да не показва, че търси Виктор, той седна зад волана, запали двигателя и потегли.

Стресна го някакво движение на задната седалка. В огледалото за обратно виждане се появи лицето на Виктор.

— Питах се кога ли ще излезете обратно.

— Министър Ни те търси — съобщи му Тан.

— Сигурен съм, че е така.

Вече беше решил съдбата на Виктор. Ако Ни успееше да го залови, той със сигурност щеше да проговори. Китайските методи за разпит са повече от ефективни и за разлика от тези на Запад спокойно включват изтезанията. Но проблемът с Пау Уън оставаше. Къде изчезна този старец? Телефонът му иззвъня. Беше го включил веднага след като излезе от сградата на охраната. Отби колата на банкета и включи високоговорителя.

— Върнах се — обяви гласът на Пау Уън.

— Уверяваше ме, че в гробницата има лампи с петрол, но не открихме такива — каза с обвинителен тон Тан.

— Някога имаше много, пълни догоре — отвърна Пау. — Но аз ги прибрах още при първото си влизане там преди двайсет години заедно с всички предмети на изкуството.

— Къде се намираш?

— Трябва ли да отговарям на подобен въпрос? — разсмя се Пау.

— Ти си в Китай, а това означава, че ще те намеря.

— Няма как да не си видял на мониторите, че двамата мъже в библиотеката тръгнаха с мен. Това би трябвало да ти покаже, че не се радваш на пълната подкрепа на братството.

— Разполагам с достатъчно хора, за да те ликвидирам.

— Но на кои от тях можеш да се довериш? Няма начин да разбереш кой още те предава.

— Добре знаеш, че трябва да се сдобия с проба от маслото.

— Но за да я получиш, ще се наложи да преговаряш с мен.

— Ти ми я обеща. Тя е абсолютно задължителна за осъществяването на нашия план.

— Той вече не е наш. Ти пое нещата в свои ръце и сега планът е твой. Сам ми обясни това при последния ни разговор.

Тан беше наясно какво трябва да каже.

— Как можем да разрешим това противоречие?

— Бао хе диан — отвърна Пау.

Тан съобрази, че Виктор отлично разбира мандарин и знае превода на този израз.

Залата за съхранение на хармонията.

— Там ще говорим — добави Пау.

— За да можеш да се отървеш от мен?

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв.

За да докаже теорията си за абиотичното гориво и да освободи Китай от оковите на вноса, Соколов трябваше да разполага с проба от петрол, който доказано е добит от региона на Гансу преди 2200 години. Проба, която можеше да осигури единствено Пау Уън. Но все пак…

— Как ще разбера, че твоята проба е автентична?

— Преместих всичко, което открих в гробницата на Цин Шъхуан. За това бяха нужни огромни усилия. Би било немислимо да променям нещо, което съм спасил с цената на толкова мъки.

— А защо аз не знам нищо за това?

— Защото не беше нужно да ти казвам.

— Тръгвам веднага! — обяви Тан.

— В такъв случай пак ще поговорим. Там.

Връзката прекъсна и той прибра телефона.

— Да разбирам ли, че отиваме заедно? — попита Виктор.

Разговорът по телефона беше обезпокоителен по много причини. Една от тях подсказваше на Тан, че все още ще има нужда от чужденеца. Поне за известно време.

— Точно така — кимна Тан.

* * *

Ни изучаваше лицата на двамата чужденци. Според паспортите им имената им бяха Котън Малоун и Касиопея Вит, а подчинените му бяха установили, че това наистина е така. Шпионите не носят истинските си документи. Двамата носеха стандартни пистолети, които бяха на въоръжение в Китайската народноосвободителна армия и най-вероятно бяха взети от хеликоптера, който ги беше превозил от езерото Диен. Бързата справка в интернет разкри, че Касиопея Вит е богата жена, която живее в Южна Франция. Единствена дъщеря на находчив предприемач, тя беше наследила цялото му огромно състояние. Името й се появяваше в многобройни публикации по цял свят, главно поради дейността й за спасяване и реставриране на редки археологически находки.

Котън Малоун беше нещо различно. Юрист, бивш офицер във флота и бивш агент на американското Министерство на правосъдието, в момента той беше собственик на антикварна книжарница в Копенхаген, Дания.

Прикритие? Може би. Но изглеждаше прекалено очевидно.

— Интересува ме пилотът, който ви докара от провинция Юнан — каза на английски той.

— Отговорът е много лесен — отвърна с лека усмивка Малоун. — Казва се Виктор Томас и е голям досадник. Ако успеете да го арестувате, ще свършите добра работа.

— Точно това мисля да направя. Той уби един от нашите пилоти.

— Който се готвеше да убие нас — обади се Касиопея.

— Той беше офицер от Китайската Народноосвободителна армия и изпълняваше заповеди! — намръщено я изгледа Ни. — Не е имал никаква представа кои сте.

— Виктор е някъде наблизо — смени темата Малоун. — Той работи за Карл Тан.

Враждебността в гласа му не убягна на Ни.

— Май не харесвате този човек — подхвърли той.

— Не бих казал, че е в списъка ми за коледни картички.

— А защо сте тук вие двамата? — попита Ни.

— Възползвахме се от най-новата оферта на Народноосвободителната армия, която предлага туристическа обиколка с хеликоптер, атакуван от бомбардировач, а после и кратко надзъртане в древните гробници.

Ни неволно се усмихна. Тези двамата не представляваха заплаха. Поне не за него.

— Вие бяхте в гробницата и стреляхте по Тан и хората му, нали?

— Съдейки по мокрите ви дрехи и естеството на мръсотията по тях, май и вие сте били там — огледа го Малоун. — Помните ли как някой извика „хей, вие“?

— Дадохте ми време да избягам — кимна Ни.

— Такава беше идеята ни — добави Вит. — Въпреки че не знаехме на кого помагаме.

Ни се замисли за миг, после реши да рискува.

— Този Виктор също ми помогна — обяви той.

— Така ли? — изненада се Малоун. — Значи сте имали късмет. Може би името ви е в неговия списък за коледни картички.

— Това лошо ли е?

— Зависи от коя страна на оградата е в момента.

— Къде е Пау Уън?

— Няма го — въздъхна Вит. — Изчезна в някакъв страничен тунел, докато се придвижвахме към гробницата. Нямаме никаква представа къде е.

— Но вие, разбира се, отдавна знаете това — добави Малоун. — Избягал е, нали?

Добър нюх, призна пред себе си Ни. Но и нещо нормално за бивш агент.

— Потегли с кола преди около два часа — каза на глас той.

— По всичко личи, че проблемите ви са много — въздъхна Малоун.

— И вашите не са малко.

Вратата се отвори.

— Може ли за момент, министре? — попита на мандарин един от хората му.

Ни се запита дали двамата чужденци го разбраха.

Никой от тях не реагира.

— Извинете ме за минута — каза на глас той.

* * *

Малоун беше наясно какво се случва.

— Нямаше нужда да предаваш Виктор! — намръщено го изгледа Касиопея в момента, в който вратата се затвори.

— Той вече беше предаден.

— Нали чу какво каза Ни? Той е спасил живота му.

— Което означава, че руснаците искат Ни да победи Тан в битката за властта в тази корумпирана държава. В това няма нищо странно. — Все още не споменаваше нищо за другите цели на Виктор — да убие Тан, а после да отвлече, а може би и да ликвидира Соколов.

— Приключи ли с инвентаризацията на шантавото си съзнание? — подхвърли Касиопея.

Той игнорира въпроса и се изправи.

— Какво си намислил?

— Да послушам едно предчувствие.

Той пристъпи към вратата и я отвори. Двамата пазачи навън реагираха едновременно, посягайки към оръжието си. Ни Юн разговаряше с мъжа, който ги беше прекъснал. Когато видя Малоун на прага, той издаде някаква неразбираема заповед и мъжете свалиха пистолетите си.

— Какво има? — попита на английски Ни.

— Мисля, че ще мога да ви помогна.