Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (41)

40

Както можеше да се очаква, към два и половина на следващия ден поканените за сватбата започнаха да се изнасят от хотела към Щатпарк, подобаващо издокарани за празника. Гадис седеше на една пейка под позлатената статуя на Йохан Щраус, четеше „Хералд Трибюн“ и пушеше цигара след цигара. Облечен беше в тънък ленен костюм, с бележник и химикалка във вътрешния джоб на сакото. До обяд бе скитал из Виена, като прилежен турист бе закусил захерторте в Кафе Прукел и бе разглеждал града, докато стигна до извода, че, макар и несъмнено красива, Виена е лишена от живец и непоправимо буржоазна като швейцарски музей.

Беше идеален ден за сватби. Ярка слънчева светлина струеше през прозорците на Курсалон — неокласическия павилион в западния край на Щатпарк, а небето беше приятно синьо за радост на мустакатия фотограф австриец, нает да отрази събитието, който въодушевено снимаше всяка групичка гости на влизане в сградата. Гадис остана навън до три без пет, когато забеляза Фил и Ани, които се задаваха към него, следвани от Кейт; и тримата бяха с големи слънчеви очила, покриващи половината от лицата им, явно подпухнали от преливане.

— Вас чаках! — възкликна той, като целуна по бузата първо Ани и после Кейт. — В колко си легнахте снощи?

— По-добре не питай… — промърмори Ани.

Седнаха заедно на един ред, върху дървени столове с възглавници на седалките и корави облегалки, в центъра на огромната зала за приеми с позлатени сводове, която представляваше сърцето на Курсалон. Присъстваха общо около двеста души. Гадис можеше само да гадае колко от тях бяха бивши колеги на Уилкинсън от МИ6 или пък действащи специалисти по проследяване, изпратени специално, за да му попречат да установи контакт с последния водещ офицер на Атила. Точно в три и пет струнен квартет изпълни встъпителните тактове от един известен концерт за обой и Матиас Дрексел — нисък набит мъж с поклащаща се походка на фермер — се извърна назад, за да посрещне булката си. Съвсем неочаквано Гадис долови в очите му непресторен ужас. Катрин Уилкинсън се бе появила в началото на пътеката, облегната на ръката на баща си Робърт.

Гадис изви шия, за да го огледа по-добре. Когато мощна въздишка на възхищение се изтръгна от гърдите на събралото се множество, той беше може би единственият, чийто поглед не беше прикован в сияещата младоженка. Подобно на бъдещия си зет, и Уилкинсън беше як и набит, с масивно телосложение, но значително по-представителен. В студения му, неподвижно втренчен поглед Гадис сякаш долови непоколебимата решителност на шпионин от кариерата, който не понася глупаци. Той си припомни внезапния пристъп на ярост, с който Уилкинсън му бе затворил телефона: Малоумен идиот! Ще ти бъда благодарен, ако никога повече неми се обаждаш — и в този момент знаеше, че ще са му нужни чудеса от чар и настойчивост, за да го убеди да разговарят.

Церемонията продължи три четвърти час — повече от достатъчно време, за да си изработи план за действие. От Ани знаеше, че вечерята започва в пет. Той нямаше запазено място на празничната маса, разбира се, което означаваше, че разполага най-много с час, преди Уилкинсън да изчезне от очите му за петчасовия маратон от речи, виенски шницел и диско танци. Ето защо малко след четири той излезе навън, под силната слънчева светлина, която обливаше есенния парк. Кейт подтичваше покрай него, издокарана в яркожълта рокля, и чуруликаше превъзбудено за току-що завършилата церемония — колко била „духовно извисена“, макар и „нали разбираш, не религиозна в пълния смисъл на думата“. Междувременно новоизлюпените г-н и г-жа Матиас Дрексел се снимаха на стъпалата пред Курсалон, като с всяка целувка, с всеки публичен жест на обич изтръгваха възторжени възгласи от тълпата близки и приятели, скупчени около тях.

— О, беше великолепно! — възкликна Кейт, като им щракна една-две снимки с мобилния си телефон. — Изглеждат толкова влюбени, Сам, не мислиш ли? Нали Кат е прекрасна?

Робърт Уилкинсън бе застанал на няколко крачки от булката, като внимателно избягваше погледа на някаква жена, която Гадис предположи, че е бившата му съпруга. До него някакво анорексично плашило на видима възраст поне осемдесет и пет, с лице, напомпано с колаген и омазано в два пръста грим, напразно се опитваше да го заговори. Уилкинсън изглеждаше отегчен. Кейт направи още няколко снимки, махна на някого в далечината, после предложи на Гадис цигара и самата тя запали в сянката на едно кестеново дърво.

— За мен не, благодаря — каза той. — Ще вляза вътре за малко. Хайде, до скоро.

Той вече бе решил, че има само една гарантирана възможност за успех. Нямаше как да подходи към Уилкинсън директно, не и посред бял ден, на сватбата на дъщеря му, докато агенти на МИ6 го наблюдаваха от всяка възможна дупка на Щатпарк. Освен това имаше голяма вероятност Уилкинсън просто да повика охраната, за да го изхвърлят. Не, налагаше се да използва трето лице за парламентьор. Трябваше да намери начин да му предаде една бележка, преди гостите да се настанят за вечеря.

За целта той отиде до тоалетната на първия етаж на Курсалон, затвори се в кабинката, извади бележника и химикалката от джоба си и започна да пише:

Драги мистър Уилкинсън,

Аз съм онзи, който Ви позвъни по телефона в Нова Зеландия преди десет дни. Извинявам Ви се както за нетактичната си постъпка тогава, така и за това, че се обръщам повторно към Вас тъкмо днес, но е жизненоважно да поговорим за Катя Левет. Имам основания да вярвам, че Катя е била убита от агенти на ФСС.

Това твърдение бе изстреляно наслуки, без никаква фактологическа обосновка, но Гадис държеше на всяка цена да привлече вниманието на Уилкинсън. Той продължи да пише, като внимателно подбираше всяка дума:

Оттогава бяха убити още трима души, по един или друг начин свързани с Едуард Крейн: една журналистка на име Шарлот Бърг, един мъж, работещ като медицинска сестра — Калвин Съмърс, и един германски лекар — Бенедикт Майснер. Съмърс и Майснер са присъствали в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън през 1992 г., когато сър Джон Бренан (под псевдонима Дъглас Хендерсън) е инсценирал смъртта на Крейн и му е създал нова самоличност като Томас Нийм. Вашето име научих от Людмила Третяк. Както знаете, нейният съпруг Фьодор също е бил убит от ФСС поради отношението си към случая „Крейн“.

Проведох няколко подробни разговора със самия Едуард Крейн и смятам, с неговата благословия, да разкрия истината за Атила. Знам от Холи, че сте имали подобна уговорка с Катя за написване на собствените Ви мемоари, която тя не е могла да изпълни. Всички папки с документи, които сте дали навремето на мисис Левет, сега са мое притежание.

Тази вечер от 10 и утре сутрин, също от 10, ще бъда в Клайнес Кафе на Францисканерплац. Можете да ме откриете и в хотел „Голдене Шпине“ на Линке Бангасе, където съм регистриран под собственото си име. Още веднъж приемете извиненията ми, че Ви се натрапвам в този важен за Вас и семейството Ви ден, и за това, че не се явявам лично пред Вас, но със сигурност разбирате, че трябва да бъда предпазлив, защото не се знае кой ни наблюдава. Нямах никаква друга възможност и случай да се свържа с Вас.

Искрено Ваш

д-р Самюъл Гадис

Той препрочете три пъти писмото, но не се реши да зачеркне и добави каквото и да било, за да не създава впечатление за недисциплиниран ум. Накрая добави телефонния номер на хотела си, после сгъна бележката и след кратко колебание написа отгоре: „До мистър Доминик Ълвърт“.

Излизайки от тоалетната, той се натъкна на един от членовете на струнния квартет, който в този момент излизаше от залата за приема, и реши, че става за куриер.

— Извинете…

— Ja?

— Говорите ли английски?

Музикантът беше малко над двайсетгодишен и носеше цигулката си в черен калъф. С груб австрийски акцент той отвърна, че говори „малко“ английски и зачака Гадис да каже нещо, като поклащаше нервно глава наляво-надясно.

— Питам се, дали не бихте ми направили една услуга?

— Разбира се, сър. Каква, сър? Да.

— Ще дойдете ли с мен?

Той го отведе до един прозорец, през който се виждаше булката, заобиколена от роднини. Фотографът тъкмо ги подреждаше за семейна снимка. Уилкинсън, все така отегчен и не на място сред всичките тези хора, седеше през един стол вдясно от Матиас Дрексел.

— Виждате ли мъжа с кремавата жилетка и синята вратовръзка? С побеляла коса, седи на първия ред отляво?

Мина известно време, преди младежът да схване значението на думата „кремав“ и да идентифицира правилно Уилкинсън.

— Той е баща на булката, ja?

— Именно. — Гадис му се усмихна подкупващо. — Когато приключат със снимките, ще бъдете ли така добър да му предадете тази бележка? Трябва спешно да тръгвам, а не искам да го безпокоя. Не сме се виждали отдавна и…

Младежът спести на Гадис необходимостта да затъва все по-дълбоко в лъжи.

— Няма проблем — отвърна той, сякаш всеки ден го молеха за подобни услуги. — Ще направя това за вас.

— Много сте любезен.

След като семейните снимки най-после приключиха, младежът се затича надолу по парадното стълбище, стиснал под мишница калъфа с цигулката си. Той спря при Уилкинсън и размени с него няколко думи. Гадис, който го бе проследил на излизане от сградата, се върна под кестеновото дърво, където откри Кейт, увлечена в разговор с Дан.

— О, здравей, страннико! — възкликна тя, като го видя. — Тъкмо си мислехме, че сме те загубили.

Той се обърна назад точно в момента, когато музикантът подаваше бележката на Уилкинсън. В срещата между двамата нямаше нищо необичайно — листчето в ръката на младежа можеше да е фактура за извършената услуга. След като изпълни мисията си, той вдигна ръка и посочи към прозореца на Курсалон, където допреди минута бе стоял Гадис. Уилкинсън, който междувременно бе прочел името върху бележката, се оглеждаше с видима тревога, за да открие подателя й. Гадис се обърна с гръб към него.

— Не виждам името ти в схемата за подреждане около масата — каза Кейт.

— Точно затова бях влязъл вътре — отвърна той. Беше последната му лъжа за днес. — Истината е, че не се чувствам добре. Помолих да ме зачеркнат от списъка. — С крайчеца на окото си той видя Уилкинсън да крачи към тях и усети как краката му се подкосиха. — А сега си тръгвам за хотела.

— Наистина ли? — Кейт изглеждаше съкрушена.

— Боя се, че да. Може по-късно пак да намина. Отсега си запазвам един танц.

Гадис се извърна и тръгна към изхода на парка. Още с първата крачка той се блъсна в някакъв турист, провесил 35-милиметров фотоапарат на шията си. Ръката на Гадис се удари в дългия телеобектив и той се почувства длъжен да се извини.

— Прощавайте! — после повтори на немски: — Entschuldingung.

Карл Щилке не отговори.