Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (56)

55

— Би ли ми обяснил какво става тук?

Холи подтичваше след Гадис нагоре по стълбището към апартамента. Две стъпала преди стълбищната площадка на третия етаж той внезапно я дръпна към себе си, наведе се към ухото й и прошепна:

— Слушай сега внимателно. — Тя се опитваше да се отскубне от ръцете му, но той я държеше здраво. — Не говори. След като влезем в апартамента, не казвай нищо. Иди до прозореца и дръпни завесите както винаги когато си сама вкъщи. Пусни радиото и засили звука докрай или колкото е възможно, без да побъркаш съседите. На диска, който открих в мазето, има запис на разпита на Сергей Платов, направен през 1988 година, когато се е опитвал да избяга на Запад. Заснет е от Боб Уилкинсън. Боб е мъртъв. Убиха го във Виена. Апартаментът ти вероятно е под наблюдение от МИ6 или руското ФСС. Много съжалявам, Холи. След като те пусна, не казвай каквото и да било.

Тя се отблъсна от него; очите й се наляха със сълзи.

— Боб? — произнесе беззвучно устата й, докато чертите й се преобразиха в лице на възрастна жена, лицето на Катя Левет. Той вдигна показалец до устните си и поклати глава, отчаяно молейки я да мълчи. Погледна към вратата на апартамента й, после й кимна окуражително да извади ключовете и да отвори. Холи изпълни точно указанията му — още с влизането си дръпна завесите и пусна радиото, усилено докрай. Гадис заключи вратата, отиде до телевизора и видя дивиди плейъра на земята до него. На канапето лежеше стар вестник. Той извади химикалка и написа в полето: Имаш ли празни дискове?

Холи бе наклонила глава на една страна, сякаш го оглеждаше преценяващо. Той си даваше сметка, че рано или късно ще им се наложи да разговарят, затова й прошепна, без да знае кой ги подслушва и какво чува:

— Дисковете, на които си записваш демо клипове. Имаш ли празни?

Тя кимна.

— Разбира се. Имам колкото щеш.

В погледа му се четеше печал, когато се пресегна и хвана ръката й.

— Не се бой. Всичко ще бъде наред.

— Не се боя — каза тихо тя и издърпа ръката си.

Гадис извади диска от найлоновия калъф и го постави в плейъра. След няколко секунди на екрана се появи онова, за което бе мечтал. На дървен стол в добре осветена всекидневна някъде из германските предградия беше седнал Сергей Платов — по-млад, наистина, но без съмнение той. Докато събираше материал за книгата си „Царе“, Гадис бе прегледал десетки снимки на сегашния руски президент от младите му години. Платов беше с бяла риза и раирана вратовръзка; плътните му, леко нацупени устни блестяха на безпощадната светлина на прожектора. Косата му беше внимателно сресана на път отляво. Изглеждаше спокоен и отпуснат. На масата пред него имаше чаша вода. Чу се глас зад кадър: „И така, да започваме. Бихте ли се представили, моля?“.

Беше Уилкинсън. Нямаше никакво съмнение. Сякаш за да потвърди, Холи, която надничаше зад рамото на Гадис, тихо изрече:

— Но това е гласът на Боб! — И сложи ръка върху тила му.

Платов заговори на руски:

„Казвам се Сергей Спиридонович Платов. Имам чин майор от Комитет государственное безопасности. Живея на Радебергер Щрасе със съпругата и дъщеря си. Аз съм един от осемте офицери на КГБ, базирани в Дрезден под командването на полковник Анатолий Лубков. Работя в сферата на политическото разузнаване и контраразузнаването.“

„Каква е официалната ви длъжност?“ — попита Уилкинсън. Засега той не се бе появил в кадър и Гадис подозираше, че няма да го направи и до края.

„Заместник-директор на Дружеството за германо-съветска дружба. Задълженията ми предполагат да служа за връзка между КГБ и източногерманските служби ЩАЗИ.“

„Бихте ли потвърдили названието на тази операция?“

„Луч“ — отвърна Платов, без да се поколебае.

Гадис отклони за момент поглед от екрана, като се опитваше да си възстанови подробностите на плана. „Луч“ означаваше лъч светлина, а операцията бе имала за цел изграждането в Източна Германия на агентурна мрежа, която да продължи да подава информация на Центъра в Москва и след евентуалното рухване на комунистическия режим. МИ6 бяха научили за подготовката й през 1986 г. И очевидно с този разпит Уилкинсън целеше да оцени готовността на Платов за издаване на държавни тайни.

Разпитът продължаваше около два часа; на няколко пъти Гадис превъртя диска напред, но не забеляза каквато и да било промяна нито в разположението на камерата, нито в нечовешкото самообладание на Платов. Нямаше време да изгледа всичко докрай. Той извади диска и го подаде на Холи.

— Можеш ли да го размножиш на компютъра си, трябват ми няколко копия.

— Няма проблем — усмихна се тя. Гадис забеляза, че вече бе донесла лаптопа от спалнята си и чакаше програмата да се зареди.

— Трябват ми минимум три.

Тя вдигна рамене, сякаш й възлагаше най-лесната задача на света, и Гадис усети как го обзема огромно чувство на благодарност.

— Толкова копия може да отнемат и час — каза тя. — Зависи колко е дълъг филмът.

Гадис пресметна, че цялото времетраене на записа е малко под два часа; трите копия щяха да са готови след час — точно както бе предвидила Холи. Те прекараха времето в банята, разговаряйки за случилото се през последните няколко дни в Берлин и Виена. Гадис пусна душа и постави радиото отстрани на пода, за да създаде впечатление, че Холи се къпе на музика. Разказа й за заплахите към Мин. Сподели с нея всичко, което знаеше за Едуард Крейн. През цялото време тя реагираше като истински приятел — единствената й грижа беше той самият да не пострада.

— Искам да ми направиш една услуга — каза той, когато трите диска бяха готови.

— Така ли! Това би било прецедент…

— Жената, която живее в номер пет на долния етаж…

— Мисис Конъли.

— Добре ли я познаваш?

— От време на време й пазарувам. Защо?

— Искам да слезеш при нея и да останеш в апартамента й, докато се върна. Не е безопасно да излизаш повече навън, нито пък да стоиш сама тук.

Той видя в очите й страх, примесен с тъга — същия поглед както при новината за Уилкинсън.

— Кажи й, че нямаш ток. Паднал бушон или нещо такова. Помоли я да останеш при нея, докато приятелят ти се прибере в девет. Благодари й и за цветята.

— Какви цветя?

— Дълга история. Престорих се, че доставям букет цветя, за да проникна в сградата. Тя ми отвори с интеркома. Дай ми и мобилния си телефон.

— Защо?

— Дай ми го!

Тя го измъкна от задния джоб на джинсите си и му го подаде. Като си мислеше за Таня, за микрофони и засичане на сигнала, Гадис свали задния капак на апарата и извади батерията.

— Така е по-добре — каза той.

Последният от трите диска бе вече готов, Гадис го извади от лаптопа и го подаде на Холи. Другите два, заедно с оригиналния на Уилкинсън, бяха във вътрешния джоб на палтото му.

— Защо ми го даваш? — попита тя.

— Скрий го в апартамента на мисис Конъли, някъде, където на никого не би хрумнало да го търси. И не казвай никому, че си била при нея. Ако нещо се случи с мен, но само ако нещо се случи с мен, предай диска на Би Би Си, Ай Ти Ен, „Скай“ и на когото още се сетиш. Качи го и в Ю Тюб. Разбираш ли?

— Разбирам. — Тя вдигна ръка и го докосна по лицето. — Тревожа се за теб.

— Не се тревожи. Съжалявам, че те намесих в тази история.

— Не си ме намесил — каза тя. — Боб не е трябвало да изпраща на мама този диск, без да й обясни какво има на него.

Гадис се поколеба, преди да отговори:

— Може би.

— А сега къде отиваш?

Той взе от бюрото й два празни плика, химикалка и пощенски марки.

— Трябва да говоря с Таня. Ще я помоля да предаде нещо на Бренан и ФСС. Но, моля те, не се страхувай. Сега си в безопасност. Просто слез при мисис Конъли. Ако я няма, пробвай с някой друг съсед, дори да не сте си говорили досега. Но не излизай от сградата, освен в краен случай. Ще се върна веднага щом свърша.