Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (42)

41

Гадис бе избрал Клайнес Кафе, разлиствайки един стар пътеводител на Виена, английско издание, забравен от разсеян гост в ресторанта на хотел „Голдене Шпине“. На снимката заведението имаше вид на закътано, дискретно, почти невидимо за минувачите — точно това, което му беше нужно. Така се и оказа. Докато обикаляше града в събота преди обяд, откри Францисканерплац — малко площадче на километър западно от „Радисън“, превърнато в пешеходна зона, по средата с фонтан, в който пляскаха с крила ята гълъби, докато местните жители се приличаха на слънце и четяха вестници на чашка кафе. Разположено на две нива с малка разлика във височината, Клайнес Кафе заемаше приземния етаж на една наскоро ремонтирана ъглова сграда на метри от фонтана. Имаше две врати — едната откъм самия площад, където половин дузина масички бяха грижливо подредени в редички, и страничен изход на долното ниво, който излизаше на павирана уличка, спускаща се по склона към Зингерщрасе.

Непосредствено до страничната врата имаше единично сепаре с огледални стени, в което Гадис зае позиция точно в девет вечерта в събота. Усещаше, че това е идеалното място за разговора му с Уилкинсън — наблизо нямаше други маси и столове, само натрупани кашони от велпапе и празни кегове за бира. Както при пътуването си до Барселона, и тук той бе дошъл по най-сложния възможен начин — пеша, с такси и с влак, за да се отърси от евентуална опашка. Когато след час обикаляне най-после стигна до кафенето, беше абсолютно сигурен, че никой не го следи.

Поръча си бира от съдържателя и зачака. Беше се запасил с четиво — една нова биография на Елцин — и цигари и се чувстваше уверен, че Уилкинсън ще се появи, след като присъствието му на сватбата престанеше да е толкова наложително. Но той не бе предвидил големия наплив от клиенти, които заприиждаха през страничната врата след девет и половина. Клайнес Кафе се оказа едно от най-популярните заведения във Виена; към десет от сепарето си Гадис вече не виждаше входа, макар да беше на два-три метра от него. Той преброи поне трийсетина души, наблъскани в тясното долно помещение, а в по-големия горен салон имаше сигурно поне два пъти повече. Ако в този момент се появеше Уилкинсън, можеше и да не го забележи.

Притесненията му бяха излишни. В десет и двайсет той вдигна глава и срещна погледа на Уилкинсън, който надничаше иззад рамото на шишкав виенски банкер с очила с телени рамки. Гадис му кимна, за да потвърди самоличността си. Уилкинсън си проби път през стената от тела и седна срещу него на свободното място, което Гадис му пазеше още от девет часа.

— Мислеше, че няма да дойда, нали? — започна той, като се подпря с лакти и масата се разклати под тежестта му. — Познах ли?

— Много се радвам да ви видя — каза в отговор Гадис.

Не беше лесно да отгатне настроението на Уилкинсън. Лицето му, обикновено безстрастно, сега имаше едва ли не закачливо изражение. Беше се преоблякъл — вместо с фрак беше по кафяви джинси от рипсено кадифе, риза и пуловер с шпиц яка. Той свали старото си ватирано яке — същото, с което бе посрещнал неканения Кристофър Брук — и го сложи на пейката до себе си.

— Не ти липсва нахалство, доктор Гадис. Бяха ме предупредили за теб.

— Наистина ли?

— Някои хора не желаят този разговор да се проведе. Боят се, че ще им навлече куп неприятности. Как може човек да получи едно уиски в тази кръчма?

Гадис се запита дали Уилкинсън не беше леко пийнал след дългия празничен ден. Беше очаквал упрек заради дързостта да го обезпокои по телефона у дома му в Нова Зеландия. Но сега старият шпионин изглеждаше благоразположен, едва ли не склонен към прошка. Дали бе взел необходимите предпазни мерки, преди да дойде в кафенето? Дали се бе оглеждал за възможна опашка?

— Ще ви взема едно от бара — предложи Гадис. — Как го пиете?

Бяха му нужни десет безкрайни минути, за да си пробие път през тълпата, да поръча две големи „Джеймисън“ с лед и да се върне на масата, където Уилкинсън прелистваше биографията на Елцин.

— Струва ли си? — попита той, като вдигна глава.

— Не особено — отвърна Гадис. — Компилация от вестникарски изрезки.

В кафенето свиреше музика, но не силна, та можеха да разговарят сравнително спокойно, без да се надвикват. След кратка размяна на любезности за сватбата Уилкинсън поиска от Гадис да му даде, както той се изрази, „малко обща информация“ за отношенията му с Катя. Държеше се неочаквано приятелски, но Гадис схвана въпроса му като подканване да изложи пред него всичко, което знаеше за Атила. Той му разказа цялата история на замесването си в случая „Крейн“, от оригиналния проект на Шарлот, приключил със смъртта й, през убийствата на Калвин Съмърс и Бенедикт Майснер, до момента, в който бе осъзнал, че Таня Акосела е агент на МИ6, която се бе представяла за служителка в Държавния архив в Кю.

През цялото време Уилкинсън се обаждаше извънредно рядко, за да поиска от Гадис да поясни някоя подробност или да повтори някоя фраза, недочута поради шума. Иначе не изглеждаше изненадан от нищо, казано дотук; по реакциите му трудно можеше да се разбере какво точно мисли. Например, когато Гадис му описа случилото се в апартамента на Майснер в Берлин, той само промърмори „Разбирам“, вперил поглед в леда на дъното на чашата си. Явно още го изпитваше и преценяваше, както баща на младо момиче би отделил време, за да претегли слабостите и достойнствата на евентуалния си бъдещ зет. Очевидно засега Уилкинсън не бе решил дали си струва да повери огромното количество информация, с което разполагаше, на Гадис, когото нито познаваше, нито имаше особени причини да приеме на доверие. В държането му имаше известно усещане за превъзходство, като на човек, който знае, че във всеки момент от ситуацията може да се измъкне и че това няма да му струва нищо.

— И така, впоследствие си разбрал, че Нийм и Крейн са едно и също лице?

Тонът на Уилкинсън не беше видимо надменен или снизходителен, но скритият смисъл във въпроса му беше повече от ясен: Гадис, уж интелигентен и съобразителен учен, е бил изпързалян с лекота от един пенсионер на преклонна възраст.

— Какво да ви кажа? — отвърна той, като вдигна ръце с дланите нагоре в жест на престорена безпомощност. Беше решил за себе си, че печелившата стратегия в случая бе да се държи колкото се може по-естествено и да си признава честно грешките; нямаше смисъл да разиграва човек с житейския опит на Робърт Уилкинсън. — Бях измамен от майстор лъжец. Единствената ми утеха е, че вероятно не съм първият, който се е поддал на красноречието му.

— Така е — отвърна с равен тон Уилкинсън. — Определено не си първият. Нито пък ще бъдеш последният. — Той отпи от уискито си и улови погледа на една едра руса американка, застанала твърде близо до масата им. — Но пък на мен ми звучи напълно логично Еди да се е опитвал по някакъв начин да пусне своята история в публичното пространство. Все пак през целия си живот той беше двама души.

Гадис изпитваше особена тръпка, слушайки Уилкинсън да говори за Крейн като за близък познат, но ако се бе надявал, че разговорът ще се насочи към спомените му за Атила, твърде скоро надеждите му бяха попарени.

— В бележката си пишеш, че Катя е убита. — Уилкинсън беше мъж с внушително телосложение и когато впереше поглед в Гадис, той трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не отмести очи. — Имаш ли доказателства?

— Някои поведенчески закономерности — отвърна неуверено той. Това бе първото неубедително нещо, което казваше тази вечер.

— Трябва да кажа, че не съм съгласен с теб. — В отговора на Уилкинсън имаше някаква окончателност, като последна инстанция, която не търпи възражения. — Ако ФСС бяха надушили нещо за Катя, щяха да проследят архива ми до теб и сега ти също щеше да си мъртъв.

— Възможно е — каза уклончиво Гадис, макар да не се съмняваше, че Уилкинсън беше абсолютно прав в преценката си.

— Къде са документите между другото?

— В дома ми.

— В дома ти?! — За пръв път от началото на разговора Уилкинсън сякаш изгуби присъствие на духа. — Заключени, надявам се. В сейф ли са?

Това беше и първият знак за готовността му да сътрудничи. Очевидно в онези папки се криеше нещо, което му беше важно.

— В никакъв сейф няма да се съберат — каза Гадис, като се опитваше да успокои обстановката. — Кутиите са струпани в дневната ми.

Уилкинсън изглеждаше готов да го наругае, но се овладя. Вместо това с равен глас подхвърли:

— Е, струва ми се малко вероятно да изкарат още дълго там.

— Защо? При мен са от седмици. Ако МИ6 искаха да ги вземат, щяха отдавна да са разбили къщата ми.

Уилкинсън поклати глава.

— МИ6 с нищо не те застрашават. Платов е този, от когото трябва да се боиш.

— Платов? — Гадис се наведе напред и се подпря с лакти на масата. — С цялото ми уважение, в онези папки няма практически нищо, което би могло да интересува когото и да било, освен някой историк изследовател. Не открих нищо за Атила, още по-малко за Сергей Платов.

— Това е, защото не знаеш какво търсиш.

Гадис усети внезапен пристъп на вълнение. Уилкинсън кимна. Най-после бе взел решението да му разкрие всичко, което знаеше.

— Е, какво търся?

Уилкинсън замълча и отново впери поглед в леда на дъното на вече празната си чаша. Гадис прие това като намек.

— Едно уиски?

— Разбира се.

Този път битката на бара му отне само пет минути. Затова пък тълпата, която ги беше наобиколила преди, заедно с русата американка, сега се бе сгъстила още повече и висеше едва ли не над главите им; някои бяха наслагали чашите си с уиски и бутилките бира върху тяхната маса. Уилкинс сякаш не забелязваше присъствието им, все едно беше в частна ложа в операта.

— Ти си прав — каза той, като побутна книгата за Елцин към него през масата. — Вестникарска плява.

Гадис се усмихна. Постави пълните чаши на масата и се опита да подхване разговора, откъдето го бяха прекъснали.

— Започнахте да ми казвате…

— Какво да ти казвам?

— … че не съм подходил правилно към папките. Че не съм знаел какво търся в тях.

Уилкинсън наклони глава назад.

— А, да. — Когато Гадис му припомни темата на разговора, той сякаш се изненада. Почука с пръст по снимката на Елцин върху корицата на книгата. — Ти си писал биография на Платов, нали така?

Гадис отпи от чашата си.

— По-скоро сравнително изследване на Платов и Петър Велики, но…

Уилкинсън не го остави да довърши.

— Кажи ми какво знаеш за кариерата на Платов в КГБ.

Какво беше това, пореден тест? Гадис си каза, че трябва да внимава. Уилкинсън, шеф на бюрото на МИ6 в Берлин през най-топлите години на Студената война, сигурно знаеше повече за краткия престой на Платов в света на шпионажа, отколкото който и да било учен историк.

— Знам, че е бил доста амбициозен — започна той. — Знам също, че не е успял да реализира амбициите си. Явно Платов е имал много по-високо мнение за способностите си, отколкото господарите му на „Любянка“.

— Това определено е така.

— Смятал е, че заслужава далеч по-престижен пост на Запад. Вашингтон, Париж, Лондон. Но го пращат в Дрезден, забутано местенце в Източна Германия. Предполагам, че там сте се запознали.

Уилкинсън вдигна глава. Нито мускул не потрепваше по едрото му бледо лице.

— Кое те кара да мислиш, че сме се познавали лично?

— Познавали сте се, разбира се!

Беше риск, но си струваше. Уилкинсън обгърна с поглед тълпата, ухили се и насочи вниманието си към Гадис. Тайните напираха да излязат от устата му.

— Единственият коз на Платов в Източна Германия беше Атила — започна той. — Един седемдесетгодишен британски шпионин, по онова време член на управителния съвет на берлинска банка, който, така или иначе, скоро щеше да умре. Платов си беше направил сметката и разбираше, че съветската система е обречена, че Матушка Рус е загубила Студената война.

— Това не е официалната версия.

— Разбира се, че не е. — Уилкинсън понижи глас. Въпреки шумотевицата в заведението той се страхуваше от подслушване. — За вас, учените и журналистите, Сергей Платов е бил твърд и непоколебим патриот.

— А каква е истината? Какво е правил той в Дрезден? Какво толкова се е случило с Платов, че е готов да избие десетки, стотици невинни хора, за да прикрие истината?

— Искаш ли да знаеш? — Уилкинсън си пое дълбоко въздух. Очите му сякаш станаха черни в полумрака на сепарето. — Искаш ли да узнаеш защо е била убита твоята приятелка, после мъжът от болницата, докторът, преди това Третяк? Искаш ли да научиш защо Еди Крейн стана Томас Нийм, защо приятелчетата на Платов поставиха бомба под колата ми? Е, добре, аз ще ти кажа. — Той се усмихваше, предвкусвайки изражението на Гадис, когато чуеше тайната му. — Президентът на Русия, политикът с най-високия рейтинг в държавата, ползващ се с одобрението на осемдесет процента от сънародниците си, родолюбецът, на когото се приписва възстановяването на руската икономическа мощ и чувството за национална гордост, се опита да мине на страната на Запада през 1988 година.