Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (26)

25

Гадис нямаше избор, освен да рискува.

Дали руското разузнаване бе направило връзката между Калвин и него? Той ли беше следващият? Ако Москва бе поставила бръмбари в кабинета на Съмърс в „Маунт Върнън“, ако бе подслушвала телефонните му разговори, ако прихващаше пощата му, то отговорът на този въпрос с положителност беше „да“. Ако собственият му интернет трафик се следеше, хилядите търсачки, които бе пускал за информация около Едуард Крейн, едва ли бяха останали незабелязани било от ФСС, било от британските служби и със сигурност бяха предизвикали съответна реакция.

Засега Гадис имаше по-малко основания да се бои, че британското или руското разузнаване го свързваха с разследването на Шарлот Бърг. Наистина, той и Шарлот бяха обсъждали книгата й за шестия от Кеймбридж на вечерята в Хампстед, но не бяха разговаряли за проекта по телефона, нито пък бяха разменяли имейли след онази вечер. Същото можеше да се каже и за Людмила Третяк: той особено бе внимавал да не оставя каквито и да било електронни следи преди срещата си с нея. Ако ФСС нарочно не го бяха подмамили в Москва, за да проследят с кого се вижда, срещата му с Третяк по всяка вероятност бе минала незабелязано.

В негова полза работеха и други обстоятелства: Съмърс бе убит преди повече от две седмици. Шарлот беше мъртва поне от месец. Ако руснаците възнамеряваха да го премахнат, вече щяха да са го направили. Стига да стоеше нащрек и особено ако се въздържаше да споменава Крейн и Атила по телефона и в компютърната си кореспонденция, щеше да е в безопасност. А дали щеше да бъде в безопасност, ако си отидеше у дома? Дали Мин беше в безопасност в Барселона? Тази мисъл, далеч повече от страха за собственото му оцеляване, го парализираше до пълна безпомощност. Но какво можеше да направи? Ако онези искаха да се доберат до Мин или Наташа, можеха да го направят във всеки един момент. Ако целта им беше да му запушат устата, можеха да се задействат по всяко време. За тях нямаше значение дали се е изнесъл на хотел, пренесъл се е при Холи или е емигрирал в Танганика. Рано или късно ФСС щеше да го открие. А той нямаше желание да се остави на някакви бандити да го изгонят от дома му — би било чисто малодушие. По-скоро би останал, за да премери сили с тях; отказът от борба беше равносилен на поражение. Да се върне към предишния си живот бе изключено, поне докато убийците на Шарлот и Съмърс бяха на свобода. Какво ли щеше да си помисли Мин, ако избягаше? Че баща й е страхливец?!

Минаха няколко часа и Гадис прецени, че първоначалната му реакция е била леко пресилена. В края на краищата оставаше възможността Шарлот да е починала от естествена смърт. Що се отнася до Съмърс, нима в Лондон не ставаха убийства? Кой можеше да каже със сигурност, че Съмърс просто не се бе озовал на погрешното място в погрешния момент? Действително, съвпадението бе твърде голямо: и двамата бяха умрели внезапно, в кратък отрязък от време, което само по себе си будеше безпокойство, но пък, от друга страна, Гадис нямаше никакви доказателства за престъпление, освен вътрешното усещане, че руското правителство системно избиваше всички, свързани по някакъв начин с Атила.

Малко по-късно се случи нещо, което укрепи още повече оптимизма му. Докато си правеше резервация за Берлин от едно интернет кафе на Ъксбридж Роуд, Гадис видя, че Людмила Третяк му бе писала на адреса, който й бе дал в Москва. Съобщението бе отишло в папката за спам може би защото беше на руски.

Драги д-р Гадис,

Пиша Ви от компютъра на една приятелка, използвайки нейния адрес; надявам се, че така няма да бъда разкрита. Беше ми приятно да разговарям с Вас по време на нашата среща. Мисля, че Ви дължа голяма благодарност за предоставената нова информация относно смъртта на съпруга ми.

В момента като че ли съм в състояние да Ви помогна с още нещо. Може би вече знаете, че шеф на звеното на МИ6 в Берлин по времето, когато съпругът ми работеше в Източна Германия, беше Робърт Уилкинсън. Фьодор го познаваше и под псевдонима Доминик Ълвърт. Не знам доколко би Ви била полезна тази информация, но Вие ме питахте кой още в Берлин би могъл да е познавал мистър Едуард Крейн и на мен ми се струва логично въпросното лице да е поддържало връзка с най-високопоставения служител на британското разузнаване в Берлин по онова време.

Това е всичко, за което се сещам в момента, че би могло да Ви бъде от полза. Но в Москва имах възможност да видя с какъв жар работите за разрешаването на тази загадка и Вашата отдаденост ме трогна дълбоко.

Това можеше да е и капан, разбира се, опит от страна на ФСС да го подмами на среща с несъществуващ служител на МИ6. Ала в леко импулсивния, замечтан тон на имейла той разпозна стила на изразяване на Третяк и усети прилив на оптимизъм: поне тя беше жива и в безопасност.

Той отново погледна екрана. Бръкна в джоба си, извади смачкано листче хартия и си записа имената „Робърт Уилкинсън“ и „Доминик Ълвърт“. После се помъчи да си спомни дали ги бе виждал преди — било в архива на Шарлот или в кашоните, които Холи му бе дала. Нищо не му идваше наум. Знаеше, че поема риск, доверявайки се на Третяк, и че в такива моменти вроденият му оптимизъм колкото му помагаше, толкова му и пречеше, но нямаше как да пренебрегне казаното от нея. Информацията просто плачеше за разследване. Най-малкото би могъл да помоли Джоузефин Уорнър да пусне една справка за двете имена в архивите на Форин Офис. Какво можеше да му навреди това?

След около час Гадис й позвъни от една телефонна кабина на Ъксбридж Роуд.

— Джоузефин?

— Сам! Тъкмо за теб си мислех!

— С добро, надявам се? — каза той. — Какво ново в Кю?

Двамата размениха още любезности, но на Гадис не му беше до общи приказки. Нужна му бе помощта на Джоузефин, за да провери получената информация.

— Дали мога да те помоля за една услуга?

— Разбира се.

— Следващия път, като отидеш на работа, би ли проверила дали в архивите на Форин Офис има нещо за дипломат на име Робърт Уилкинсън? Ако не откриеш нищо, пробвай с Доминик Ълвърт. Всичко, до което се добереш и за двамата. Писма, протоколи от заседания, в които са участвали, конференции, на които са присъствали. Каквото и да било.

Това беше вторият им разговор след вечерята в Бракънбъри Вилидж и Гадис си даваше сметка, че тонът му е твърде директен и делови. Ето защо той се изненада, когато Джоузефин му предложи да се видят отново.

— Ще хвърля един поглед — каза тя. — Между другото, какво ще кажеш пак да вечеряме заедно? Този път аз черпя. Ще ти донеса копия от всичко, което успея да открия.

— Би било невероятно мило от твоя страна.

Изведнъж Гадис сякаш изтри от паметта си странната й сдържаност, докато я бе изпращал по Голдхок Роуд; в съзнанието му изплува осветеното й от свещите лице в ресторанта, загатнатото обещание в погледа й.

— Боя се, че през уикенда съм заета — добави тя. — Следващата седмица ще ми бъде по-лесно, ако си в Лондон.

— Защо, какво ще правиш през почивните дни?

— О, благодарение на теб най-после се организирах.

— Благодарение на мен?!

— Ти ме накара да се чувствам гузна, че още не съм намерила време за сестра ми, така че се самопоканих да й отида на гости. Утре заминавам за Берлин.

Ето на това му се казва щастлива случайност, помисли си той.

— Невероятно! Аз самият направих резервация за Берлин днес следобед. Ще бъдем там по едно и също време.

— Сериозно?! — Джоузефин изглеждаше приятно изненадана; може би нейният „комплициран“ приятел не беше поканен да я придружи. — Ами хайде да си уговорим среща тогава! Да се видим през уикенда.

— Много бих се радвал.

Гадис й каза къде ще отседне — в „Новотела“ до Тиргартен — и двамата се разбраха в събота вечер да вечерят заедно.

Какъв невероятен късмет, мислеше си той, докато окачваше слушалката.