Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (31)

30

Тръгнаха от хотела в шест сутринта. Междувременно бяха излезли още новини за стрелбата на Райхенбергер Щрасе. Според германската телевизия нападателят на Майснер бил жив, настанен в интензивно отделение, но състоянието му било стабилно. Това беше слаба утеха за Гадис и с нищо не разсея обзелото го отчаяние. Той наистина не беше убил човек, но ужасът, на който бе станал свидетел в апартамента на Майснер, беше оставил неизлечими рани в душата му.

— Трябва да бъдем много внимателни — каза му Таня, докато Дез ги караше към летището. — Ако видиш познат, независимо къде, било в терминала или на борда, и ако не можеш да избегнеш срещата, дръж се естествено. — Тя сякаш бе забравила за шока, в който се намираше Гадис, и мислеше единствено за успешното приключване на операцията. — Ако трябва изобщо да обясняваш коя съм аз, представи ме като твое гадже. Казвам се Джоузефин. В Берлин сме от вторник.

Загледан навън през прозореца на колата, Гадис поклати глава като човек, който не вярваше на ушите си.

— Сам, много е важно! — Тя се извърна на седалката и го погледна. — Опитай се да се съсредоточиш. Вземи се в ръце. Знам, че имаш причини да не ми вярваш, но не можем да оставим работата по средата. Това е единственият ти шанс да се върнеш у дома, без да отговаряш на неудобни въпроси.

— И добре ли си прекарахме? — попита ехидно той. — Хубаво ли ни беше заедно? Смяташ ли, че свалката ни ще прерасне в нещо по-сериозно?

Дез погледна към Таня и улови погледа й.

— Тези заяждания с нищо не ни помагат, Сам. — Таня не беше мигнала цяла нощ. Облечена беше в елегантен син костюм и излъчваше хладна деловитост, като човек, който бездруго си има достатъчно грижи. След кацането им в Лондон тя имаше инструкции да се яви директно на Воксхол Крос за спешна среща с Бренан, който беше бесен, че е разкрила самоличността си пред „обекта“. — Както ти казах и снощи, най-разумната стратегия е да се правим на влюбена двойка.

— Разбира се. — Гадис не положи никакви усилия да скрие презрението си. — Ти, с твоя комплициран интимен живот…

Предадоха багажа си в седем. В зоната за проверки Гадис трябваше да събуе ботите си и да свали кожения си колан, но беше доволен, че има какво да върти в ръце, докато пристъпваше към скенера; бездействието и висенето на едно място го караха да нервничи и да изпада в още по-голяма паника. Той уби следващите петнайсетина минути в една книжарница, разлиствайки безцелно разни списания и пътеводители на Берлин. От време на време Таня се опитваше да го заговори, но той знаеше, че това е само част от ролята й, и й отговаряше едносрично и с безразличие. Четирийсет минути преди часа на излитане те се отправиха мълчаливо по един криволичещ коридор, осветен от ярки луминесцентни тръби, към паспортния контрол.

— Аз ще говоря — каза Таня, като застана на опашката, но когато дойде редът им на гишето, граничният полицай бегло погледна паспортите им и с прозявка им махна да минават.

През по-голямата част от полета Гадис спа, но краткотрайната почивка не повдигна мрачното му настроение. Докато се спускаха към летището, всички събития от току-що изминалия петък се занизаха пред очите му в цялата си грозота. Мислеше си непрекъснато за Шарлот и за разполовения череп на Бенедикт Майснер. На изхода на „Пристигащи“ ги очакваше шофьор — поредният Дез, облечен с джинси и найлоново яке, вдигнал високо табела, на която с тлъсти букви с черен маркер беше написано: „ДЖОУЗЕФИН УОРНЪР“. Гадис усети как кръвта му кипва — започваше да му писва от тази двойственост. Искаше да се отскубне от нея, да избяга в Барселона при Мин или в Париж с Холи, да се върне към живота си отпреди смъртта на Шарлот.

— Ти си отиваш направо вкъщи — каза му Таня, когато стигнаха до паркинга и се отпуснаха на задната седалка на един масленозелен Воксхол астра. — Няма нужда да идваш с нас, нито да се притесняваш за безопасността си. Доколкото знаем, никой друг не следи интернет трафика ти, никой не подслушва телефонните ти разговори. Мъжът в апартамента очевидно е очаквал Майснер, който е следващата брънка от веригата след Шарлот и Съмърс. По някаква неизвестна за нас причина руснаците не подозират за теб. Трябва да си особено благодарен на съдбата за това.

— Е, предполагам, че от ровенето на МИ6 в живота ми трябва да излезе и нещо хубаво — отвърна Гадис. Беше влажно, мрачно английско утро, по небето се виждаха само облаци. — Поне във вид на уверение, че са единствените, които нарушават личната ми неприкосновеност.

Таня беше вече свикнала с честата смяна на настроенията му. Вътрешно тя му съчувстваше, но същевременно съзнаваше, че е длъжна да спазва наложените й правила.

— Виж какво, Сам, опитвам се да ти кажа, че засега нещата се нареждат много добре за теб. Можеш да се върнеш към нормалния си живот. Сякаш нищо не се е случило.

Думите още не бяха излезли от устата й, когато тя осъзна грешката си. Гадис се нахвърли върху нея.

— Аз мисля, че смъртта на Шарлот се случи, Таня.

— Знам. Нямах това предвид. Съжалявам…

— Смъртта на Калвин Съмърс също се случи.

Тя се пресегна и го докосна по ръката.

— Сам…

— Снощи един невинен човек загуби живота си, защото преди шестнайсет години е бил достатъчно глупав, за да сключи сделка е МИ6. Убийството на Бенедикт Майснер се случи. Как очакваш да забравя всичко това? Какъв „нормален живот“ да водя оттук нататък?

Таня опита друг подход.

— Искам да кажа, че трябва да го забравиш. — Тя изобщо не хранеше илюзии, че ще стане толкова лесно. — Както и да забравиш за тази книга. Това е сделката, която ти предлагаме. Нямаш избор.

Гадис знаеше, че няма смисъл да спори с нея. Тя отиваше на среща със светилата на МИ6 — мъже с достатъчно власт и влияние, за да изтрият всякакви следи от участието му в снощната стрелба. Все пак пренаписването на историята беше тяхна специалност, професия, поприще. Таня му бе обещала, че МИ6 ще „се договори с германците“. В замяна от Гадис се искаше само едно: да престане да рови около Едуард Крейн.

— Атила приключи — каза тя. — Крейн ще бъде преместен от Уинчестър. Питър ще загуби работата си. Никого от двамата няма да видиш повече.

Пълзяха едва-едва по M25, затиснати отвсякъде от камиони и ванове. Гадис си спомни как Питър го бе размотавал по селските пътища на Хампшър с гласа на Шон Конъри за компания и изпита чувство на вина, че заради него човекът щеше да остане без работа.

— Ами ако Крейн се опита да се свърже с мен?

Въпросът му бе хрумнал внезапно и той го зададе, без да се замисли; искаше просто да провокира някаква реакция у Таня. Но с него дойде и една идея: дали МИ6 бяха виждали тайните им имейли? Дали все още би могъл да се свърже с Крейн чрез шифровани съобщения?

— Крейн няма повече да се опитва да се свърже с теб — отвърна Таня, но самата тя сякаш не беше много убедена.

— Откъде си толкова сигурна? — Гадис започваше да си възвръща увереността, че би могъл да спаси книгата. За своя огромна изненада въпреки всичко, което му се бе случило през последните дни, той беше твърдо решен да довърши започнатото. — Смяташ, че човек като него не е способен да измами МИ6?

— Мисля, че Едуард Крейн е способен на всичко.

— Именно! — Той погледна през прозореца. Целта му беше да остави у нея впечатлението, че вече не се интересува от Атила, да я излъже по същия елегантен начин, по който тя го бе подвела. — Както и да е, няма от какво да се притесняваш. Разбирам ситуацията. Ако той ми се обади, ще го разкарам. Предпочитам да зарежа цялата тази каша.

— Наистина ли?

— Естествено. Какво си мислиш, че ще рискувам да ме гръмне някой от ФСС? — Таня кимна енергично, признавайки неизбежността на руската намеса. — Разбирам условията на сделката ни.

Гадис я погледна в лицето; от умората около очите й се бяха образували кръгове. Колкото и да беше странно, той се почувства неловко, че я мами. Сякаш случилото се в Берлин бе създало някакво особено усещане за връзка помежду им.

— Връщам се в колежа — каза той. — Книгата няма да бъде написана. Ако имаме късмет, това ще бъде последната ни среща.