Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (3)

2

Сякаш континенти и океани деляха книжарницата „Донт Букс“ на Холанд Парк Авеню от тази безименна кръчма в Уест Хайд в дъждовната септемврийска вечер. Само месец по-рано Гадис бе представил във въпросната книжарница в Централен Лондон новата си книга „Царе“ — сравнителен биографичен очерк за Петър Велики и сегашния руски президент Сергей Платов. Редакторът му — съсобственик на бутиково издателство, което му бе заплатило царския хонорар от 4750 лири за книгата — не бе сметнал за нужно да уважи събитието с присъствието си. Някаква заблудена хроникьорка от „Ивнинг Стандард“ бе надникнала през вратата в 6:25 ч., но още не бе допила чашата си със совиньон блан (стайна температура), и безупречният й нюх вече й подсказа, че има далеч по-голям шанс да намери интересен сюжет на втория етаж на автобус №16, затова бързо-бързо изчезна. Нито някой мастит историк, нито редактор от голямо издателство или репортер на Би Би Си си бе дал труда да отговори на поканите, които момичето от пиар агенцията твърдеше, че лично било занесло в пощата още през първата седмица на юли. Някаква вяла обява в неделния „Индипендънт“ бе привлякла вниманието на възрастна матрона с пепеляво лице, която беше дошла „чак от Хампстед, понеже толкова ми хареса вашата книга за Булгаков“, както и на един бивш студент на Сам на име Колин, който твърдеше, че бил прекарал цяла година „в обикаляне пеша из Казахстан и в четене на Херман Хесе“. Останалите присъстващи бяха от персонала на книжарницата — управителят и касиерката, колеги и студенти на Сам от Ю Си Ел, неговата съседка Кати, която беше голяма любовчийка и винаги му отваряше вратата си по дискретно разтворен пеньоар, и най-близката му приятелка, журналистката Шарлот Бърг.

Дали Гадис се опасяваше, че новата му книга ще потъне в небитието, без да остави следа? И да, и не. Макар и политически ангажиран, той не хранеше никакви илюзии, че една книга е в състояние да промени обществените нагласи по адрес на Сергей Платов. „Царе“ вероятно щеше да получи учтиви рецензии в няколко солидни лондонски вестника и да бъде отмината с ледено презрение от Москва като западна пропаганда. Написването й бе отнело на Гадис три години, а едва ли щеше да се продаде в повече от хиляда бройки в твърди корици. Много отдавна Сам бе решил за себе си да пише единствено за удоволствие; всяка надежда за нещо повече означаваше сигурно разочарование. Ако публиката харесваше книгите му, той беше доволен; ако не ги харесваше, какво толкова? Хората имаха за какво друго да си харчат парите. Той не гореше от жажда за слава, не ламтеше за пари; това, което го интересуваше, бе да пише качествено. А „Царе“ бе наистина труд, с който Сам можеше да се гордее. Беше силна и последователна атака срещу режима на Платов, атака, която самият той се бе опитал да резюмира, доколкото бе възможно, в статия от 750 думи на страницата за анализи и коментари в „Гардиън“, която се бе появила три дни преди премиерата.

До момента с това се изчерпваше цялата рекламна кампания на книгата. Гадис не се интересуваше особено от култивирането на имидж за пред публика. Преди четири години например той бе издал биография на Троцки, която впоследствие бе получила възторжени отзиви от Радио 4. Един предприемчив млад телевизионен продуцент го бе поканил на пробни снимки за документална телевизионна поредица на тема „Великите революционери“. Гадис му отказа. Защо ли? Защото му се бе сторило, че това ще му попречи да прекарва достатъчно време с дъщеря си Мин, тогава още бебе, и ще го откъсне от студентите му. Според приятелите и колегите му тогава се бе разминал с голям шанс в живота си. „Какъв беше смисълът, увещаваха го те, да си университетски професор в Англия през XXI век, ако не се появиш по Четвърти канал на Би Би Си? Помисли си само за връзките, които можеш да си създадеш. Помисли за парите.“ С мъжествения си, небрежно нахакан външен вид Гадис би бил идеален телевизионен водещ, но твърде много ценеше личното си пространство и не желаеше да изоставя академичната си кариера, на която толкова държеше, заради „съмнителното удоволствие да видя физиономията си по телевизията“. Решението му се дължеше отчасти и на инат, но д-р Сам Гадис виждаше себе си преди всичко като преподавател. Той вярваше в неоспоримата теза, че ако един млад човек е достатъчно късметлия, за да прочете подходящите книги в подходящото време, напътстван от подходящ учител, това би променило живота му веднъж завинаги.

— Та с какво е интересен за нас Сергей Платов? — попита той. Управителят на „Донт“ бе преценил, че едва ли някой заблуден минувач ще влезе в книжарницата, за да заеме още един от трийсетината празни стола, и го бе помолил да започва. — Грешник ли е той или светец? Носи ли Платов лична вина за войната в Чечня, за убийствата на журналисти, критикуващи режима му? Или е държавник, възстановил мощта на Майка Русия, спасил родината си от упадък и корупция?

От негова гледна точка въпросът беше чисто риторичен. Платов беше петно върху националния характер на Русия, граничен социопат, който за по-малко от десет години бе заличил всякаква възможност за демократизация на страната си. Бивш шпионин от КГБ, той лично бе одобрявал убийства на руски граждани на чужда територия, бе държал цели държави от Източна Европа заложници на руските газови доставки, бе давал указания за физическото премахване на журналисти и защитници на човешките права, дръзнали да критикуват режима му. Една такава журналистка — Катерина Тихонова — беше добра приятелка на Гадис. Двамата си бяха писали повече от петнайсет години и се срещаха при всяко негово пътуване до Москва. Катерина бе застреляна в асансьора на жилищния си блок преди три години. Впоследствие никой не бе арестуван за убийството й — аномалия, която Сам изобличаваше в книгата си.

Той хвърли поглед на бележките пред себе си.

— Историята ни казва, че Сергей Платов е майстор на оцеляването, издънка на такива майстори.

— Какво имате предвид?

Матроната от Хампстед беше заела позиция на първия ред и вече задаваше въпроси. Гадис я възнагради с търпелива усмивка, която постигна допълнителната цел да я накара да се засрами, че го е прекъснала.

— Имам предвид, че семейството му е оцеляло през най-страшните ексцесии, които Русия на двайсети век е могла да измисли. Дядото на Платов е работил като готвач при Йосиф Сталин и е оцелял, за да разказва спомени. Това само по себе си е чудо. Баща му е бил един от четиримата останали живи от взвод, съставен от 28 бойци, чиито позиции били издадени на немците при Кингисеп през 1941-ва. Сергей Спиридонович Платов е трябвало да бяга из пущинаците и е оцелял, дишайки през тръстиково стъбло, легнал на дъното на плитко езеро. Шон Конъри изпълнява същия номер в „Доктор Но“.

Някой се засмя. Откъм улицата се носеше глухото боботене на забързани коли. Сам Гадис гледаше вторачено във вглъбените кимащи лица.

— Чували ли сте за ленинградската обсада? — попита той. Не беше възнамерявал да се отклонява натам, не и тази вечер, но в колежа многократно бе изнасял лекции по темата, а и публиката в „Донт“ имаше твърде заинтригуван вид. Управителят на книжарницата, застанал до вратата, кимаше ентусиазирано. — Това се случва през зимата на 1942 година. Минус двайсет през нощта. Три милиона души живеят в този град, обсаден от германските войски; от тях един милион са жени и деца. — Матроната зяпна от вълнение. — Храната е толкова малко, че всеки ден по пет хиляди души умират от глад. Целите запаси от брашно на Ленинград са унищожени от немските запалителни бомби. Разтопена от пожарите захар попива в пръстта около складовете „Бадаев“. Хората са толкова изгладнели, че са готови да копаят замръзналата земя, за да извличат захарта и да я продават на черния пазар. Пръстта от горния еднометров слой се продава за сто рубли чашата, тази от един метър по-надолу — за петдесет.

Чу се звънец, боботенето на колите внезапно се усили. Вратата на книжарницата се отвори и вътре влезе млада жена. Черна коса до раменете, кожени ботуши до коляното с натъпкани в тях сини джинси; фигура, каквато един разведен университетски преподавател, изпил три чаши совиньон блан, нямаше как да не забележи и фотографира с очи, дори ако в момента представяше собствената си нова книга. Жената прошепна нещо на управителя, улови за миг погледа на Сам и после седна на един от задните столове.

Гадис съжали, че не си бе донесъл реквизита. В колежа ежегодната му лекция за обсадата на Ленинград преминаваше пред претъпкана аудитория и беше същински спектакъл, който всеки студент с интерес към руската история бе длъжен да види поне веднъж. Гадис неизменно започваше лекцията си, застанал зад маса, върху която бяха наредени няколко филии бял хляб, половин килограм говежда кайма, купичка мюсли, малка чашка олио и три бисквити.

— Ето — казваше той пред затаилата дъх аудитория — какво ви се полага за следващия месец. Това е всичко, което един пълнолетен жител на Ленинград е имал право да получи срещу купоните си в началните години на Втората световна война. Спомнете си го следващия път, когато сте на разтоварваща диета след новогодишното преяждане. — Лекцията се падаше през първите седмици на януари и шегата на Сам обикновено предизвикваше вълни от гузен смях. — Но порадвайте му се, докато го имате. — Объркани погледи от първия ред. Чинийка след чинийка, купичка след купичка, Сам изсипваше храната на пода, докато на масата оставаха само десет филийки изсъхнал бял хляб. — В разгара на обсадата хлябът е бил, кажи-речи, единствената храна, която хората са можели да получат, а хранителната му стойност е била практически равна на нула. Не, жителите на Ленинград не са се глезили с топли франзели или с пълнозърнест италиански хляб. Този хляб — ръцете му вдигаха една филия и я разкъсваха на дребни залчета, сякаш щеше да храни патиците в езерото — е направен основно от дървени стърготини или от преметеното по пода в мелницата. Ако сте късметлии и работите в завод, ви се полагат 250 грама седмично. Колко са 250 грама? — Сам вдигаше шест филийки от хляба и ги подаваше на един от студентите на първия ред. — Горе-долу толкова. Ала ако не работите в завода — три от филийките се връщаха на масата, — получавате само 125 грама. Освен това бих ви посъветвал да не сте млади — продължаваше той, този път с алюзия за Нийл Кинок, онзи британски политик от минали десетилетия, когото повечето от студентите му едва ли помнеха. — Съветвам ви да не се разболявате. Съветвам ви и да не остарявате, не и в Ленинград през 1942 година. В противен случай — сега той вдигаше последните три филии хляб от масата и ги хвърляше на пода — в противен случай най-вероятно ще умрете от глад. — Той изчакваше думите му да стигнат до съзнанието на публиката, преди да нанесе своя coup de grace. — Не е желателно също така да сте и университетски преподаватели и интелектуалци. — Нова вълна от гузен смях. — Защото другарят Сталин не долюбва такива като нас. Според него университетските преподаватели, интелектуалците могат да изпукат от глад.

Красивата жена с високите ботуши го гледаше съсредоточено. На този етап от лекцията си в колежа обикновено Сам молеше някой доброволец от публиката да свали обувките си, които поставяше на масата до останалия реквизит, докато в същото време вадеше от джобовете на сакото си стръкчета трева и парченца дървесна кора. Ако не бяха санитарните власти, като нищо би донесъл и някой умрял плъх или дори прегазено улично куче. Защото с това се бяха изхранвали жителите на Ленинград, след като германците бяха затегнали примката около града им: треви и кора от дървета, варени кожени обувки, мърша от плъхове и улични кучета. Канибализмът процъфтявал. Тук-там изчезвали малки деца. Замръзналите човешки трупове по улиците мистериозно оставали без ръце и крака. По пазарищата на изнемощелия град се продавали пелмени, които обикновено съдържали конско месо, но нерядко и човешко.

Тази вечер обаче Сам бе решил да не усложнява нещата. Той разказа за лелята и първия братовчед на Платов, оцелели след тригодишен престой в германски концлагер на брега на Балтийско море. Описа как веднъж лелята, изпаднала в безсъзнание от глад, дошла на себе си едва на гробищата, малко преди някакви хора да я погребат, понеже я мислели за умряла. Към осем часа прочете кратък откъс от новата си книга за ранните години на Платов като офицер в КГБ и към осем и петнайсет публиката вече му ръкопляскаше, а той даде думата за въпроси. Поантата на лекцията му бе да докаже, че при сегашното си ръководство Русия бе на път да се върне към някогашния тоталитаризъм, но е част от мозъка си обмисляше как да покани момичето с високите ботуши на ресторант по-късно същата вечер.

В крайна сметка не се наложи да чертае сложни стратегии. След като публиката започна да се разотива, тя сама се приближи до него на импровизирания мокър бюфет и му подаде ръка.

— Холи Левет.

— Сам — отвърна той. Ръката й беше топла и изящна, цялата покрита с пръстени. Беше на около двайсет и осем години, с огромни сини очи. — Вие сте младата дама, която закъсня.

Тя се усмихна засрамено. Върху лявата страна на лицето й, по протежение на челюстта, имаше малък белег и това му харесваше.

— Съжалявам, изпуснах влака. Надявам се да не съм ви попречила.

Двамата се отдалечиха от бара.

— Ни най-малко. — Сам се опитваше да отгатне какво работи тя. Нещо, свързано с изкуството, нещо творческо. — Познаваме ли се отнякъде?

— Не, не. Току-що бях прочела статията ви в „Гардиън“ и научих, че тази вечер ще представяте книга. Притежавам нещо, което може би ще ви заинтересува.

Те си намериха малко свободно пространство в раздела за география и пътеписи. С периферното си зрение Гадис усети, че някой се опитва да привлече вниманието му.

— И какво е то?

— Майка ми почина неотдавна.

— Моите съболезнования.

Холи Левет нямаше вид на жена, нуждаеща се от кой знае каква утеха.

— Казваше се Катя Левет. Преди смъртта си работеше върху книга за историята на КГБ. Голяма част от информацията си черпеше от източници в руското и британското разузнаване. Не искам трудът й да отиде на вятъра. Толкова много усилия, толкова взети интервюта. Та се питам, дали вие не бихте могли да хвърлите един поглед на записките й, дали биха могли да ви бъдат от полза?

Можеше, разбира се, да е и капан. Можеше някой шегаджия от МИ6 или руското ФСС да си бе нарочил един средно авторитетен британски историк, за да го използва за своите пропагандни цели. Иначе за какво тази млада жена би си правила труда да идва на крака в книжарницата, след като можеше да му се обади по телефона в колежа или просто да му прати имейл? Но Сам размисли и реши, че е малко вероятно Холи Левет да е нечия примамка. Ако шпионите искаха скандал, ако държаха на тлъсти вестникарски заглавия, щяха да се насочат към някой по-мастит историк, към Антъни Бийвър или Саймън Сибаг Монтефиори, или Кристофър Андрю. Освен това на Гадис му бяха нужни пет минути, за да установи дали дадени документи са автентични. Той бе прекарал половината от живота си в музеите на Лондон, Москва и Санкт Петербург. Архивите бяха негов втори дом.

— Да, разбира се, бих могъл да им хвърля един поглед. Много мило, че сте се сетили за мен. Къде са книжата?

— В апартамента ми в Челси.

Изведнъж тонът на разговора се смени. Холи Левет хвърли на Сам Гадис същия преценяващ поглед, който по-закачливите студентки използваха понякога спрямо някой привлекателен, семейно необвързан мъжки представител на академичния състав под петдесет. „Апартаментът в Челси“ обещаваше нещо повече от прашасали тетрадки със записки за КГБ.

— В апартамента ви в Челси — повтори замислено Сам. Ароматът на парфюма й погъделичка ноздрите му; той отпи глътка вино. — Може би сега е моментът да ви поискам телефона.

Тя се усмихваше, играта видимо й доставяше удоволствие, големите й сини очи бяха пълни с неизречени обещания. Холи Левет посегна към задния джоб на джинсите си, извади визитка и я пъхна в дланта му.

— Защо не ми звъннете, когато не сте чак толкова зает? — предложи тя. — Бихме могли да се уговорим кога да минете да ги вземете.

— Идеята ми допада — отвърна Сам, като оглеждаше визитката. На нея, освен името беше отпечатан само телефонен номер. — Правилно ли разбрах, че майка ви е проучвала историята на съветското разузнаване?

— На КГБ, точно така.

Пауза. В съзнанието на Сам напираха толкова въпроси, че не знаеше откъде да започне. Един негов колега преподавател се беше присламчил тихомълком към тях и нахално надничаше в деколтето на Холи. Сам не счете за нужно да ги запознае.

— Е, трябва да тръгвам — каза тя, като докосна ръката му и направи крачка назад. — Беше ми изключително приятно да се запознаем. Лекцията ви беше фантастична.

Гадис отново стисна ръката й с многото пръстени.

— Ще ви се обадя — каза той. — И сигурно ще се възползвам от предложението ви.

— Какво предложение? — обади се колегата.

— О, от най-добрите — отвърна Холи Левет. — От най-добрите.