Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (8)

7

Както се оказа, Гадис нямаше нужда от много убеждаване. Междувременно се бе получило писмо от счетоводителя му с предупреждение за неплатените данъци. През уикенда пък изтърпя дълъг телефонен разговор с Наташа, която се вайкаше, че Мин щяла да бъде изключена от училището, ако таксите не се платят до Коледа. За да получи аванс колкото е възможно по-скоро, той нямаше избор, освен да се залови за книгата и да напише оферта до Патърсън.

Пол му беше оставил връзка ключове при продавача на вестници. В понеделник сутринта Гадис си отключи и влезе в къщата. В кухнята си направи кафе, намери лаптопа на Шарлот и излезе в градината. Отиде в бараката и затвори вратата. От гредите под покрива висеше паяжина; струваше му се, че във въздуха още витае ароматът на парфюма й, и това го накара да се чувства още по-виновен. На една от стените беше надраскано нещо с химикалка, измачкани изрезки от вестници и пощенски картички бяха забодени с кабарчета върху коркова дъска, по която имаше толкова много дупки, сякаш я беше изгризал дървояд.

Подпрян с длани на бюрото, Гадис бавно се отпусна на стола й. Чувстваше се като натрапник в неприкосновеното й лично пространство и на няколко пъти се запита дали просто да не си тръгне, да се откаже от всичко това. Дали по този начин отдаваше почит на паметта й, или гледаше да изкара лесни пари за нейна сметка?

По малко и от двете, призна си той. По малко и от двете.

Отвори лаптопа, включи кабела му в контакта и натисна копчето. Включи и мобилния й телефон, понеже се сети, че може да има получени есемеси и гласови съобщения от приятели и колеги на Шарлот, които още не са научили за смъртта й. И наистина, докато се зареждаше, телефонът бипна неколкократно. Имаше три получени есемеса от хора, чиито имена му бяха непознати. Той си записа номерата на листче и реши, че няма избор: още същия ден трябваше да им се обади и да им съобщи, че Шарлот Бърг е починала.

На екрана на лаптопа имаше толкова много папки с документи, толкова много снимки, че отначало Сам се обърка; не знаеше откъде да започне. Сети се за собствения си компютър в колежа, за хилядите имейли и статии, наброски от научни изследвания и снимков материал, които, ако някой си дадеше труда да прегледа всичките, щяха да съставят почти пълна картина на личния и професионалния му живот. Как може човек да се ориентира в цялата тази планина от информация?

Той отвори един по един всички документи, качени на десктопа, като кликваше с мишката на иконите с папки; нищо от видяното не се отнасяше до разследването за Кеймбридж. За да опрости нещата, той използва търсачката на харддиска и зададе като ключови думи „Едуард Крейн“ и „Томас Нийм“, но не получи никакъв смислен резултат. Опита с „Филби“, „Блънт“, „Маклейн“, „Бърджес“ и „Кеърнкрос“, но и този път не излезе нищо. Очевидно беше, че никъде в машината няма чернова за статията на Шарлот, нито свалени интервюта и помощни бележки. Или пък, ако някога ги бе имало, бяха старателно изтрити.

Към обяд, раздразнен от безплодните усилия, написа есемес до Пол: „Ш. ползваше ли втори компютър?“, на което Пол отговори: „Доколкото знам, не“. Нито един от имейлите й нямаше каквото и да било отношение към темата. Дори на ключова дума „Кеймбридж“ търсачката не даде никакъв резултат. Гадис реши, че най-вероятно Шарлот е носила цялата информация в главата си.

Към два следобед в един ъгъл на кабинета той откри малко шкафче с азбучно подредени папки, направено като куфар. Отвори го и започна да преглежда личните й книжа: разпечатки от банката, документи по пенсионния й план, писма от счетоводителите й. Всичко това сега принадлежеше по право на Пол като неин законен наследник. В друго подобно шкафче имаше изрезки от вестници и списания с нейни статии, някои датиращи от началото на 90-те, от времето на Клинтън и Люински, на Руанда и Тимъти Маквей.

Накрая откри нещо, за което инстинктът му подсказа, че рано или късно ще го отведе до Томас Нийм — цифров диктофон „Сони“, пъхнат във вътрешния джоб на сако, окачено зад вратата на кабинета. Гадис го включи, но в него имаше само някакво старо интервю за Афганистан. Сякаш Шарлот никога не се бе захващала с шпионите от Кеймбридж. Дали пък нарочно бе решила да няма нищо черно на бяло? Как иначе можеше да се обясни пълното отсъствие на материали по темата?

Към три часа, гладен и обезумял от безсилие, Гадис извади едно цяло чекмедже от бюрото й и го занесе в кухнята. Сложи в микровълновата фурна порция готова храна от супермаркета и я изяде, докато ровеше из чекмеджето. Вътре се търкаляха сметки за газ, блистери парацетамол, чекови книжки и гумени ластичета. Пълен хаос. Това му напомни за дома на Холи и той й изпрати есемес, на който тя не отговори.

Накрая, докато обираше със залък стар хляб соса от обяда си, той откри плик с разписки за платени суми, с дати от последните два месеца преди смъртта на Шарлот. Бутна чинията на една страна и изсипа листчетата на масата. Бяха трийсетина, може би четирийсет. Той се загледа вторачено в тях. Със същия успех можеше да са и шепа боб. По какъв начин касова бележка от голяма верига книжарници щеше да го отведе при Едуард Крейн? „Ти си идиот“ — каза си шепнешком Гадис и пъхна разписките обратно в плика. После си намери една бира в хладилника на Пол и я почна направо от бутилката. Хрумна му да излезе в градината и да си запали цигара. Но нали само преди двайсет и четири часа отново ги бе отказал! Дали от един последен пакет щеше да получи рак? И дали с пет лири щеше да се разори окончателно?

Той пресуши бирата, взе ключовете на Пол от кухненската маса и тръгна към вратата. От павилиона на Хампстед Хай стрийт щеше да си купи пакет „Кемъл“ и когато го изпуши, пак да ги откаже, този път завинаги. Нямаше смисъл да прекара един усилен ден в дома на Шарлот без подкрепата на никотина. Това по-скоро щеше да му пречи.

Докато излизаше навън, подрънквайки със запалката и дребните монети в джоба си, внезапен порив на вятъра разпиля струпаните зад входната врата рекламни брошури, ресторантски менюта и всякакви други боклуци, които пристигаха всеки ден с пощата. В този момент Гадис забеляза една от чантите на Шарлот. Той затвори вратата, свали чантата от куката и отвори месинговата закопчалка. Вътре беше портфейлът й, издут от пари и кредитни карти. Той го извади и го положи на дланта си. От всички вещи на Шарлот, които бяха преминали през ръцете му, тъкмо тази го разтърси. Прониза го такава остра болка, че едва дойде на себе си. В портфейла имаше 120 лири, журналистическа карта и още разписки и касови бележки. Той се запита дали кредитните й карти са анулирани. Дали не беше разумно той да се обади в банката и да спести на Пол тази грижа? Сред останалите неща намери и електронна карта за метрото, поставена в тясно найлоново калъфче, което позволяваше да се таксува на скенера, без да се вади. От вайканията на един колега преподавател, обзет от мания за преследване, граничеща с параноя, Гадис знаеше, че с такава карта във всяка станция на метрото може да се извади компютърна разпечатка за последните десет пътувания, извършени с нея. Това му даде идея. Ако можеше да обозначи къде бе ходила Шарлот през последните дни от живота си, чрез съпоставяне на тази информация с телефонните й разпечатки и разписките за дребни разходи може би щеше да открие следа към Томас Нийм.

На станция „Хампстед“ той изчака реда си зад един германски турист с раница на гърба и постави картата в скенера. Резултатът го заинтригува. Четири идентични пътувания в разстояние на петнайсет дни — от станция „Финчли Роуд“, на петнайсетина минути пеша от дома на Шарлот, до Рикмансуърт, в предградията на Северозападен Лондон. Гадис намери карта на лондонското метро и проследи маршрута на север по линията „Метрополитън“. Пресметна, че едно пътуване би отнело около четирийсет минути. По някаква необяснима логика този скромен триумф като любител детектив го убеди да не купува цигари и той се върна в къщата с нова целеустременост.

Извади още веднъж разписките от плика и ги изсипа на кухненската маса. Бяха главно от книжарници: „Дъбълю Ейч Смит“, „Донт Букс“, имаше и няколко от лондонската транспортна компания. На някои от тях бяха написани на ръка някакви драскулки. На гърба на две касови бележки от една и съща кръчма в Чорлиуд, с почерка на Шарлот пишеше: Обяд К. Съмърс. Датите от бележките съответстваха на дните, в които бе хващала влака от Финчли на север. Гадис знаеше, че Чорлиуд и Рикмансуърт бяха едва на три-четири километра един от друг. Той излезе от къщата и се върна при компютъра, като този път зададе в търсачката ключова дума „Съмърс“. Отново никакъв резултат. Същата черна дупка от фалшиви следи и задънени улици, с които бе пропилял половината от деня си.

Може би Шарлот бе звъняла на фиксиран телефон в района на Рикмансуърт? Гадис написа в „Гугъл“ „код за набиране на Рикмансуърт“ и си записа номера: 01923. Същият беше и кодът за Чорлиуд. След това сравни цифрите с телефонните разпечатки, които бе открил, докато пиеше кафе на бюрото й преди близо пет часа. Както и можеше да се очаква, през трите седмици на пътуванията си от станция „Финчли“ Шарлот бе провела половин дузина разговори с един и същ телефонен номер, започващ с 01923. Гадис извади телефона от джоба на сакото си и го набра.

Отговори му женски глас, отегчен до безсъзнание:

— Болница „Маунт Върнън“.

— Ало? — каза Гадис, сякаш искаше да се убеди, че е чул правилно.

— Да! — отвърна тя, този път сопнато. — Болница „Маунт Върнън“.

Той си записа името.

— Вижте, търся един ваш пациент, Томас Нийм. Може ли да говоря с него?

Линията заглъхна. Гадис предположи, че са го прехвърлили към друго отделение на болницата. Ако Нийм вдигнеше слушалката, какво ли щеше да му каже? Не бе имал време да мисли по въпроса. Не беше сигурен дори, че старецът изобщо е чул за смъртта на Шарлот. Щеше да се наложи да му разкаже за инфаркта й и после да обяснява интереса си към Едуард Крейн.

— Господине? — чу той отново гласа на рецепционистката. Звучеше с една степен по-малко враждебно. — Нямаме тук пациент с такова име.

Гадис реши, че няма смисъл да й произнася името на Нийм буква по буква. Нито пък да я пита за Съмърс. Жената можеше да се усъмни. Той й благодари, затвори и позвъни на Пол в работата.

— Имаш ли случайно роднина или близък, който да работи в болницата „Маунт Върнън“?

— Я повтори?

— В Рикмансуърт. Или в Чорлиуд. Някъде в предградията откъм Хартфордшър.

— През живота си не съм ходил там.

— А Шарлот? Дали е могла да има там жив роднина или пък приятел, при когото да е ходила на гости?

— Не, доколкото ми е известно.

Очевидно Съмърс беше ключът към загадката. Но дали беше пациент в тази болница, или пък работеше там? Гадис набра повторно номера на „Маунт Върнън“, този път от домашния телефон, и се свърза с друга рецепционистка.

— Мога ли да говоря с доктор Съмърс, моля?

— С доктор Съмърс?!

Грешка. Съмърс вероятно беше пациент или сестра, или може би портиерът.

— Извинявам се…

— Да не търсите случайно Калвин?

Малкото име му дойде като подарък от небето.

— Същият.

— Калвин не е доктор.

— Разбира се. Аз доктор ли казах? Сигурно съм се разсеял…

— Калвин е старша сестра в „Майкъл Соубъл“. — Гадис надраска Майкъл Соубъл на едно листче. — Застъпва на дежурство едва утре сутринта. Да му предам ли нещо?

— Не, няма нужда.

Гадис затвори. От лаптопа на Шарлот влезе в „Гугъл“ и извика „Майкъл Соубъл“. Беше ново терапевтично отделение. Реши на сутринта да отиде до там. Ако засечеше Калвин Съмърс, щеше да се опита да изкопчи защо Шарлот го е водила на обяд в дните преди смъртта си. Тази информация щеше да го приближи поне с една крачка към Едуард Крейн.