Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (44)

43

В тясната мъжка тоалетна имаше още двама души — единият си миеше ръцете на пукнатата мивка, а другият тъкмо излизаше от кабинката и вдигаше ципа на панталона си. Гадис се провря между двамата, избягвайки погледите им, шмугна се в кабинката и заключи вратата. Вътре се носеше странна миризма на мента, сякаш предшественикът му бе напръскал въздуха с освежител за уста от любезност към следващия ползвател. Гадис извади химикалката и бележника, в който бе написал писмото на сватбената церемония, и започна бързо да пише. Не биваше да пропусне и най-малката подробност от онова, което току-що му бе разказал Уилкинсън, а не се доверяваше на уморения си мозък на четирийсет и отгоре годишен мъж да възпроизведе с абсолютна точност разговора им на следващия ден.

Вратата на тоалетната се отвори и двамата мъже излязоха навън. Откъм заведението се носеше глух тътен на рок музика, зад вратата се долавяха приглушени разговори. Гадис не владееше стенография, но записа разговора със системата за водене на записки, която бе усвоил още като студент — по страниците на тетрадките му имаше думи, части от думи и кодирани съкращения, разбираеми само за него.

Вратата на тоалетната се отвори отново. Влязоха двама мъже, които разговаряха на немски. Гадис знаеше, че разполага само с още две-три минути, за да довърши записките си, иначе Уилкинсън можеше да загуби търпение и да се почуди защо се бави толкова. Той си записа подробностите за начина, по който Платов се бе отнесъл към Крейн, затвори бележника и се изправи.

В този момент Карл Щилке влезе в Клайнес Кафе през страничната врата, извади от джоба си пистолет „Берета Рх4 Сторм“ със заглушител и с едно плавно, отработено движение на ръката изстреля два куршума в главата на Уилкинсън. По стената зад сепарето се полепиха парченца мозък. Щилке, който се намираше на не повече от метър и двайсет от входа, не спря да провери дали Уилкинсън е мъртъв, защото знаеше. Той се обърна, проби си път през онемялата тълпа и излезе, преди някой да успее да реагира. Затича се по тротоара в посока североизток и след секунди се метна на предната седалка до шофьора на един джип сааб; Александър Грек натисна газта и автомобилът се понесе със седемдесет километра в час по Зингерщрасе.

Гадис прибираше химикалката във вътрешния джоб на сакото си, когато усети суматохата отвън. Първоначално му се стори, че стереоуредбата на заведението се е повредила, че дискът прескача или нещо такова, но после ясно чу женски писък: Hilfe! Нещо не беше наред. Той отвори вратата на тоалетната към салона и се озова в пълен хаос, сякаш кафенето се бе пренесло в друго измерение. Музиката беше спряла, тълпи клиенти тичаха в безпорядък към горното помещение, крещяха, ругаеха, блъскаха се и се препъваха един в друг пред тясната врата, водеща към Францисканерплац. Отначало Гадис си помисли, че е станало сбиване, но тази част на Виена беше твърде консервативна и хората едва ли налитаха на бой след една-две бири. Той се опита да пробие тълпата в обратна посока и да се добере до Уилкинсън, но полудялото човешко стадо го понесе назад като придошла река. Едва тогава, след няколко секунди на пълно объркване и безпомощност, той започна да се безпокои за Уилкинсън. Попита на английски някаква жена, която се подпираше на раменете му, за да не падне:

— Какво се е случило?

Жената не му отговори; беше твърде шокирана от видяното, за да е в състояние да му обясни свързано как така петдесет-шейсет души изведнъж се бяха втурнали да бягат от Клайнес Кафе в мрака на пустия виенски площад в два часа след полунощ.

Още с излизането си навън Гадис чу думата „пистолет“, изречена на английски от някакъв американец, чието лице не можеше да види. До ушите му достигаха и други накъсани фрази — на немски и английски — които постепенно се сглобиха като кубчета от „Лего“ в ужасяващата истина за случилото се. Някакъв мъж бил застрелян от упор. Възрастен. Никой не видял убиеца. Никой не чул изстрел.

Гадис се обърна и се опита да се добере до сепарето, като се провираше през зашеметената тълпа. Бе твърдо решен да стигне до Уилкинсън. Но тясната врата беше задръстена от човешки тела и той нямаше как да ги заобиколи. Видя позната физиономия — една жена, която бе седяла на съседната маса в долното помещение. Държеше в ръка цигара, но изглеждаше твърде зашеметена, за да я поднесе към устата си.

— Какво се е случило? — попита я той на немски. Тя не отговори. — Проблем ли има? — настоя той и този път жената реагира.

— Някакъв човек е бил убит — каза на английски тя. — Само това знам.

Тя се пресегна и се хвана за ръката му, сякаш Гадис й беше стар приятел и тя имаше нужда да се опре на него, за да не падне.

— Клиент на заведението?

— Да.

Можеше да е само Уилкинсън. Гадис изпита див, затъпяващ ужас. Мозъкът му отказваше да преработва информация. Бе изпаднал в шок, подобен на преживения в онзи берлински апартамент; опитваше се със силата на волята да прогони паниката и да проясни съзнанието си. Дали самият той не бе в опасност? Огледа се; имаше усещането, че всеки момент и него ще покоси куршум. А какво ли щеше да се случи, ако някой от тълпата го разпознаеше като човека, седял на една маса с убития? След минути щеше да дойде полиция, какво щеше да прави, ако някой го посочеше и кажеше „той беше“?

С последните функциониращи гънки на мозъка си, с последните си искрици ясна мисъл Сам Гадис реши да действа. Инстинктът му за самосъхранение се събуди. Той забеляза, че хората гледаха да се махнат час по-скоро от заведението, отдалечаваха се тичешком в страничните улички, влачейки за ръка вцепенени от страх близки и приятели, докато в далечината се чуваха полицейски сирени. Гадис последва тълпата, като си каза, че най-разумно е да се отдалечи от мястото на инцидента. Тръгна по улицата, водеща на югоизток от площада, заедно с групичка от десетина-дванайсет души, които бягаха надолу по склона. Мина покрай една книжарница с осветена витрина, после покрай нещо, което приличаше на публичен дом или стриптийз клуб. Далеч напред се виждаха колите по Шубертринг и ниските дървета на Щатпарк. Уличката се намираше на не повече от няколкостотин метра от „Радисън“ и за момент той се поколеба дали да не влезе в хотела. Но беше лудост да се надява, че може да се провре с измама покрай нощния портиер, който като нищо ще го издаде на полицията.

Извади телефона си. И понеже не се сещаше към кого друг да се обърне, набра номера на Таня Акосела. Тя вдигна почти незабавно; гласът й беше сънен и сърдит.

— Ало?

Гадис бе почти убеден, че Таня го е предала, но дори сега гласът й му подейства по странен начин успокояващо.

— Защо го направи, Таня?

— Сам?

— Боб Уилкинсън е убит.

— Какво? Убит?! — Шокът й прозвуча искрено; тя повтори думите му, сякаш за да се убеди, че е чула правилно. — Къде си?

Наблизо се чу полицейска сирена; почти в същия миг се обади и втора, докато колите се носеха в нощната тишина към Клайнес Кафе.

— Защо го направи? — повтори въпроса си той. — Наредиха ти отгоре ли?

— Не знам защо си мислиш, че имам нещо общо. Къде си? Кажи ми, какво става?

Той почти повярва в невинността й, искаше да е така. Но доверието между тях беше загубено.

— Откъде да знам? — избухна той. — Отидох до тоалетната. Оставих Уилкинсън на една маса, а сега чувам, че бил убит. Ти ми кажи какво става. Най-вероятно си някъде във Виена, дяволите да те вземат! Кажи ми как всъщност успяха отново да ме открият?

— Сам! Изслушай ме. — Таня се бе съвзела от шока. — Точно от това се страхувах. Мислех, че си още в Испания. Какъв е този номер, от който ми звъниш? Нов мобилен телефон ли имаш?

— Да — отвърна той.

— Затвори. Изключи апарата и извади батерията. Отдалечи се поне на два километра от мястото, където си, намери телефонна кабина и ми се обади оттам. Моля те, направи го!

— Какво?!

Но тя вече бе прекъснала връзката. Гадис зададе въпроса си на затворен телефон. Той се скри във входа на една жилищна кооперация и вдигна до очите си апарата с угаснал дисплей. Очевидно Таня се страхуваше, че руснаците могат да засекат сигнала. Но дали действително искаше да го предпази, или печелеше време, докато се свърже с Бренан? Така или иначе, той разбираше, че няма избор, освен да изпълни указанията й. Изключи телефона — нокътят му потъна в мекия гумен бутон; после плъзна надолу задния капак и извади батерията. Сложи я в джоба на сакото си, изтича до пресечката с Шубертринг и спря такси.

Отпусна се като пиян на задната седалка; шофьорът го гледаше очаквателно в огледалото за обратно виждане, за да чуе накъде да кара. Едва сега Гадис си даде сметка, че не знае нито адрес, нито посока във Виена, освен хотел „Голдене Шпине“ и Пратера с Виенското колело. Да се връща в хотела бе истинска лудост, а Пратерът със сигурност щеше да е затворен по това време. Инстинктивно той изломоти: „Хотел «Захер», моля!“. Това беше единствената друга виенска забележителност, за която се сети. Шофьорът издаде гърлен звук, сякаш изруга или се изсмя. Твърде скоро Гадис разбра защо: „Захер“ се оказа на три пресечки разстояние, можеше да стигне и пеша за по-малко от пет минути.

— Грешка — каза той на шофьора. — Моля за извинение. — По нищо не личеше, че шофьорът разбира английски. — Нямах предвид „Захер“. Можете ли да ме откарате до Зюдбанхоф?

Шофьорът се извърна; беше мъж на средна възраст, смяната му изтичаше и не беше в настроение да се разправя с някакъв пиян британски турист.

— Зюдбанхоф ли? — попита той, сякаш Гадис бе поискал да го закара на Луната. — Няма влакове сега.

— Имам среща там — отвърна Гадис; с въздишка шофьорът включи на първа и подкара по улицата, следвайки зелената вълна към южните квартали, без да каже дума повече. След няколко минути Гадис забеляза телефонна кабина отстрани до шосето и извика: — Halt, bitte!

— Тук няма гара — промърмори раздразнено шофьорът.

— Не ме интересува. Спрете колата!

Той му плати с банкнота от десет евро, която пъхна през процепа на прозореца, без да изчака ресто. Тротоарът беше покрит с рядка кал, която жвакаше под подметките му, докато крачеше към телефонната кабина. Наоколо не се виждаше жива душа. Телефонният апарат беше покрит с рекламни лепенки и драскотини от монети и ножове. Той набра номера на Таня.

— Сам?

— В телефонна кабина съм.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа. Нямаме много време. Ако твоят номер е бил подслушван, моят също се подслушва. В Австрия не е безопасно за теб. Ние ще те изведем от там. Ще те ексфилтрираме. Щом са открили Уилкинсън, ще открият и теб.

Объркан, Гадис не отговори. Таня изтълкува мълчанието му като недоверие.

— Помисли си! Полицията почти сигурно ще получи твоето описание като човека, седял на масата на Уилкинсън тази вечер. Ще те търсят. Не можеш да се върнеш в хотела си. Би било самоубийство. Не можеш да наемеш кола. Не можеш да се появиш на някоя гара или на летището. Последното, което можем да си позволим сега, е Сам Гадис да бъде арестуван от австрийската полиция.

Той се запита защо Таня бе започнала да говори за него в трето лице. Може би така постъпваха шпионите, превръщайки индивида в понятие, в „обект“, в каквото и да било, само и само да убедят себе си, че нямат насреща си човешко същество.

— Повярвай ми — отвърна той, — последното, което Сам Гадис може да си позволи сега, е да бъде арестуван от австрийската полиция.

— Хубаво, слушай тогава. Обичайният ти мобилен телефон още ли е у теб?

— Не. Оставих го в Барселона. Всичките ми други вещи са в хотела.

— Каквото и да стане, не ходи повече там. — Той виждаше логиката в молбата й, но някакво заинатено човече вътре в него все още настояваше да се върне в хотела, да си събере нещата и едва тогава да напусне Виена. — Това е първото място, където ще отидат да те търсят — добави тя. — Паспортът ти в теб ли е?

— Таня, всичко е в стаята ми. Когато излязох вечерта, носех само бележник, химикалка и пакет цигари. Не, паспортът не е у мен, нито дори портфейлът ми. В себе си имам около осемдесет евро в брой и карта за метрото. Това е всичко.

Тя замълча, обзета от безсилен гняв. След малко каза:

— Няма значение. Трябва да затварям. Не можем да говорим повече. Махни се по-далеч от кабината и се опитай да се скриеш. Пъхни се в някое мазе, намери някой нощен бар, постарай се да останеш невидим до пет сутринта.

— И какво ще се случи в пет сутринта?

— Ще включиш мобилния си телефон, колкото е нужно, за да ти изпратя инструкции за ексфилтрацията ти. Трябва да ми се довериш, Сам. Не се връщай в хотела. Можем да уредим някой да ти прибере нещата. Иди в съвсем друга част на града. Скрий се някъде за три часа. Точно в пет ще ти пратя указания. Щом ги получиш, изключи телефона и изпълни точно всичко, което ти кажа. Разбра ли?

Гадис беше едновременно объркан и трогнат от желанието й да му помогне.

— Разбрах — отвърна той.