Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (53)

52

Откри телефонна кабина на петдесетина метра от Кромуел Роуд; стъклата й се тресяха от грохота на автомобили по шестте платна на оживената улица. Вдигна слушалката. Другата му ръка трескаво ровеше в джоба за монети. Изсипа съдържанието му в дланта си, търсейки монета от двайсет пенса. Имаше само по една лира и бутна една в процепа, като още три изпусна на пода.

Монетата изтрака през механизма, но не се отбеляза на дисплея. Гадис изруга и опита повторно. Набра 155 за международни разговори и попадна на жена с недодялан ливърпулски акцент.

— Искам да се обадя до Испания за сметка на абоната.

— Разбира се, сър. Кой е номерът?

Гадис знаеше наизуст домашния телефон на Наташа в Барселона и след няколко минути чу сигнала за позвъняване. Моля те, бъди си вкъщи! — шепнеше като обезумял той. — Бъди си вкъщи!

— Hola!

Беше Ник, приятелят й. Телефонистката му обясни, че го търсят от Лондон за негова сметка, и попита дали е готов да приеме разговора.

— Разбира се — отвърна Ник. — Сам?

— Аз съм. Мин там ли е?

— Какво?

— Питам, Мин там ли е?

Тонът му не се понрави на Ник. Все пак той плащаше разговора. Заслужаваше малко благодарност за щедростта си, някакъв знак на уважение — ако не друго, Сам можеше поне да го попита как е.

— Искаш да говориш с Мин ли?

— Да, с Мин. С дъщеря ми. Там ли е?

— Мин е на училище, Сам. Изглеждаш ми притеснен. Всичко наред ли е, братле?

Гадис не желаеше да бъде наричан „братле“ в момент като този, а най-малко от непрокопсаник като любовника на жена си.

— Не, нищо не е наред. Къде е Наташа?

— Мисля, че е на работа.

— Какво значи „мисля“?

— Знаеш ли какво, братле? Защо не й се обадиш в работата? По-добре двамата се разберете.

— Нямам й ном…

За негово изумление Ник му затвори телефона. Стиснал в ръка замлъкналата слушалка, Гадис изруга с такава ярост, че двама минувачи се извърнаха и го изгледаха с ням ужас в очите. Той стовари слушалката върху вилката, събра разпилените по пода монети и изведнъж си даде сметка, че изобщо не помни дори името на фирмата, в която работеше Наташа. Всички телефонни номера, които някога бе ползвал, се намираха в стария му телефон, който от няколко дни се въргаляше, вече несъмнено с изтощена батерия, под шкафа в апартамента й. Не можеше да се сети дори как се казваше училището на Мин. По какъв начин сега щеше да провери дали дъщеря му е жива и здрава?

Той се спря. Опита се да събере мислите си. Липсата на новини е добра новина, каза си наум. Ако нещо лошо се беше случило с Мин, Ник щеше да знае. Тази бележка беше само предупреждение. От него се искаше едно: да остави историята с Крейн, да забрави за Платов и Дрезден и всичките му проблеми щяха да приключат.

Гадис отвори вратата на телефонната кабина. Потокът от коли чакаше зелено на светофара на Кромуел Роуд. Беше студено и той закопча якето си, за да се предпази от вятъра. Запали цигара и закрачи нагоре-надолу по улицата като затворник, изведен на разходка в карето. За него изводът беше ясен: той никога нямаше да се измъкне от лапите на ФСС. Все повече се убеждаваше, че бележката нямаше смисъл, стоте хиляди бяха само примамка. Докато живееше и дишаше, Гадис щеше да бъде заплаха за Сергей Платов. Ако сега се поддадеше на руския шантаж, само щеше да отсрочи неизбежния край — автомобилна катастрофа, теч на газовата инсталация, малко полоний 210 в кафето му. Той се върна при телефонната кабина. Единственият начин да осигури бъдещето на Мин бе да се добере до онази касета. Това поне щеше да му даде някакъв лост за въздействие, някакъв аргумент, с който да договори безопасността й.

Този път телефонът прие монетите му. Той набра номера на Холи и когато чу гласа й в слушалката, си каза, че това е последният му шанс за спасение.

— Аз съм — каза той.

— Сам? Къде се губиш? — Тя беше по-скоро объркана, отколкото сърдита. — От няколко дни ти звъня на мобилния. Къде си?

— Наложи се да остана в Барселона по-дълго, отколкото очаквах. Откраднаха ми телефона. — Какво друго му оставаше, освен да я излъже. — Току-що се прибрах в Лондон. Още не съм си купил нов.

— Щяхме да вечеряме…

Господи! „Кво Вадис“ в събота вечер! Той напълно бе забравил за уговорката им, беше го казал само колкото да подведе Таня и ГУКС. Извини й се и зачака да каже нещо, но Холи мълчеше. Дали усещаше, че я лъже? Дали знаеше за случилото се с Уилкинсън?

— Искам да ми направиш една услуга — каза той.

Не беше най-уместният подход в случая. Все пак той дължеше на Холи обяснение за държането си. А сега, без да си бе дал труд поне да я попита как е, без да й бе казал истината за Уилкинсън, очакваше от нея да го измъкне от една каша, за която нямаше намерение дори да й съобщи подробности. Единствената му грижа беше безопасността на Мин. Би дал всичко, за да й я осигури, дори с цената да мами и манипулира Холи.

— Искаш аз да ти направя услуга?

— Знам, че искам много…

— Ти поискай, пък ще видим.

Гадис беше благодарен, че поне я бе хванал в добро настроение.

— Става дума за архива на майка ти. Сигурна ли си, че ми даде всичко? Онзи ден спомена, че може да са останали още кашони в мазето.

— Има — отвърна разсеяно тя.

На Гадис му се стори, че някой край нея отвлича вниманието й.

— Сега в апартамента ли си?

— Не. На прослушване съм.

— Можеш ли да се прибереш веднага щом свърши? Би ли могла да направиш това за мен?

— Може би. — И сега гласът й му прозвуча разсеяно. Гадис се улови, че мислено й желае успех на прослушването, да получи ролята, която й подхожда, и да я изиграе със сърце и душа. Роля, заради която да го забрави. Холи определено не заслужаваше да я въвлича във всичко това. Той й желаеше само доброто, искаше да е в безопасност, но в същото време имаше нужда от нея, за да спаси Мин. — Защо не се отбиеш да я потърсим заедно?

Тя сякаш го изпитваше.

— Не мога да се отскубна — отвърна той, като се огледа и си каза, че с такси би стигнал за десет минути до Тайт стрийт. Но ако отидеше при нея, със сигурност щеше да привлече вниманието на ФСС към местонахождението на касетата. — Затънал съм до гуша в тази история с МИ6. Нали знаеш, книгата…

— За Боб?

— За Боб, да. — Лъжите му бяха толкова прозрачни, че чак го досрамя. — Дали ще можеш да отидеш и да хвърлиш още един поглед, особено се оглеждай за аудио- и видеокасети, които майка ти може да е забутала сред хартиите?

— Аудио- и видеокасети?

До кабината се бе появила жена, която чакаше да ползва телефона. Гадис открехна вратата и промърмори:

— Ще се забавя, съжалявам.

— Сам? — каза в това време Холи.

— Да?

— Всичко наред ли е? Тревожа се за теб.

Тялото му се обливаше в пот. Още докато говореше, той си даде сметка, че едва ли някога биографията на Крейн ще види бял свят, че истината за предателството на Платов никога нямаше да излезе наяве. Президентът на Русия щеше да запази властта си с цената на още десетки като Шарлот Бърг или Катерина Тихонова, които щяха да бъдат избити в името на неговото властолюбие.

— Нищо ми няма — излъга той. — Просто имам срокове за предаване на ръкописа. Не мога да се откъсна. Няма как да се видим днес.

— Ами ако открия касетата?

— Ще трябва ти да ми я донесеш.

— Къде? В Шепърдс Буш?

— Не. — Там не беше безопасно. Холи щеше да бъде забелязана и руснаците щяха да й отнемат касетата. Трябваше да измисли алтернативно място за среща. — Донеси я в театър „Донмар“ и я остави при Пиърс.

— При Пиърс?! Но защо?

Какво обяснение да съчини сега? В това, което искаше от нея, нямаше логика. С последни сили мозъкът му скалъпи поредната нескопосана лъжа.

— Аз работя в колежа, на две крачки от там.

— Ами тогава защо да не ти я донеса лично?

— Нали знаеш охраната, големи досадници са. Или ще я загубят, или ще ти кажат, че не ме познават. — Гадис вече сам се изумяваше от ловкостта, с която се бе научил да лъже. — „Донмар“ е на 300–400 метра от тук. Всеки ден се отбивам да пия кафе. Може да я оставиш и на касата. Ако намериш нещо, обади ми се на този номер.

Той й даде домашния телефон на Таня, като се питаше дали е безопасно да му звъни там.

— Що за номер е пък този?

— На колежа. — На Гадис му призляваше от съчиняване на лъжи и оправдания и реши да смени темата. — За какво е прослушването?

— За една пиеса.

Но той дори не чу отговора й. Съзнанието му беше изцяло заето от касетата.

— Виж, дали ще имаш възможност да я потърсиш днес?

Търпението на Холи най-после се изчерпа.

— Сам, казах ти: ще потърся тази скапана касета. Но мисля, че само ще ти бъде от полза, ако престанеш да се държиш като параноиден шизофреник и ми кажеш какво, по дяволите, става с теб! Опитай се да ме поканиш на вечеря. Да ме попиташ как съм. Не е толкова трудно. Навремето, доколкото си спомням, доста добре се разбирахме. А сега се обаждаш само да ми даваш нареждания, сякаш съм ти някаква скапана секретарка!

— Толкова съжалявам! — Единственото му желание в този миг бе да е с нея, само двамата заедно, да знае, че Мин е в безопасност, че пред кабинета му в колежа го чакат студенти за консултация и съвет. Но всичко това му бе отнето.

— Няма нищо. Надявам се само, че си откровен с мен. — Тя замълча, после попита: — Друга ли има?

Гадис погледна встрани към преминаващите коли и поклати глава.

— Уверявам те, не е това. Става дума за дъщ… — Той спря навреме, като едва не се задави. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен.

— Сам?

— Моля те, не се тревожи за мен. Просто намери касетата. Нямаш представа колко важна може да се окаже.