Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (46)

45

Но от къде на къде „замаяна мишка“?

Влакът на метрото, лъснат до блясък, го отнасяше на североизток, към станция „Пратерщерн“. Втората част от посланието на Таня не му говореше нищо. Той размести буквите на двете думи в анаграма, прехвърли в съзнанието си всички по-известни прякори, опита всякакви мисловни асоциации с „мишка“ и „замаяна“, но не стигна доникъде. Накрая реши, че може да е кодирана фраза или част от ново послание, което ще получи в по-късен момент.

Точно в шест без петнайсет влакът спря до перона на „Пратерщерн“. Гадис взе ескалатора до мола на приземния етаж, пуст в ранния неделен час, леден от работещите денонощно климатици. Премина покрай затворен павилион за вестници и кафене с един ранобуден клиент. Всяка негова крачка, всяко движение на тялото му се следеше от невидими охранителни камери. Мина през автоматичните врати и излезе на широк площад, превърнат в пешеходна зона. На триста метра в североизточна посока се издигаше Виенското колело, със застинали неподвижно червени кабини над редица кестенови дървета и старите стоманени спици, почти невидими на фона на бледото сутрешно небе. Той ускори крачка, докато пресичаше широкото шосе, преминаващо успоредно на площада, и тръгна по алеята. От дясната страна имаше голям, добре поддържан парк, тук-там с дървени маси за пикник; а отляво — бензиностанция на „Шел“, заобиколена от паркирани коли.

В подножието на едно дърво бяха наклякали групичка имигранти, които го оглеждаха с любопитство. Алеята минаваше покрай редичка павилиони за сладолед, после под нисък мост, водещ към градски площад, пуст в този ранен час, заобиколен от старинни сгради. От другата страна на моста беше входът за лунапарка — един малък Дисниленд, над който се извисяваха металните конструкции на влакчета на ужасите, почти отвесни пързалки, шеметни въртележки и всякакви други съоръжения за забавление и силни усещания. В компанията на неколцина скитници и улични чистачи, които не му обръщаха внимание, заети със своите дела, Гадис се приближи към основата на Виенското колело, като се чудеше дали е дошъл на правилното място.

Отговорът на въпроса му не закъсня: на трийсетина метра встрани видя огромно метално табло с нарисуван анимационен герой — котарак с оголени остри зъби под чифт хищни жълти очи. В устата му като в тунел влизаше детско влакче, а отгоре с големи ярки букви пишеше: „Замаяната мишка“.

— Сам?

Гадис се обърна рязко. От сенките под Виенското колело се появи едра жена с джинси и кремав пуловер, боядисана в черно коса и кръгло белезникаво лице. Тя протегна ръката си, облечена в ръкавица, Гадис я пое и я стисна, преди още да се бе съвзел от изненадата.

— Да, аз съм Сам. — Беше смаян от бързината, с която Таня бе успяла да реагира, и не по-малко изумен, че хората й го бяха открили на такова място.

— Вашата приятелка ме изпраща. Онази, която сте познавали като Джоузефин Уорнър. Тя искрено съжалява, че ви е подвела. Истинското й име е Таня Акосела. Е, убедихте ли се, че съм тази, която търсите?

— Да, убедих се. Напълно съм убеден — изломоти Гадис и вдигна глава към огромното колело, сякаш очакваше едва ли не от кабинките да надничат възхитени зрители на случващото се.

— Казвам се Ева.

— Сам — отвърна Гадис и веднага се усмихна на собствената си глупост. — Вие от посолството ли сте?

Тя се направи, че не е чула въпроса.

— Възложено ми е да ви изведа в Унгария.

— В Унгария?! — Ако досега Сам се бе чудил дали положението му е сложно, тази новина разпръсна всякакви съмнения.

— Колата ми е наблизо — добави Ева, забелязвайки недоумението му. Тя говореше английски като лондончанка, но с някакъв странен акцент. Гадис забеляза, че през цялото време очите й оглеждаха и най-далечните кътчета на парка. Очевидно се безпокоеше да не ги следят и държеше да се махнат колкото се може по-скоро от тук. — Елате с мен, ако обичате. Съобщението на Таня беше изпратено по обикновен телефон. Не само вие двамата сте гледали „Третият човек“, доктор Гадис.

— Разбира се.

Той последва Ева, подтичвайки на половин крачка зад нея; чувстваше се като дете в компанията на непознат, в чиято почтеност няма причини да се съмнява. Минаха обратно под ниския мост и тръгнаха към паркинга пред бензиностанцията на „Шел“. Имигрантите все така клечаха около дънера на дървото, но този път не погледнаха към Гадис и спътницата му, когато минаха покрай тях. Докато се провираха между паркираните коли, той чу двукратно бипване на електронна ключалка и видя стоповете на един сив фолксваген да примигват. Ева му отвори вратата, после заобиколи предния капак, седна зад волана и запали мотора. Колата миришеше на спрей против контузии; Гадис се обърна и видя на задната седалка кална футболна обувка, чифт калци и гащета от спортен екип. Предположи, че са на сина й, но от това присъствието им там не ставаше по-малко абсурдно. Нима тази жена, освен служител на Таня беше и майка на ученик, трениращ футбол? Такива ли бяха редниците в МИ6 — обикновени хора със семейства и професии, които се занимаваха и с малко шпионаж в свободното си време?

Докато Гадис закопчаваше колана си, Ева му зададе няколко общи въпроса за живота му в Англия. Имате ли деца? Какво точно работите? Много ли е скъпо в Лондон? Очевидно изпитан похват, предназначен да го успокои и предразположи. Не спомена нищо за убийството на Уилкинсън и причините за бягството му от Виена. Държеше се дружелюбно и неангажиращо, но очевидно си знаеше работата. Бяха се отдалечили на петнайсетина минути от Виена, когато той успя да насочи разговора в друга посока и да получи отговори на някои от въпросите си.

— Вие така и не ми казахте към английското посолство ли работите.

Тя се усмихна, сякаш разговаряше с непознат и досаден ухажор. Гадис забеляза, че шофираше с точно пет километра под максималната разрешена скорост по пътищата на Австрия — очевидно за да избегне всяка вероятност да ги спре пътна полиция!

— О, не! Аз съм учителка. — Тя го погледна и видя объркването му. — Но помагам на приятели, когато се наложи. Мисля, че тази уговорка устройва и двете страни.

Беше една от най-странните забележки, които Гадис бе чувал напоследък. Каква уговорка? Как се бе стигнало до нея изобщо?

— Тоест запозната сте със случилото се снощи? — попита той. — Знаете за убийството?

Този път Ева не се усмихна.

— Подробностите около непосредствената ситуация, в която се намирате, не са от моята компетентност, доктор Гадис. Единствената ми задача е благополучно да ви закарам до местоназначението. Ако по време на нашето пътуване съм в състояние да разпръсна някои от тревогите ви или да отговоря на въпроси, които ви вълнуват, с удоволствие бих го направила.

Гадис погледна навън. Пустият безцветен пейзаж се плъзгаше покрай прозорците на колата. Пушеше му се неистово, но се сети, че бе свършил цигарите.

— И така, къде отиваме? — попита той. Пепелникът в колата беше чист, никъде нямаше и следа от цигари. — Какво правим оттук нататък?

Ева си пое облекчено дъх. Разговорът тръгваше в посоката, която бе предвидила.

— Много е просто. — Тя задмина един камион, който се движеше бавно пред тях. — Отиваме в Унгария, ще ви оставя на гарата в Хегешалом. Там ще се качите на влака за Будапеща, а аз ще се върна в Австрия.

— Няма ли да дойдете с мен?

Засрами се, че изобщо й задава такъв въпрос, с който само издаде уплахата си, което беше равносилно на признание, че е страхливец.

— Боя се, че не.

— Не придружавате ли хората докрай?

Ева повдигна вежда като майка, която се разправяше с капризно дете.

— Всеки случай е различен. — В отговора й се съдържаше едва доловим упрек. — Имам друг ангажимент, който не мога да отменя, затова трябва да бъда във Виена към обяд. Знам за вашия случай едва от няколко часа; ако ме бяха предупредили отрано, може би щях да ви изпратя до летището в Будапеща. Но често се получава така.

— Качвате ме на влака, и толкова? А от там как ще се прибера у дома? Таня е обмислила всичко предварително, така ли?

Той съзнаваше, че се държи грубо, но беше смъртно уморен и раздразнителен. А дължеше благодарност на тази жена, която все пак си бе оставила дома, за да му помогне, след като я бяха събудили по телефона в малките часове на нощта. И вероятно рискуваше живота си заради него. Шокът от случилото се предишната вечер беше още жив в съзнанието му и го караше да забрави добрите маниери.

— Таня е планирала всичко — потвърди Ева. — Просто сядате във влака и не мърдате, докато не стигне на гара „Келети“ в Будапеща. На перона ще се оглеждате за мъж със зелено яке, който ще седи на една от пейките. Той е следващата брънка във веригата. Казва се Миклош. Има брада и ще държи бутилка минерална вода „Вител“. Миклош е виждал снимката ви и ще ви познае, дори вие да не го забележите. Той ще ви отведе до летището и ще ви качи благополучно на самолета за Лондон.

— Невероятно! — възкликна Гадис, удивен от бързината, с която Таня бе уредила всичко, от връзките, които имаше, от мрежите, които бе задействала. — Ами ако ме спрат за проверка? Ако руснаците ме настигнат?

— Добър въпрос. — Докато обмисляше отговора, Ева отне газта и разтърка с длан тила си. — Трябва да ви кажа, че възможността да ви спрат за проверка в който и да било момент от пътуването ви е минимална. Австрия не е полицейска държава, доктор Гадис, нито пък Унгария. Аз следих внимателно новините за убийството в Клайнес Кафе; никъде не се споменава за мъж, който по описание да прилича на вас. И все пак не е изключено в полицията да разполагат с ваша снимка от охранителните камери в кафенето, да са я разпратили по свои вътрешни канали и сега да изчакват да се появите. Как мислите, дали е възможно?

— Не знам. — Изведнъж Гадис усети нов пристъп на безпокойство. Само за това не се бе сетил. Спомни си за момичето с готическия грим в кооперацията на Майснер и се опита да си възстанови обстановката в кафенето: имаше ли наистина охранителни камери? Или повсеместното видеонаблюдение на обществени места си оставаше едно типично британско заболяване? — Не, не мисля.

— Някой от персонала или от клиентите може все пак да е говорил с полицията. Няма как да знаем със сигурност. Сега вече тук няма граничен контрол заради Шенген. Ако обаче ни спре полиция и попита кой сте, ще им кажем, че сте мой приятел от Англия и отиваме заедно в Будапеща за няколко дни. Отседнали сте в апартамента ми във Виена от четвъртък. — Тя помълча няколко секунди, после добави: — Ако се наложи, ще намекнем, че е по-добре съпругът ми и вашата съпруга да не научават за това.

Ева бе тази, която се изчерви, а не Гадис, който едва ли не изпита облекчение, че и тази иначе спокойна и делова жена бе способна на човешки чувства като неудобство. С това някак си му стана по-близка.

— Трябва ли да ползвам истинското си име?

— На този етап, да. Миклош ви е приготвил нова самоличност. Ще напуснете Унгария с фалшив паспорт.

Гадис се успокои дотолкова от извършената щателна подготовка, че си позволи да затвори очи и да се отпусне на седалката, докато колата се носеше към унгарската граница. Стори му се, че минаха покрай цяла армия от вятърни турбини, която стигаше чак до хоризонта, но си каза, че може и да му се е присънило. Отърси се от дрямката едва когато колата спря на унгарска територия пред някаква провинциална гаричка в сталинистки стил; бяха пресекли границата, без Ева да го буди, и се намираха в Хегешалом.

— Почакайте тук, ако обичате — каза тя, когато забеляза, че е буден.

Беше малко преди девет по часовника в колата.

— Какво става?

— Ще ви купя билет.

Той остана сам на пустия паркинг. Мършава котка ровеше в купчина боклук. Сини пластмасови покривала бяха струпани на куп до древен съветски камион, който сякаш не беше подкарван от времето на Студената война. Гадис имаше чувството, че се е събудил някъде в Русия: сиви панелни блокове, ръждясали железопътни вагони, изоставени насред буренясали коловози; от стълбовете над главите им висеше плетеница от прерязани кабели. Всичко беше запуснато, неподдържано, мръсно. Усети лош дъх в устата си; зверски му се пиеше вода. Беше грешка, че допусна да заспи. След кратката дрямка се чувстваше още по-уморен.

Ева се върна след пет минути, стиснала в ръка сандвич със сирене, половинлитрова бутилка минерална вода и билета му за Будапеща.

— Купили сте ми двупосочен билет — забеляза Гадис, докато лакомо ядеше сандвича, след като изпи почти цялата бутилка на един дъх.

— Нали утре се връщате във Виена! — намигна му тя. — Еднопосочните пътувания винаги изглеждат подозрителни. Което ми напомня…

Тя слезе от колата и отвори багажника; след малко се върна с поохлузена кожена чанта, в която имаше тоалетни принадлежности, две книги с меки корици и една тениска.

— Това е за из път. — Тя затвори вратата на колата. — Един чужденец, пътуващ с влак без багаж, буди подозрение. Ако не искате да ви досаждат, седнете до по-млади хора. Те поне няма да се опитват да ви заговорят. До един час ще сте в Будапеща. Няма от какво да се боите. Съжалявам, че не мога да дойда с вас.

— Няма нищо.

— Бихте ли ми дали мобилния си телефон? — Молбата й не го изненада. — Ще го върна в Австрия и ще го включа в един парк близо до дома, за да отвлече вниманието на преследвачите ви. Може да си помислят, че сте още във Виена. Или пък да се сетят, че е номер. Така или иначе, не е безопасно да го носите със себе си. Имате ли други въпроси?

Имаше, естествено! Стотици, но Гадис не искаше да мисли за тях сега. Така беше по-добре. Нямаше смисъл излишно да усложнява нещата. В края на краищата какво толкова можеше да се случи? От него се искаше само да се качи на влака и да търси мъж на име Миклош. Вдигна глава и видя будапещенския влак, който бавно навлизаше в гарата. Ева перфектно бе разчела времето.

— Е, благодаря ви — каза той. — Бяхте много любезна. Не вярвам, че ще се видим отново някога.

— И аз не вярвам — отвърна Ева. Гадис й подаде телефона си и батерията. — Ще се оправите, доктор Гадис, всичко ще бъде наред. Желая ви много късмет.